И. С. Тургенев и Юлия Вревская се запознават в началото на 70-те с помощта на поета П. Шумахер.
След като разбрала, че писателят през лятото на 1874 г. ще бъде в „Спаское-Лутовино“, Юлия Петровна поканила своя съсед да гостува в нейното имение Мишково Малоархангелска околия. Но Тургенев се разболял. Тогава Вревская, пренебрегвайки светските условности, решила да замине при него. Писмата си до Тургенев тя завършвала с подпис: „Вашата орловска съседка, Юлия Вревская“. Няколко дни (от 19 до 26 юни) Вревская прекарала под покрива на обширния и гостоприемен дом на писателя в Спаское-Лутовино. Посещението на Вревская, по думите на Тургенев, е «оставило дълбока следа» в неговата душа. Веднага след заминаването на своята гостенка в Мишково, Тургенев й написал : „Аз чувствам, че в моя живот, отсега нататък, има още едно същество, към което искрено се привързах, приятелството на което завинаги високо ще ценя, чиято съдба винаги ще ме интересува“.
Есенните месеци на 1874 г. – началото на 1875 г. – Юлия Петровна прекарала в Мишково. На 9 септември (21), 1874 г., Тургенев пише на новата си приятелка: „Вие не скучаете на селото – това е добре.“ В края на писмото отново добавя: „Аз често си мисля за посещението Ви в Спаское. Колко бяхте мила ! Аз искрено Ви обикнах оттогава“.
В писмото от 10 (22) март Тургенев съобщава на Юлия Петровна за възможна среща с нея в чужбина. „Така че ще видя колко далеч се простира …Вашето приятелство към мен – и в състояние ли е то да Ви отведе от Орловската губерния в Бохемия – което ще бъде много полезно и за вашето здраве“
Срещата им се състояла през лятото на 1875 г. в Карлсбад, където писателят се лекувал; . В Карлови Вари се е запазил домът (бившият хотел «Konig von England», ), в който е живял писателят (домът е отбелязан с паметна плоча).
През 1874-1877 г. Вревская и Тургенев се срещат не само в орловското село и в чуждестранните курорти, но и в Париж и Санкт Петербург. Вревская не харесвала столицата с мъглата и дъждовете. Светското общество в Петербург я отегчавало. В нейните писма до Тургенев, който живее в Париж през тези години, звучат спомени за Кавказ и мечти за пътуване до Индия, Испания и дори далечна Америка.
Тургенев, несъмнено, бил най-близкият приятел на Юлия Петровна през последните години от живота й. Между срещите те водели оживена кореспонденция. В писмата си към нея Тургенев често цитирал Пушкин и Лермонтов, съобщавал за впечатленията си от новите литературни произведения На свой ред Вревская е огорчена, че не е успяла да си достави списание «Вестник Европы» с разказа на Тургенев „Часовникът“/«Часы»/.* * *
На 12 (24) април , 1877 г., Русия обявила война на Турция.
Войната на Балканския полуостров развълнувала Тургенев.
„Сръбската катастрофа ме тъжни. Ако бях само на 35 години, струва ми се, че щях да замина там „, – той пише на Вревская на 27 юли (8 август) , 1876 г. И тези думи на писателя направили дълбоко впечатление на неговата кореспондентка, която след по-малко от година, през юни 1877 г., се отправила към театъра на военните действия.
Следейки внимателно развитието на събитията на Балканския полуостров, на 1 ноември (13), 1876 г. Тургенев пише за неизбежността на войната, която „ще завладее всички умове“.
С дълбоко съчувствие към борбата на славянските народи срещу турското робство писателят на 24 ноември (6 декември) същата година изразил надежда: „Да даде Бог, нашите смирени герои в големи ботуши действително да изгонят турчина и да освободят братята славяни!“ Тези мисли на Тургенев били като отговор на думите на Вревская на нейното писмо от 17 (29) октомври 1876 г., в което тя съобщава: „Слуховете за война долитат до нас все по-ясно … настъпи решителната минута … кога ще се появи Великият Изпълнител? Не трябва Черняев да влезе в Света София – за това са нужни чисти и не дребни, честолюбиви души“.
По едно време изглеждало, че Русия няма да се намеси във войната на Балканите. „Ето, че войната у нас … направи фиаско. Макар да говорят тук, сякаш през пролетта тя ще се разгърне – но аз не го вярвам – и мисля, че ще останем с шамар по лицето, даден ни от Турция … “ – Тургенев пише с горчивина на Вревская на 15(27) януари 1877г. Писателят намеква с тези думи на обстоятелството, че Турция се е отказала да изпълни искането на Русия и другите велики сили да подпише така наречения Лондонски протокол, според който било предложено да се извършат някои реформи в християнските райони на Балканите.
„… На самата Вас едва ли може да се разчита за обслужването на ранените и болните „, – подчертава Тургенев в писмо до Вревская на 26 януари (7 февруари), 1877 г. На писателя вече било известно, че ако Русия влезе във войната, Юлия Петрвна възнамерява да се посвети на работата на милосърдна сестра, за която се подготвяла усърдно. В едно от писмата към Тургенев, очевидно, във втората половина на април, Вревская съобщава: „Често виждам моята стара приятелка, милосърдната сестра, ръководителката, уча се да обслужвам болните и се утешавам с мисълта, че върша полезно дело“. В края на писмото тя добавя: „Малко вероятно е да се наложи да замина по-рано от половината или в края на май, това ме радва, защото по този начин има надежда да Ви видя.“
Тургенев, в писмо от 12 (24 )май, в отговор съобщава, че заминава от Париж за Русия, но изразява съжаление, че той, очевидно, няма да завари Вревская в Санкт Петербург.
“ Моето най-искрено съчувствие ще Ви придружава при трудното ви странстване. Пожелавам от цялата си душа, че делото, което сте избрали, няма да се окаже непосилно … “ Тургенев изразил надежда, че“ тази катастрофална война няма да продължи много „, въпреки че“ едва ли е възможно да се предвиди краят й „.
Тургенев се среща още веднъж с Вревская, преди тя да замине за Яс, където по това време била организирана евакуационна болница. Един от съвременниците му (К. П. Ододовски) в „Разкази за И. С. Тургенев“ описва срещата му с писателя в Павловск, във вилата на поета Я. П. Полонски през юни 1877 г., по следния нначин:
„Тургенев не пристигна сам. Една дама в костюм на милосърдна сестра дойде с него. Необикновено симпатични, чисто руски тип черти на лицето й, някак хармонираха с костюма й. Предствиха ми я с нейната фамилия. Беше баронеса Вревская.
Първите български впечатления на Вревская са намерили ярко отражение в нейното писмо до И. С. Тургенев от 27 ноември (9 декември) 1877г.
“ Скъпи мой Иван Сергеевич. Най-сетне, изглежда, моята буйна малка глава намери за себе си убежище, аз съм в България, в авангарда на сестрите … Тук се усеща живата струя на живота и опасността. Аз често не спя цяла нощ, слушам шума на улицата и очаквам турците. Живея в къщата на турски молла, близо до опустошена джамия. Отивам да вечерям, сбогом, скъпи Иван Сергеевич, – и как Вие можете да живеете цял живот на едно място? Във всеки случай, Бог да Ви даде спокойствие и щастие. Предана Ваша сестра Юлия. Целувам Ви. Пишете ми в Букурещ, до Чичерин, склада на Червения кръст“.
На 11 (23) февруари 1878 г., Тургенев пише на П. В. Анненков за Вревская: „Тя получи този мъченически венец, към който се стремеше нейната душа, жадна за жертва. Нейната смърт дълбоко ме огорчи. Това беше прекрасно, неописуемо добро същество. Имам около 10 писма, написани от нея от България”.
Тургенев посвещава на паметта на Юлия Вревская едно от най-забележителните стихотворения в проза:
«Памяти Ю. П. Вревской»:
«На грязи, на вонючей сырой соломе, под навесом ветхого сарая, на скорую руку превращенного в походный военный госпиталь, в разоренной болгарской деревушке — слишком две недели умирала она от тифа.
Она была в беспамятстве — и ни один врач даже не взглянул на нее; больные солдаты, за которыми она ухаживала, пока еще могли держаться на ногах, поочередно поднимались с своих зараженных логовищ, чтобы поднести к ее запекшимся губам несколько капель воды в черепке разбитого горшка.
Она была молода, красива; высший свет ее знал; об ней осведомлялись даже сановники. Дамы ей завидовали, мужчины за ней волочились…. два-три человека тайно и глубоко любили ее. Жизнь ей улыбалась; но бывают улыбки хуже слез.
Нежное кроткое сердце… и такая сила, такая жажда жертвы! Помогать нуждающимся в помощи… она не ведала другого счастья… не ведала — и не изведала. Всякое другое счастье прошло мимо. Но она с этим давно помирилась, — и вся, пылая огнем неугасимой веры, отдалась на служение ближним.
Какие заветные клады схоронила она там, в глубине души, в самом ее тайнике, никто не зная никогда — а теперь, конечно, не узнает.
Да и к чему? Жертва принесена… дело сделано.
Но горестно думать, что никто не сказал спасибо даже ее трупу — хоть она сама и стыдилась и чуждалась всякого спасибо.
Пусть же не оскорбится ее милая тень этим поздним цветком, который я осмеливаюсь возложить на ее могилу!»
