Книгата „Россия – Запад: тысячелетняя война. Русофобия от Карла Великого до украинского кризиса“, излязла в швейцарското издателство Syrtes, е написана от швейцарския депутат и журналист Ги Метан. В нея той изяснява къде са корените на това явление, кой и защо понастоящем разиграва антируската карта.
Тази книга не е научен труд, не е политически памфлет и не е изобретение на „нова история“. Снабдена с множество бележки и препратки, които се опират на източници и допълнена със солидна библиография – тя умишлено е лишена от всякакъв академизъм и наукообразие.
Ги Метан за своята книга: „Западът говори за Русия по различен начин в зависимост от историческия период – но винаги и във всичко тя е била „твърде „: твърде реакционна и автократична, в сравнение с конституционните монархии и републики на XIX век; твърде комунистическа, в сравнение със социал-демокрацията на ХХ век; твърде „по путински“ консервативна, в сравнение с либералните течения; твърде ортодоксална, в сравнение с католицизма и протестантството; твърде колективистка, в сравнение със западния култ на индивидуализма; твърде голяма за една държава … “
Интервю на Вячеслав Прокофиев
Вячеслав Прокофиев: Защо решихте да напишете книга, която, предвид обема си, както и всестранния анализ на русофобията, заслужава да се нарече научен труд?
Ги Метан: Две са причините. Една от тях е семейна. През 1993 г. с моята съпруга осиновихме руско момиче – Оксана, която сега е на 24 години. Едно щастливо събитие в живота ми породи по-внимателно отношение към Русия и всичко свързано с нея. По-специално, аз се интересувах от начина, по който Русия се отразява в медиите от моите западни колеги. Аз веднага открих, че нейният образ е системно деформиран.
По-късна и актуална причина е украинската криза, която следя от самото начало до днес. Майдан, свалянето на легитимен президент от националисти и крайнодесни, Крим, гражданската война в Донбас. Исках да разбера защо западните медии говорят за Русия с толкова явно предубеждение, използвайки изтъркани клишета и стереотипи.
В. П.: Какво определение може да дадете на русофобията?
Г. М.: Това е предвзето отношение към Русия, освен това, ненавист, възникнала въз основа на недоверие и изкривена представа за нея. И това е нещо, което не е възникнало нито в настоящия, нито в миналия век, а много по-рано.
В. П.: Затова в заглавието на Вашата книга е указан исторически период от хиляда години …
Г. М.: Точно така. Въпреки, че самото име по някакъв начин има провокативен характер. След като реших да изследвам това явление, започнах проучване на документи, изследвания и други материали. И ето какво изясних. Можем да приемем, че русофобията се корени в 11-ти век, когато се е случил разкол в християнството на православна и католическа църкви. Три века след падането на Рим, Карл Велики построил Западната империя в противовес на Византия, а в религията е трябвало да се осигури върховенството на римския папа над източните църкви, което, както отбелязваме, не се е случило. Въпреки това анти-православните предразсъдъци в западната част на континента, отначало насочени срещу Византия, се разпространили и върху нейния наследник – Русия, която поела ролята на Третия Рим. Нека не забравяме, че тогава религията е играла идеологическа роля, била е „мека сила“, използвана за изпълнение на геостратегически задачи. Тези семена на раздора по-късно са дали лоши русофобски издънки.
Паралелно с това, аз започнах да разбирам как в пресата, в мозъчните центрове, във „фабриките на идеи“ във Вашингтон, Брюксел и в други западни столици, се формира анти-руски дискурс на базата на предвзето отношение спрямо Москва. Във връзка с това, бих обособил няколко утвърдени стереотипи. Първо, Русия е „варварска, деспотична, тоталитарна държава“. Т.е. противоположност на Запада, който се твърди, че са му свойствени изключителна свобода, либерализъм, демокрация и ако са монархии, то те са изключително просветени. Вторият стереотип е такъв: Русия има агресивни намерения, тя само мечтае за това, как да завладее чужди територии, да погълне цяла Европа. Такива намерения са приписвани на Русия още по времето на Петър I, и през всички останали, включително и сегашните. Въпреки че, ако се обърнем към историческите факти, ние виждаме, че водещи колониални, експанзионистични държави в продължение на векове, са Великобритания, Франция, Испания.
В. П.: Вие пишете, че негатив по отношение на Русия още в старите времена е намерил отражение в записките на западните пътешественици, посетили нашата страна.
Г. М.: Не са били малко. Например, френският астроном Жан Шап д’Отрош, който през 1761 г. след пътуване до Русия е написал отвратителна книга, без да вижда нищо друго, освен деспотизъм и изтезания. По-късно, вече през XIX век, неговият сънародник маркиз де Кюстин публикувал знаменитите разсъждения за Русия, които се считат за световна „класика“ на русофобията. Така се формирала отрицателната гледна точка. Трябва да се отбележи, че това се е случило само в европейския запад, докато останалите пътешественици, особено от Япония, напълно обективно, без да изкривяват, разказвали за Русия.
В. П.: Споменахте Петър I , а имаше и негово изфабрикувано завещание, за което Вие също говорите в книгата.
Г. М.: Това е своего рода предшественик на „Протоколите на Сионските старейшини“. Същата фалшификация, само че насочена срещу руския свят. Тя е била създадена в средата на XVIII век, в обкръжението на крал Людвик XV от полски емигранти. В тази фалшификация се твърди, руският император завещава на наследниците си да завладеят Европа. По-късно Наполеон оправдава кампанията си на Изток, по-специално чрез препратки към този фалшификат. Него даже е споменавало и английското правителство преди Кримската война от 1853-1856, като настоявало парламентът да отдели средства за армията.
В. П.: Тогава ли се появява образът на Русия като кръвожадна мечка, готова да разкъса на части цивилизованата Европа?
Г. М.: Точно така. В един английски вестник извадили този образ. При това, наистина го представили като мечка-вампир, мечка-кръвопиец, готова да разкъса на парчета нещастните британци. Този имидж станал христоматиен на Запад. Русофобските настроения през ХIХ век са били подхранвани, по-специално от Лондон, който непосредствено след победата над Наполеон през 1815 г., се обърнал от руския си съюзник. Защо? Защото видял в него силен съперник и искал да го отреже от достъпа до Средиземноморието, Централна Азия. Геополитика в чист вид.
Тези, които избягват антируските клишета, са малко, но за щастие ги има.
В. П.: Какво подхранва съвременната русофобия? В края на краищата, религиозната съставяща, оставяйки, съдейки по всичко, стигмата на генетично ниво, в наши дни се е оттеглила на заден план.
Г. М.: Причините са същите, а корените и хранителните среда сега са най-вече в Америка. Именно там са прихванали русофобската щафета от европейците. След 1945 г. те я използват като средство в борбата срещу комунизма. Когато СССР престана да съществува, Съединените щати поемат ролята на световен хегемон – основната държава на Земята. За да се укрепят в това си качество, там смятат, че е недопустима конкуренция с някой друг. Следователно, Русия, която притежава сериозен ядрен арсенал и която през последните години демонстрира сила и независимост, се счита от американците за определена заплаха.
В. П.: Но в Европа русофобите са достатъчно и те не са станали по-малко с влизането в ЕС и НАТО на някои бивши „братски“ източни държави и републики.
Г. М.: Трябва да кажа, че в страни като Германия и Франция, които са развили плодотворни търговски и икономически връзки с Русия, отношението към нея е доста положително. Независимо от това, те не възпрепятстваха разширяването на НАТО на изток, макар че след разпадането на Варшавския договор би било логично да се ликвидира Северноатлантическия пакт. Всъщност, поколения политици в Полша и балтийските държави, които дойдоха на власт през последните две или повече десетилетия, са изключително враждебни към Русия, те са носители на русофобска реторика. Освен това, те до голяма степен изградиха новата си европейска идентичност върху противопоставянето и отхвърлянето на Русия. И в това те намират пълна подкрепа във Вашингтон, на който разделена Европа е цел.
В. П.: Една от главите на книгата, Вие сте нарекли „Русофобията като рефлекс на кучето на Павлов“.
Г. М.: Наистина, ако следите западната преса, то се създава такова впечатление. Каквото и да се случва във вашата страна, ъгълът на подаване в медиите често е точно с такъв подтекст. Вземете, например, олимпиадата в Сочи. Изглежда, че е напълно аполитично събитие, спортен празник за целия свят. Независимо от това, бяха търсени сюжети, не струващи черупки от пилешко яйце, за да се уязвят руснаците. Е, в украинската криза русофобията е достигнала ниво на истерия. Във всичко, което се е случвало и се случва там,по цитирания рефлекс обвиняват Русия, което изобщо не съответства на реалното състояние на нещата.
В. П.: Може би затова, Вие доста безкомпромисно оценявате работата на западните журналисти.
Г. М.: Тези, които избягват антируските клишета са малко, но за щастие ги има. Разбира се, те често не успяват да си пробият път към страниците на големите вестници. Що се отнася до останалите, то аз ги критикувам за това, че претендирайки за обективност, за правата на човека, те обичат да учат другите, въпреки че самите те използват изхабени схеми и ходове, непроверена информация и греха на конформизма.
В. П.: Възможно ли е да се излезе от този омагьосан, порочен кръг?
Г. М.: Мисля, че да. Ако има желание и от двете страни. Потвърждение, че това е възможно, е помирението между Франция и Германия, които от края на ХІХ век са били заклети врагове, противници в две световни войни, но отхвърляйки предразсъдъците, са могли да постигнат съгласие и да станат в началото на 50-те години на миналия век локомотив на Европейско строителство.
Източник: