На 18 май 1877 г. делегация от Самара, начело с кмета на Самара Ефим Кожевников и Депутатът от Самарската градска Дума Пьотър Владимирович Алабин предават Самарското знаме на Българското опълчение на специална церемония в град Плоещ.
Прогресивните жители на Самара се включват в общоруското движение, в подкрепа на българския народ в борбата му срещу османските поробители. Група градски депутати още през 1876 година решава да изготви особено знаме, което да се връчи на сражаващите се против турците българи.
Пьотър Владимирович Алабин и неговата жена Варвара Василиевна вземат активно участие в организацията на това дело.
Скиците на необикновения подарък е разработил самарският художник Николай Симаков. Знаейки склонността на Симаков към орнаменталистиката, Пьотър Владимирович му поръчал да направи скица на бъдещата реликва на българските бунтовници.
С изработването на знамето се заемат монахините от Иверския женски манастир, под ръководството на игуменката Антонина. Монахините се отказали от заплащане на тяхната работа, заявявайки, че се „радват да бъдат полезни във времето, когато другите даряват пари”.
С думой о братьях славянах
Ночью и днем в рукоделье
Знамя стране на Балканах
Шили монашенки в келье.
Чтят и в Самаре всем миром
Братьев болгар за отвагу.
„Пристигнах днес сутринта в Плоещ и веднага отидох в лагера на опълчението, където трябваше да се състои тържество по случай освещаването на знамето, което град Самара е подарил на българите. От лявата страна на пътя зърнах белите, стройни редове на палатките и забелязах силно оживление. Дружините се строяваха пред линията на лагера. Знамето, облечено в калъф, беше вече донесено…
Богослужението извършиха българският архимандрид Амфилохий Михайлов от град Сливен и свещеникът Петър Драганов от Търново. И двамата са известни с това, че много пъти с оръжие в ръка са се борили срещу турците начело на своите енориаши, които, след като загубили търпение, въстанали. Веднага след молебена се пристъпи към церемонията по заковаване на знамето върху дръжката. Първият гвоздей закова главнокомандващият, след това началник-щабът Непокойчицки, след него началникът на опълчението ген Столетов, двамата пратеници на град Самара, които бяха донесли знамето и т.н. Последните гвоздеи заковаха избраните обикновени българи. Да можехте да видите с какво дълбоко благоговение пристъпиха тези хора към своята почетна задача. Всеки от тях се прекръстваше , вземаше чукчето, целуваше дръвцето и след това дигаше ръка да закове гвоздея. На тези обикновени, мургави лица грееше щастие.
От тълпата зрители изведоха старец-българин в червен извезан национален костюм и с широк пояс, от който внушително се подаваше дръжката на турски пищов и ятаган със златна украса.Това беше известният български войвода Цеко Петков, който 32 години се беше борил срещу турците, внушавайки страх и ужас – страшилище в Балкана. Той получил 28 рании прекарал в затвора две години и половина, прикован с желязна верига за шията. И досега още личат следите на тези страшни окови на загорялата шия на стареца. Сега беше дошъл да постъпи в опълчението, но го оставиха в щаба в качеството на възпитател на младите опълченци и да посочва пътя по време на поход в Балкана, където му са известни всеки камък и всяка пътека. Когато му подадоха чукчето, старецът заплака. Погледна към небето, знамето и главнокомандващия и с висок глас каза: „Да помогне бог да премине това свято знаме от единия до другия край на нещастната българска земя, да изтрие сълзите от скръбните очи на нашите майки, жени и деца, да бяга пред него всичко зло, нечисто и поганско, а след него да легне мир и тишина!” Гробна тишина настъпи, когато старият Петков произнасяше своето слово, и в тази тишина се чу звукът на чукчето, когато удари сребърната главичка на гвоздея. Като ехо на думите му в Карпатите блесна светкавица и се чу глухият тътнеж на гърма. В тълпата се понесе възгласът: „Добър знак, добър”…
Когато беше закован и последният гвоздей, главнокомандващият издигна знамето, което се развя високо във въздуха. Моментално гръмна мощно и страшно „Ура!” всред редиците. Хиляди черни калпаци полетяха във въздуха, колоните трепнаха и полетяха напред, но мигновено всички спряха на място, когато се разнесе команда: „Дружини, мирно!”
Генерал Столетов, командирът на дружината подполковник Калитин и знаменосецът Антон Марчин коленичиха пред главнокомандващия, който им връчи знамето.
След това колоните минаха в тържествен марш. Маршируваха смело като стари войници и високо и дружно отговаряха на приветствията. След това главнокомандващият се качи в каляската и мина още веднъж покрай строя, приветстван с викове „Ура” и хвърляне на калпаци…“
Гостите от Самара много пъти повториха: „Господа, за такива минути може да се изминат не три хиляди версти, а тридесет хиляди!”
Речта на Пьотър Алабин.
„Изминали са векове от времето, когато за последен път са се тазвявали български знамена в редиците на свободните български дружини. И ето пак над българските дружини се издига родното знаме. Ние донесохме знамето за вас отдалече, през цялата руска земя, като ярко доказателство, че то ви се дава не от някое кътче на Русия, а от цялата руска земя.
На знамето е изписана 1876 година, годината, в която цяла Русия изтръпна пред вашите непосилни страдания; годината, в която се изчерпи дългото търпение на нашия Император, който днес е дал меча в ръцете на брат си, за да бъдат възстановени погазените права на вашата Родина.
„Да възкръсне бог и да се разпръснат неговите врагове” написахме на знамето ви, когато още не знаехме дали ще му бъде съдено на това знаме да се развява над вас. Ни сърцата ни искаха това. И ето – то се развява! Настъпва часът на възкресението!
Вървете под неговата закрила. Нека то бъде залог за любовта на Русия към вас. Нека пред това знаме, като пред лицето на възкръсналия Бог, да се разпръснат вашите вековни врагове.“
„Братя, това свято знаме, наша гордост и чест, ние не ще дадем на врага дори и когато един остане жив; що се отнася до мене, кълна се пред вас, че под него ще умра, но не ще го предам.“ – думи на Командира на ІІІ опълченска дружина подполковник Калитин.
Думите му се оказват пророчески: В боя при Стара Загора на 19 (31) юли 1877 г. загиват знаменосците унтерофицер Антон Марчин, унтерофицер Авксентий Цимбалюк и опълченец С. Минков. Известен в историята остава подвигът на подполковник Павел Калитин, който с героични усилия и цената на живота си успява да спаси знамето от турски плен.
Източници:
Н. Каразин, С театра войны, Новое время, бр. 435, 16 (28) V. – От „РЕПОРТАЖИ ЗА ОСВОБОДИТЕЛНАТА ВОЙНА 1877 – 1878”
http://sgpress.ru/Obschestvo/Sozdatel-Samarskogo-znameni76425.html