По възраст Владимир Путин е по-близо до „сеньорите“, но се вписва в категорията на повечето от колегите си по ранг. Руският президент е с 12 години по-млад от президента на Бразилия Мишел Темер, с 10 – от президента на ЮАР Джейкъб Зума, с 6 – от президента на САЩ Доналд Тръмп, с 2 – от министър-председателя на Индия Нарендра Моди. С година е по-възрастен от президента на Китай Си Дзинпин, с две години – от канцлера на Германия Ангела Меркел, от премиера на Япония Синдзо Абе и президента на Турция Реджеп Ердоган, с четири – от министър-председателя на Великобритания Тереза Мей, с 20 – от премиера на Канада Джъстин Трюдо, с 26 – от президента на Франция Еманюел Макрон. И повече от два пъти по-възрастен от вероятния следващ (след изборите на 15 октомври) федерален канцлер на Австрия Себастиян Курц, който лятото стана на 31. По своя стаж на фактическо пребиваване във властта Путин е лидер сред водещите страни в света – с три години след него е Ердоган, а Меркел – с шест. Останалите са далеч след тези тримата.

Изминалите пет години след 60-годишния юбилей на руския лидер са толкова наситени със събития, че е твърде интересно да се види доколко те са повлияли на Путин – реалния и въображаемия.

От реалността към мита

От 2012 година степента на демонизация и мистификация на Путин достигна такова равнище, след което рационалното приключва и започва нещо друго. Пикът на своеобразното признание настъпи с програмната реч на Хилъри Клинтън (тогава все още всички я виждаха като бъдещ президент на САЩ), през август 2016 г., посветена на заплахата от „алтернативните десни“, олицетворявани от Доналд Тръмп. Клинтън заговори за „нарастващата вълна на безмилостния десен национализъм в целия свят“. И, по думите ѝ, „главният кръстник на този глобален бренд на екстремисткия национализъм е руският президент Владимир Путин“.

Малцина са политиците, които някой някога е удостоявал с такова огромно по силата си признание. А това, което започна след загубата на Клинтън във връзка с предполагаемата (впрочем, за американците – безспорна) намеса на Москва в американските избори, не се описва с думи. Западът сякаш изпадна в екстаз в безсилието си пред „отмъстителния и злонамерен“ президент на Русия, който с едно ръкомахане може да прати орди хакери и тролове на бой с беззащитната демокрация.

Какво трябва да изпитва човек, представян по този начин? Най-вероятно, широк спектър от чувства – от удивление и неприязън до ирония и гордост. Именно това тържество на нееднозначността, объркването пред факта, че всичко наоколо може да бъде интерпретирано всякак, е отличителният знак на днешния ден.

Отношението на Запада към външната политика на Русия при Владимир Путин е шизофренично. Той бива оценяван едновременно и като напълно провален, водещ към катастрофа лидер, и като невероятно успешен и ефективен държавен ръководител. В западните представи Русия е икономически изостанала демографски сриваща се държава, чиято роля на световната сцена е едва ли не нищожна, а перспективите пред нея – съвършено неясни. НО: Нейното военно-политическо значение е нараснало дотолкова, че днешният „руски фактор“ в това отношение е третиран почти както навремето „съветската заплаха“. Внушението за Русия е като за страна без идеи и виждания за бъдещето, при което – кой знае защо – заплахата от въздействието ѝ върху умовете и информационното пространство расте и ще продължава да расте. Демокрацията се тресе под напора на руските хакери и пропагандисти. Путин е стратег, който не разбира съвременния свят и в същото време –   единственият, който има стратегическа линия на поведение относно Близкия Изток, в Европа, в постсъветското пространство…

При повече желание могат да се намерят аргументи в подкрепа на по-горе изредените тези. Не е трудно да се посочат и факти, които развенчават всяка една от тях. Именно в това се състои така наречената „постистина“ (Post-truth) – нов модерен израз. Прието е да се употребява в смисъл, че реалността е сръчно манипулирана. Обаче има и друг поглед – когато, тези, които по предварителен замисъл са длъжни да манипулират – започват да не разбират какво се случва и как трябва да действат.

От мита към реалността

Когато преди 18 години Владимир Путин се готвеше да стане президент (бе министър-председател и официален приемник на държавния лидер), всичко изглеждаше разбираемо. Светът се бе фиксирал върху либералната парадигма; Русия се беше объркала в транзита и търсеше начини да стъпи на пътя на стабилното развитие. Програмната статия на Путин, публикувана на 30 декември 1999 година, ден преди оставката на Борис Елцин, поставяше достатъчно ясна задача: да се запази мястото на Русия в първия ешелон на страните, поставени под заплахата на следващите години.

От онзи момент нататък всичко се обърка. В стремежа си да възстанови своето влияние в международната система, Русия на Путин като че ли бе преследвана от собствената си сянка, а самият световен ред сам започна бързо и радикално да се променя. И всичките тези промени изглеждаха в интерес на Москва – целият западноцентристки ред, установен благодарение на краха на СССР и без участието на Русия, започна да ерозира.Тактическите ползи обаче, не компенсираха изчезването на стратегическия хоризонт. А главното – стабилността, която винаги е била raison d’etre за Владимир Путин се загуби повсеместно.

По своя стаж на фактическо пребиваване във властта Путин е лидер сред водещите страни в света

По време на предишната си изборна кампания Путин говореше за  необходимостта от „дострояване“ („достройка“ – като антипод на „перестройка“) – видите ли, построили сме рамката, сега ни трябва време за достроим конструкцията и да я укрепим, а после вече ще можем да си позволяваме и разни експерименти. Няколко години преди това той предупреждаваше, че през следващите 15-20 години Русия ще се управлява на „ръчен режим“; че преди да мине този некратък период, не бихме могли да сме сигурни в стабилността на „съоръжението“.

За изминалите пет години задачата за „дострояване“ не е слязла от дневния ред, но строителната площадка се оказа в епицентъра на земетресение –всичко наоколо започна да се тресе и загуби познатите очертания. Когато всичко около строежа се срива, настъпват проблеми с довършителните работи. Русия загуби целта (няма накъде да се достроява, а за собственото ѝ лидерство липсват ресурси) и се сблъска с ограничаването на средствата – заради множащите се разнообразни външни провокации се налагаше да се отговаря чрез ограничен набор от инструменти; при това, инструменти далеч не от най-фино естество.

Путин е политик реалист, той вярва в баланса на силите и неприкосновеността на суверенитета като залог за мира. Това, което на Запад наричат „хибридната война на Путин“, всъщност е опит на класическия реалист да реагира на бъркотията в целия свят, където понятието „сила“ е значително усложнено и многообразно, а използването ѝ става нелинейно заради взаимната зависимост на опонентите. На достъпните и обичайни за нея военно-политически средства Русия се опитва да противодейства с други способи на външно влияние, при които Западът има значително предимство. Налице е световно информационно доминиране, идеологически монополизъм, наличие (във всеки случай до неотдавна) на привлекателната картина на развитие (всичко това заедно създава „меката сила“), господство в глобалните финансови и икономически институции, технологически превес.

Асиметрията взе връх над огледалността, защото огледалото липсва. Ситуацията с американските санкции е много показателна – Русия няма да може да им отговори симетрично, защото не притежава възможности, каквито САЩ имат в световната икономическа система.

От реалността към конюнктурата

По същество, след Студената война се развихри идейно-политическа битка за това, как трябва да се разбира суверенитетът. Путин е човек на Вестфалската система, за когото държавният суверенитет е крайъгълен камък, а цялата прогресивна политическа мисъл от края на ХХ век изхождаше от идеята, че вече няма суверенитет в предишното му значение на формално равенство между държавите и те вече не притежават  юридическа неприкосновеност. Нещо повече – че суверенитетът, разбиран в съвсем тесния смисъл на понятието, е пречка за успешното развитие както на света като цяло, така и на конкретните страни.

Борбата за правото на независимост преминава като червена нишка в годините на президентстването на Владимир Путин. Драматичният парадокс се заключава във факта, че защита на идеята за неизменността на суверенитета доведе Москва до необходимостта да наруши този формален суверенитет по силов път – в Грузия през 2008 година и в Украйна през 2014-та. Тези действия бяха реакция на разбирането на водещите западни страни, че систематичната политико-идеологическа намеса, която е твърде ефективна, както и въоръженото вмешателство във вътрешните работи на други държави, са нещо естествено и нормално.

Реалист в условията на необратимо разпадащата се реалност – ето тази роля се падна на Владимир Путин. Оттук и опитите за опазване на тази реалност от разпад и връщането към образците на миналото. Не става дума за възстановяване на Руската или Съветската империи или за системно противопоставяне на Запада и демокрацията, както се мъчат да внушават  Европа и Америка. Въпросът опира до стремеж да се върнат управляемостта и контролът над политическите и обществените процеси. А управляемостта и контролът се изпускат, не на последно място, заради комуникационно-технологичните промени в епохата на глобализация, както и заради променилото се политическо поведение на много страни.

Западът – и в това Путин е дълбоко и искрено убеден – със своето високомерие, увереност в собствената си абсолютна правота, с лекомисленото си и безотговорно поведение, разклати основите на световната стабилност, над които в момента тегне заплахата от безвъзвратна разруха. Западът пося семената на разпространяващия се навсякъде хаос.

Путин често е упрекван, че мечтае за нова Ялта – голяма сделка със САЩ за преразпределението на зоните на влияние. След победата на Тръмп мнозина реално се опасяваха, че Кремъл и Белият дом ще си стиснат ръцете (отчасти, за да не се допусне именно това, се разрази и мощната кампания за противодействие на каквито и да било потенциални стъпки на новия щатски президент, насочени към Москва). Само че през последните години в Русия си спомнят значително по-малко за Ялта. За сметка на това все по-често се правят препратки към друго историческо събитие – Виенския конгрес. (Виенският конгрес е международен форум, състоял се във Виена, Австрийската империя, от 1 октомври 1814 година до 9 юни 1815-та. На него се установява европейското статукво след Наполеоновите войни. Виенският конгрес се стреми към уравновесяване на силите, за да се избегнат бъдещи войни и революции. Решенията са взети от четирите велики сили – Прусия, Русия, Австрия и Обединеното кралство. На Франция е позволено да участва във вземането на решения поради силната ѝ дипломация. Повод за свикването на този конгрес е разгромът, който предишната пролет претърпява Наполеонова Франция. Заключителното становище на Конгреса е подписано девет дни преди поражението на Наполеон при Ватерло. Технически погледнато, някои могат да кажат, че Виенският конгрес никога не се е състоял, тъй като Конгресът никога не е провеждал пленарно заседание. Всъщност дискусиите са се водили на неофициални заседания между Великите сили. Той обаче определя държавните граници в Европа след Наполеоновите войни, с изключение на тези на Франция, тъй като те вече са определени с Парижкия договор от 30 май 1814 г. Редът, създаден от конгреса, се запазва в общи линии, до 1848 година. Тъкмо това е моментът на най-внушителния геополитически триумф на руската корона – цар Александър I тогава е най-могъщият европейски монарх. Вторият пик е през 1945 година – при завършването на Втората световна война).

В Ялта и Потсдам са положени основите на двуполюсния свят; сега този модел очевидно не е актуален; за неговата стабилност и за взаимното сплашване в онези времена ни остава само да си мечтаем. Във Виена е бил   разработен моделът на „концерта на нациите“, тоест – на съвместното управление на „многополярността“, основано на постоянното регулиране на баланса на силите.

Путин е човек на Виена, не на Ялта. Неслучайно именно Виенският конгрес осигурява реставрацията на много от европейските режими. Именно с реставрацията, като с първа своя задача, дълго време се занимава Владимир Путин – в наследство и след революцията от началото на 90-те години на ХХ век той наистина получи доста, меко казано, „непредставителна“ държава.

От миналото към бъдещето

Като повечето консерватори, и Путин гледа в миналото и знае за него много повече, отколкото за бъдещето. По-точно, счита бъдещето за продължение на миналото, за негово прераждане на един друг, нов  исторически етап.

Обаче епохата на реставрацията, последвала революциите, свърши. Идва време за изграждането на нещо ново. На нов световен ред и на нов ред в Русия. А за това е по-важно как виждаш бъдещето, отколкото как разбираш миналото. Ако не виждаш бъдещето, за да защитиш миналото, ще ти се наложи да употребиш твърде много сили и средства, даващи все по-абсурдни резултати. Такива примери всеки ден ни се представят окарикатурени в киното, в пресата и т.н. публични пространства.

В интерес на истината трябва да отбележим, че темата за бъдещето някак си естествено „проби“ в руската обществено-политическа дискусия – от масовата смяна на губернатори с млади и перспективни, до появата в лексиката на държавния глава на понятието „изкуствен интелект“ и визитата му в компанията „Яндекс“. По всичко личи, че на това именно ще се гради следващата предизборна кампания за президента на Русия на Вадимир Путин.

В живота разочарованието от политиката периодично е феномен на технооптимизма – вярата, че технологиите са в състояние да се справят с това, което не могат да направят социалните механизми. Поколението на  Владимир Путин е възпитавано в друга една епоха – тази на 60-те години на миналия век. Епоха, в която се е смятало, че видите ли, научно-техническата революция ще направи човечеството щастливо. Днес, някак си изглежда, че не чакаме някакво щастие да ни споходи. Но поне да има мир сред безкрайните бури…

Автор: Фьодор Лукянов

Източник: kommersant.ru

Превод: Елена Дюлгерова

Източник:  a-specto