В развоя на Руско-турската война от 1877-1878 г. изглежда се очертават две главни направления през Балкана в посока юг-север. Безспорно най-величава е епопеята на Шипка с прохода Казанлък-Габрово (Шипченският проход) и успоредният му Хаинбоаз. Трети по важност изглежда става проходът Твърдица-Елена-Златарица, също с крайна цел Търново, където е разположен главният щаб на ген. Гурко. Такава обстановка се очертава, след като Стара Загора е опожарена и руските войски са принудени да се оттеглят от Южна България.
Войските на ген. Гурко се настаняват в старата столица Търново на 25 юни 1877 г. Руското командване оценява точно, че направлението Твърдица-Елена-Златарица е важно за отбраната на Търново и още на 28 юни в Златарица тържествено, с хоругви и камбанен звън посрещат 8-ми Астрахански и 9-и Казански полк. В град Елена влиза на 4 юли 13-и Драгунски полк, като по този начин руските сили затварят прохода от юг през Елена с доста солиден гарнизон от 1400 бойци, както и изхода на север при Златарица – с по-малобройни сили. Този факт обаче определя по-нататъшната съдба на селището, което в шестте месеца пребиваване на руските корпуси цели четири пъти преминава ту в турски, ту в руски ръце!
Класното училище в Златарица, в което е бил настанен предният боен щаб на ген. Гурко
Това направление обаче се оценява сериозно от ген. Гурко, като освен отбранителните съоръжения пред Търново около Капиново-Миндя-Драгижево в самата Златарица за шестте месеца са редувани 4 големи военни съединения: 8-ми армейски корпус с 4 пехотни полка, конна батарея и артилерийска бригада, плюс части от две кавалерийски дивизии. Подобен е и съставът на другите армейски корпуси.
Командващи са известни генерали – ген. Радецки, който в последните часове на битката за Шипка „пристига със гръм“ и с по двама казаци на кон – така се обръща победата на Шипка. При Златарица и Елена действат още ген. Драгомиров, ген. Ернрот – свързан с България и след Освобождението, княз А. Дондуков-Корсаков, княз Голицин, полк. А.А. Пушкин, полк. Лермонтов и др.
Обсадата на град Елена
Паметник на загиналите руски офицери и войници при защитата на град Елена.
Вероятно фактът, че град Елена е бил в ръцете на руски войски, а по протежение на целия проход на златаришката река Бързица се е разположил Сюлейман паша с фронтовата си линия (в руските източници това е назовано Югоизточния фронт), вероятно този факт е бил трън в очите на Сюлейман паша. След като на 11 август 1877 г. Шипка окончателно минава в руски ръце, проходът и съседният Хаинбоаз се контролират от руските войски. Така става твърде актуално направлението Сливен-Твърдица -Елена-Златарица (където е минавал стар римски път), за да се търси помощ за обсадения Плевен.
Сюлейман паша хитро избира фронтовата си линия все по десния бряг на река Бързица, по която върви път по ждрелото й. Фронтът се простира от билото на Балкана покрай Елена, през Бебровската нахия, край Чатал дере (дн. Разсоха на росненската река – десен приток на Бързица), Дурна дере (дн. Росно), чак до Джулюница и Козлубик (дн. Сливовица) – там трите слели се реки Бързица, Росненска и капинската Веселина, се вливат в Янтра. Така между войските на пашата и руските части на Гурко се оказват две важни водни прегради – реките.
Ала градът Елена е в руски ръце (гарнизонът е около 1400 воини), макар че Сюлеймановите части са окупирали височините от двете страни на Бързица – това е Долният боаз. Главно артилерия от дългобойни оръдия, с които в хода на боевете турската армия се въоръжава (производство на концерна „Круп“), е дислоцирана върху хълмовете около Златарица. По десния бряг на реката върху височината Кандиловец се оказват четири отделения с по четири оръдия – те стават много актуален деец в артилерийския бой върху рида Попово бърдо на 23-24 ноември (в някои дати има неточности поради означаването по стар и нов стил).
На 21-22 ноември започва обсада на град Елена – според английски кореспонденции (Англия има дори по 3-4 кореспонденти – на вестниците „Таймс“, „Дейли телеграф“, „Дейли нюз“ и др. само в тези точки(!). Срещу руските солдати са изправени около 6000 турски низами, за руските жертви се съобщава цифрата 140, но турските – пишат в Лондон – наброявали „4 пъти повече“ – сиреч около 600. Излиза, че процентът на загубите и от двете страни е около 10%. Това изчисление е важно, тъй като съпоставката с артилерийското „приключение“ на хълма Попово бърдо показва ужасяващата цифра от около 40% жертви от руската полусотня (а тя се е състояла от 50-60 конници).
След двудневната обсада Елена пада в турски ръце, следват грабежи и опожаряване на богатото градче, като главни действащи лица са башибозуците от бебровската нахия. Руските офицери от главния щаб на Гурко в Търново пишат в спомените си, че са наблюдавали дори от старата столица облаци дим в небето на Елена. Така всъщност Сюлейман паша губи три много важни дни – забавя се изобщо да преследва отстъпващите руснаци, които дори дават отпор при Йовковци – там днес е язовирът, който водоснабдява областния град. С бърз марш руските части пристигат на отбранителната линия пред Търново, обърната към Златарица, откъдето се е очаквал турски удар. Това не става, а може би е основният аргумент на турския съд след Освобождението, когато седмина генерали – турски паши – осъждат Сюлейман на 15 години затвор!
Новината за падането на Елена пристига чак в Анадола, където наши заточеници я научават именно от английски вестници. Местното население празнува, а един началник на лагер пита наш заточеник, който говорел добре арабски: Къде е Елена? – В България – отговорили му. – В империята ли е? – В империята. – Е, че какво са спечелили, какво толкоз се радват…
Именно: Какво толкоз се радват!
Само че все пак стават някои важни събития на този фронт.
На 24 ноември една конна полусотня тръгва от Търново покрай Миндя на поредна разузнавателна акция в посока на Златарица. Трябва да се премине студената и пълноводна през ноември река Веселина през единствения по-удобен, по-плитък бързей – Страшки брод.
Ноемврийският ден е не само студен – донесения от предните части към фронта при Златарица са, че нощните температури са спаднали до минус 15 градуса: „На войниците бяха раздадени зимни дрехи и ботуши“ – гласи донесението. Пътищата са или кални, или замръзнали, полусотнята се забавя на хълма Попово бърдо, където в лозята има летни постройки (колиби). Там именно началствата решават да пренощуват, тъй като при това насреща няма никакъв противник. Някои солдати заемат част от колибите, други кладат огньове, защото са били сигурни в навиците на турската войска: нощем бой не се води!
Изглежда, че не така са мислели артилеристите от Кандиловец и Могилата – там се оказват 16 плюс още 4 модерни оръдия – вероятно с инструктори офицери от Австро-Унгария. Почти сигурно те са факторите, за да започне артилерийска стрелба за изпитания в нощни условия на новите круповски оръдия. А те са дългоцевни (не като допотопните топчета с къси тела, които стрелят с по едно гюлле, па се тъпчат откъм дулото и се палят през дупчица на оръдието). Новите оръдия са освен всичко доста точни, огньовете по Попово бърдо им помагат, ала най-важното е, че тези оръдия вече стрелят със снаряди, пълнят се с модерни стоманени затвори отзад, а всеки изстрелян снаряд се взривява още веднъж при съприкосновение с обекта си. Така се нанасят големи загуби в жива сила на противника.
В резултат – 13 ранени и 7 убити
При всичко изглежда, че е настъпила паника сред изненаданите солдати – няма видим противник, не може да се отбраняват очи в очи и гърди в гърди, а смъртта коси наоколо в тъмната нощ.
Убитите са изоставени на бърдото, дори не са им прибрани документите, та златаришки селяни по-късно погребват героите и прибират документите им. Това позволява на построения по-късно паметник да се изпишат точно имената и чиновете на убитите руски солдати.
На 28 ноември 1877 г. пристига вест за падането на Плевен.
Това нанася голям удар върху основната цел на Сюлейман паша – да удари обсадителите на Плевен в гръб и да освободи своите в града. А планът на Сюлейман, обявен на 6 ноември 1877 г., предвижда именно през Долния боаз – Елена, Златарица, към Търново – да се излезе в тила на Шипченската позиция, та да се разкъса обсадата и на Плевен.
Събитията обаче изпреварват плана, той не се реализира, въпреки че продължават доста активни сблъсъци между двете армии. На 24 ноември за пореден път селяните от Златарица са зарадвани от освободители – ген. Малахов и полк. Красовски си връщат властта над селището, макар и с цената на убити – майор Емалаки и офицери от Якутския, Пермския и Вятския полк. На 26 ноември в Златарица има многолюден молебен в памет на загиналите.
Но след вестта за падането на Плевен планът на Сюлейман се обезсмисля, поради което и натискът на турската армия тук отслабва. Започва прочистване на районите от банди – башибозук, черкезки конници (известни като едни от най-свирепите поробители), останки от турски войски по целия римски път от Златарица до Беброво. Редовната турска войска отстъпва след 1 декември, макар и с локални боеве. Така на 1 декември части по стария път за Нови пазар през Тузлука отстъпват към Шумен и към Козлубик (Сливовица), по-късно на 16 декември се завързват боеве при Чатал дере (Разсоха) и Дурна дере (Росно). В боя при Чатал дере например е убит 1 руснак, ранени са 6, но турците дават 77 жертви. Явно обаче настъпва спокойствие: на 28 декември в Златарица офицерите от Якутския полк празнуват в сградата на класното училище
Посрещане на новата 1878 година
както и сбогуване със златарчани. Остава отряд от 300 доброволци за поддържане на реда в Златарица и околните села.
До 3 януари всички руски части напускат Златарица и се присъединяват към колоните на ген. Гурко, които вече атакуват негостоприемната зимна планина през Арабаконак.
Автор: Стефан Брезински
http://www.duma.bg/node/7626