На 11 (24) ноември 1905 г. започва въстанието в Севастопол, водено от лейтенант Шмит.
Заложник на «Златния телец»
Изразът «син на лейтенант Шмит» е здраво закрепен в руския език като синоним на аферист и мошеник, благодарение на романа на Илф и Петров «Златния телец».
Но днес се знае много по-малко за човека, за чиито синове хитрите измамници се представяли по време на създаването на романа. Прославен като герой на първата руска революция, десетилетия по-късно Пьотър Петрович Шмид се озова някъде в периферията на вниманието на историците…
Тези, които помнят Шмит, се различават коренно в оценките си – за някои той е идеалист, мечтал да създаде общество на справедливостта в Русия, за други той е психически нездрав субект, патологичен измамник, алчен за пари, криещ егоистични стремежи зад възвишени речи. По правило, оценката за Шмит зависи от отношението на хората към революционните събития в Русия като цяло. Тези, които смятат революцията за трагедия, са склонни да имат негативно отношение към лейтенанта, a тези, които вярват, че крахът на монархията е неизбежен, се отнасят към Шмит като герой.
Брак с цел превъзпитание
Пьотър Петрович Шмит е роден на 5 (17) февруари 1867 г. в Одеса. Почти всички мъже от клана Шмит се посветили на служба във флота. Бащата се издига до ранг на контраадмирал, бил кмет на Бердянск. Неговият чичо Владимир Петрович Шмит е имал чин адмирал, носител е на всички руски ордени и е бил старши флагман на Балтийския флот.
Сред колегите си Пьотър Шмит се откроявал със своето необикновено мислене, многостранни интереси, любов към музиката и поезията. Младият моряк бил идеалист – отвращавал се от суровите обичаи, царували по това време в царския флот. Побои над долните чинове, дисциплината на «пръчката» изглеждала чудовищна за Пьотър Шмит. Самият той, в отношенията с подчинените си, бързо спечелил славата на либерал.
Но въпросът не е бил само в особеностите на службата, Шмит смятал основите на царска Русия като цяло погрешни и несправедливи. Морският офицер е инструктиран да бъде изключително внимателен при избора на партньор в живота. И Шмит се влюбил буквално на улицата в младо момиче на име Доминика Павлова. Проблемът бил, че любимата на моряка се оказала … проститутка. Това не спряло Шмит. Може би страстта му към Достоевски имала ефект, но той решил, че ще се ожени за Доминика и ще я превъзпита. Те се оженили веднага след като Пьотър завършил колежа. Тази смела стъпка лишила Шмит от надежди за страхотна кариера, но това не го изплашило. През 1889 г. на двойката се ражда син, наречен Евгений. Шмит не успял да превъзпита любимата си, въпреки че бракът им продължи повече от десетилетие и половина. След развода синът останал при бащата…
Бащата на Пьотър Шмит не могъл да приеме и разбере брака на сина му и скоро след това е починал. Пьотър се оттеглил от службата като лейтенант поради болест. Предприел със семейството си пътуване из Европа, където се заинтересувал от аеронавтика. При опит да изкара пари с помощта на демонстрационни полети, той бил ранен при кацане и трябвало да се откаже от това хоби…
През 1904 г. Пьотър Шмит е призован като офицер от резерва във флота, във връзка с избухването на руско-японската война.
Любов за 40 минути
Лейтенантът е назначен като старши офицер в транспорта на въглища «Иртиш», към 2-ра тихоокеанска ескадра.
Трагична съдба очаквала 2-ра тихоокеанска ескадра – тя била разгромена в битката при Цушима. Но самият лейтенант Шмит не участвал в сражението. През януари 1905 г. в Порт-Саид той е бил изведен от кораба, поради обостряне на бъбречното заболяване, получено след нараняването по време на хобито му по аеронавтика.
Лейтенантът се завръща в Родината си, където вече гърмят първите залпове от първата руска революция. Шмит е прехвърлен в Черноморския флот и назначен за командир на миноносец № 253, базиран в Измаил.
През юли 1904 г. лейтенантът пътувал за Керч с влак, минавайки през Киев. Там, на киевския хиподрум, Пьотър срещнал Зинаида Ивановна Ризберг. Скоро тя се оказала негов спътник във влака Киев-Керч. Пътували и разговаряли 40 минути. И Шмит, идеалист и романтик, се влюбил. При тях възникнал роман с писма – именно за него героят на Вячеслав Тихонов си спомня във филма «Доживём до понедельника». Този роман протичал на фона на все повече разгарящите се събития, достигнали до главната база на Черноморския флот в Севастопол.
Клетва над гроба
Пьотър Шмит не участвал в нито един революционен комитет, но ентусиазирано посрещнал царския манифест от 17 октомври 1905 г., гарантиращ «непоклатимите основи на гражданската свобода, на основата на реалната неприкосновеност на личността, свободата на съвестта, словото, събранията и съюзите».
Офицерът е във възторг – мечтите му за ново, по-справедливо устройство на руското общество започват да се сбъдват. Той се озовава в Севастопол и участва в митинг, на който призовава за освобождаването на политическите затворници, които изнемогвали в местен затвор.
Тълпата се отправила към затвора, но е подложена на обстрел от правителствени сили. Убити са 8 души, повече от петдесет са ранени.
За Шмит това е дълбоко потресение. В деня на погребението на убитите, което довело до демонстрация с участието на 40 хиляди души, Пьотър Шмит произнася реч пред гроба, която буквално след няколко дни го прави знаменит в цяла Русия: «Пред гроба трябва да се казват само молитви. Но нека думите на любовта и светата клетва, които искам да произнеса тук заедно с вас, да бъдат като молитва. Душите на починалите ни гледат и мълчаливо питат: «Какво ще направите вие с това добро, от което ние завинаги сме лишени? Как ще се възползвате от свободата си? Можете ли да ни обещаете, че сме последните жертви на произвола?» И ние трябва да успокоим смутените души на починалите, трябва да им се закълнем в това. Заклеваме им се, че никога няма да се откажем от завоюваните човешки права. Кълна се! Заклеваме им се, че ще посветим цялата си работа, цялата си душа, самия си живот на запазването на свободата си. Кълна се! Заклеваме им се, че ще посветим цялата си обществена работа на благото на работещите бедни хора. Заклеваме им се, че между нас няма да има нито евреин, нито арменец, нито поляк, нито татарин и че отсега нататък всички ние ще бъдем равни и свободни братя на великата свободна Русия. Заклеваме им се, че ще доведем делото им докрай и ще постигнем всеобщо избирателно право. Кълна се!»
Лидер на въстание
За тази реч Шмит веднага е арестуван. Властите не смятали да го изправят пред съда – те възнамерявали да уволнят офицера за крамолните му речи.
Но в този момент в града, всъщност, започнало въстание. Властите с всички сили се опитвали да потушат недоволството.
През нощта на 12 ноември бил избран първият Севастополски съвет на моряшки, войнишки и работнически депутати. На следващата сутрин започнала генерална стачка. Вечерта на 13 ноември депутатска комисия, състояща се от моряци и войници, делегирани от различни видове оръжия, включително от седем кораба, се явила при Шмит, който бил освободен и очаквал оставка, с молба да възглави въстанието.
За тази роля Пьотър Шмит не бил готов, но след като пристигнал на крайцера «Очаков», чийто екипаж станал ядрото на бунтовниците, той бил увлечен от настроението на моряците. И лейтенантът взема основното решение в живота си – той става ръководител на въстанието.
На 14 ноември Шмит се обявява за командир на Черноморския флот, подавайки сигнал: «Аз командвам флота. Шмит». Същия ден той изпраща телеграма до Николай II: «Славният Черноморски флот, свято верен на своя народ, изисква от Вас, господарю, незабавно свикване на Учредително събрание и вече не се подчинява на Вашите министри. Командир на флота П. Шмит». Неговият 16-годишен син Евгений, който участва във въстанието заедно с баща си, също пристига на кораба.
Командването на «Очаков» успява да освободи част от арестуваните преди това моряци от броненосец «Потьомкин». Междувременно властите блокират метежния «Очаков», призовавайки бунтовниците да се предадат.
На 15 ноември над «Очаков» е издигнато червено знаме и революционният крайцер осъществява своя първи и последен бой.
На другите кораби от флота бунтовниците не успяват да овладеят ситуацията. След час и половина сражение въстанието е потушено, а Шмит и другите му ръководители са арестувани.
От разстрела до почести
Процесът срещу Пьотър Шмит се провел в Очаково от 7 до 18 февруари 1906 г. при закрити врати. Лейтенантът, който се бил присъединил към въстаналите моряци, бил обвинен в заговор за метеж, докато бил на активна военна служба.
На 20 февруари 1906 г. Пьотър Шмит, както и трима подбудители на въстанието на «Очаков» – Антоненко, Гладков, Частник – са осъдени на смърт.
На 6 март 1906 г. присъдата е изпълнена на остров Березан. Командващ разстрела е съученик на Шмит в колежа, приятел от детството Михаил Ставраки. Самият Ставраки, 17 години по-късно, вече при съветска власт, е намерен, съден и също застрелян.
След Февруарската революция тленните останки на Пьотър Петрович Шмит били препогребани с военни почести. Заповедта за препогребването е дадена от адмирал Александър Колчак. През май 1917 г. военноморският министър Александър Керенски полага Георгиеския кръст на надгробната плоча на Шмит.
Безпартийността на Шмит е помогнала за неговата посмъртна слава. След Октомврийската революция той остава сред най-почитаните герои на революционното движение, което всъщност става причина за появата на хора, представящи се за синове на лейтенант Шмит.
Истинският син на Шмит воюва в армията на Врангел
Единственият реален син на Пьотър Шмит, Евгений Шмит, е освободен от затвора като непълнолетен през 1906 г. След Февруарската революция Евгений Шмит подава молба до Временното правителство за разрешение да добави «Очаковски» към фамилията си. Младежът обяснил, че това е породено от желанието да се запази за потомството му паметта за името и трагичната смърт на баща му революционер. През май 1917 г. такова разрешение е дадено на сина на лейтенант Шмит.
Шмит-Очаковски не приема Октомврийската революция. Освен това той воюва в Бялата армия, в ударните части на барон Врангел и напуска Русия след окончателното поражение на Бялото движение. Той се скитал из различни страни; пристигнал в Чехословакия, където през 1926 г. публикува книгата «Лейтенант Шмидт. Воспоминания сына», изпълнена с разочарование от идеалите на революцията. Книгата, обаче, нямала успех. В средата на емиграцията към сина на лейтенант Шмит не се отнасяли дори с подозрение, просто не забелязвали. През 1930 г. той се премества в Париж и последните двадесет години от живота му не са белязани от нищо забележително. Той живее в бедност и умира в Париж през декември 1951 година.
Последната възлюблена на лейтенанта – Зинаида Ризберг, за разлика от сина му, останала в Съветска Русия и даже получавала персонална пенсия от властите. Въз основа на съхранената кореспонденция с Пьотър Шмит, били написани няколко книги и дори бил заснет филм.
Но името на лейтенант Шмит най-добре е запазено за историята, благодарение на сатиричния роман на Илф и Петров. Удивителна ирония на съдбата …
Източник:
https://aif.ru/society/history/otec_vseh_synovey_podlinnaya_istoriya_revolyucionnogo_l