По покана на Негово Светейшество Българския Патриарх Неофит, игуменът на Сретенския манастир в гр. Москва архимандрит Тихон (Шевкунов) посети България от 14 до 17 март т.г. за участие в презентацията на българския превод на книгата „Несветите светци и други разкази”.
Отговорният секретар на Патриаршия съвет по култура, наместникът на Сретенския ставропигиален мъжки манастир архимандрит Тихон (Шевкунов) разказа за своята книга „Несветите светци“ и други истории“, за манастира и за какво не трябва да забравя всеки православен. Срещата се състоя в голямата зала на Руския културно-информационен център и продължи цели три часа. Залата бе препълнена, а когато отеца влезе пространството сякаш се изпълни със светлина. След гръмките аплодисменти за посрещане, настъпи тишина и необикновено спокойствие. Отец Тихон не започна да говори за себе си и за книгата си, а помоли направо да се премине към въпросите. Така срещата премина като духовна беседа с въпроси и отговори на най-различни теми. След отговора на първия въпрос от залата тръгна един поток от въпроси,като някои от присъстващите се престрашаваха и взимаха микрофона, директно задавайки въпросите си. В отговорите на отеца понякога се промъкваше уникалното му чувство за хумор, понякога тъга, а най-вече много интересна и полезна информация. Някои задаваха въпросите си към него, не като към писател, а като към свещеник. Получи се необикновена, интересна и много полезна беседа.
За съжаление тук няма да можем да опишем всичко, което бе казано на презентацията на книгата, но ще се опитаме да Ви представим поне малка част от всичко интересно, което беше казано от отец Тихон (Шевкунов) на тази дългоочаквана среща в РКИЦ, но нека преди това да разкажем малко за книгата…
За книгата
Тази книга и нейният автор не се опитват да наложат на някого нещо. От книгата се разбира ясно, че Архимандрит Тихон е много мъдър и разбиращ човек, който прекрасно знае, че всеки може да се обърне към вярата само, ако сам пожелае това и никакви агитации няма да му повлияят. Авторът просто и ясно, на места с чувство за хумор, разказва за това как се е обърнал към вярата и към Бог, за детството си, как е растял и как с възрастта си е помъдрявал, а също за живота на хората, които са били около него през това време, а и просто интересни истории от миналото на Псково-Печерския манастир. В центъра на сюжета са хората от църквата. В тази книга имаме възможност да видим монасите и свещениците, не само като църковни служители, но и обикновени хора, които също имат своите грижи и радости. Разбира се, особен интерес предизвикват разказите за това, как е съществувала Руската Православна Църква в съветско време, как монасите са успявали да преживяват тези тежки години на „анти-религия“. Тази книга е един своеобразен сборник от зарисовки, повести и разкази за вярата, за душата, за хората, написани от човек, който никога не спира да се труди, да вярва в Бог, да вярва в доброто и просто да обича хората. Архимандрит Тихон разказва за всичко до тук изброено от своя личен опит. Той е и студентът, и послушникът, и свещеникът. Пътя му е очевиден, но не и лек. Пътят към себе си и към Господ е труден, а душата на авторът е била готова да тръгне по този непознат за хората път.
Да се описва съдържанието на книгата „Несветите светци и други разкази” е безсмислено, тя просто трябва да се прочете. Всяка повест, всеки разказ, всеки епизод в нея, разказва за нещо различно, но в същото време за едно и също. За душата на човека и търсенето му на своята съдба. Архимандрит Тихон вижда верния път именно във вярата. Някои могат да кажат, че това е естествено, все пак книгата е писана от православен свещеник, но удивителното е, че точно в тази няма да откриете наставления или агитации. Автора обича хората, и по този начин им се доверява. Той вярва в тяхната чистота, която той смята, че всеки човек може да съхрани, без значение от обстоятелствата в живота му.
Често се водят дискусии по въпроса струва ли си невярващите да прочетат тази книга или е интересна само за вярващите хора. Тези спорове са безсмислени, тъй като книгата разширява рамките на понятието „вяра в Бог“, тя е достъпна абсолютно за всеки.
Тя не е скучна като проповедите на псевдо свещениците от екрана, не и строга като речта на свещеника аскет. Тя е готова да приеме човека, такъв какъвто е. Тя, както и нейният автор, напълно се доверяват на човешката мъдрост.
Архимандрит Тихон (Шевкунов)
Архимандрит Тихон (Шевкунов) пред НД „Русофили“:
– Отец Тихон, как се появи идеята да напишете книга?
– На практика всички истории, които влязоха в книгата, съм разказал по време на проповедите си. Всичко това е част от нашия църковен живот. Проповедта се основава на осмислянето на Светото писание, на тълкуванията на живота на светите отци и на примерите от техния живот. Разказвах тези истории на студентите по пастирско благословие, на братята ми и на моите приятели. И много от тях ме съветваха и искаха те да бъдат записани. За мен това е и един вид пастирски дълг. Все пак аз съм монах,строител, селкостопански работник, ректор, издател и още много неща. А пред хората, които идват при мен да се изповядат, чувствам вина за това, че не винаги имам мога да им отделям нужното внимание и време. Особено пред християните, пред тези, които съм кръщавал. Моята книга е поне малка чат от това, което искам да им кажа, но просто времето не ми стига. Всяка книга на свещеник е част от неговото дело, неговото пастирско послушание. И тази не е изключение.
– Отец Тихон тиражът на „Несветите светци и други разкази” е уникален за съвременна книга – над 1 милион и 500 за година. Как си обяснявате този невероятен тиражен успех на книгата?
– Смятам, че оценката в този случай не е моя работа. Мога само да благодаря на читателите за вниманието, което й отделят.
– Кой Ви вдъхнови да я напишете?
– По принцип, първия, който ме посъветва и даже благослови да напиша всички тези разкази, е владиката Василий (Родзянко). В един момент аз самият разбрах, че ще е хубаво да събера на едно място тези истории, които не веднъж съм разказвал по време на проповедите си на братята от манастира и на моите студенти.
– Книгата, вече е преведена на няколко езика и продължава да се превежда. Очаквахте ли такъв успех?
– Не, разбира се. Такъв тираж не сме очаквали. Първоначално искахме да е с 10-хиляден тираж, но после решихме да рискуваме и да я направим в 30-хиляден, но после имайки предвид, че книгата ще излезе по-евтино на издателите, нашите разпространители ни посъветваха да напечатаме 60 хиляди, с идеята за две години да успеем да реализираме такъв тираж. Когато след месец от 60-хилядния тираж нищо не остана, разбрахме, че сме успели. И сега имаме това, което е, а аз разбира се, мога само да се радвам. Защо книгата стана популярна? Сигурно защото книгата,темата и посланието попаднаха именно в онази ниша, която не е достатъчно разработена, така ние успяхме да почувстваме, че светът има потребност от тази тема.
– Отец Тихон, как възприемате тези, които постоянно се изказват и действат срещу Руската Православна Църква?
– Това не е нещо ново. Винаги е имало такива неща преди и ще ги има. То е като една черна традиция, от която няма как и къде да избягаш. Това е една дяволски черна традиция. Смятам, че не винаги трябва да се обръща внимание на това нещо. Всичко зависи от обстоятелствата.
– Какво винаги трябва да помни православния човек?
– Божието присъствие. В моя живот то е постоянно и решаващо. И второто – какво всъщност представляваме. Трябва винаги да помним всички тези грехове, които сме извършили в нашия живот и разбира се, да благодарим на Бог, че ни ги е опростил и да се молим никога повече да не ги повторим. Това е всичко.
– Как да помогнем на невярващия да повярва в Бог? Струва ли си да се намесваме?
– Просто трябва да се молим за него, да го оставим в ръцете на Бог. И разбира се, да се опитаме да го наведем на мисълта, че трябва да помисли за това, че е важно за всеки човек и полезно. Може да се предлагат на човека книги на тази тема, мероприятия, поклонничество, а Господ разбира се, ще го постави в ситуации, които ще го подготвят. Така той постепенно ще стане готов за това. Истината е, че рано или късно това ще стане…
– Какви впечатления остави у Вас българската аудитория тук в РКИЦ и България?
– Знаете ли, от България са впечатленията ми са най–неочаквани и поразителни. Честно казано, пътувайки насам бях с предубеждения, изхождайки от факта, че тук не е Аржентина, не е Америка, не е Гърция или Италия. И като пристигнах тук, видях толкова хубава страна, тук има присъствие на дух и едно вътрешно благоразположение към всичко, че останах поразен. В този побъркан свят, в най-интересните и ярки страни, такова нещо не може да се види. България има удивителен дух, спокойствие, всичко е някак по-бавно и умерено, красиво и светло. Започвам да разбирам хората, които се влюбват в тази държава от пръв поглед. Предполагам, че точно в това е причината.
– Възможно ли е в този съвременен свят един монах да се отдаде напълно на уединение, да води аскетски начин на живот, да се изолира дори в някоя гора?
– Само Господ може да избира хората, на които Той да даде уединение докато са живи. Тук не може всичко да е регламентирано и написано. В нашия манастир има монаси, които познават само килията, храма и послушанието. Те живеят в уединение и молитви, при това в самия център на Москва. А има монаси, в някои от другите манастири, които по дух за призвани да са бродещи. В Русия не са малко наистина уединените манастири и в тях си имат своето духовенство, молитвено служене на Бога и на хората.
– Отец Тихон, каква е главната задача на манастира? Трябва ли манастирите да служат на света?
– Главната задача на манастира е да помогне на монаха да остави всичко човешко и да се отдаде на службата към Бог и на хората, за да спаси душата си. Ако манастирът, по Божиите пътища се е озовал в центъра на голям град, ако Господ е довел в него монах, то той не трябва да се отказва от духовенството и просветителското служение, най-вече ако църквата го призовава към това.Много от монасите имат желание да живеят в уединение, но понякога биват изпращани на мисии и служби в различни места и страни, в мегаполиси, това съвсем не означава, че той трябва да се откаже от службата си на Бога…
– Възможно ли е някак да бъде определен баланса между вътрешния и външния манастирски живот?
– Незнам. Задачата на нашия Сретенски манастир в Москва е възпитанието на бъдещите пастири.Удивителни момчета идват в нашата семинария и в манастира, но ние ги връщаме, казваме им да изчакат още малко. Настояваме момчетата да имат поне още едно образование, тъй като нищо друго не дава по-широк поглед на нещата както образованието в университетите, освен това в семинарията. За това ги връщаме, първо да се изучат,да опознаят живота от различни страни, а след това да се замонашват. Искрено се възхищавам на тези момчета.
Например, ние издаваме книги, това е както нашата вътрешна, така и външна дейност. По този начин събираме пари за издръжката на манастира и семинарията. Но, главното е, че това е и духовно послушание, възложено ни от отец Йоан (Крестянкин). Също така започнахме да строим църква в Рязанска област, за да можем понякога да се отделяме от тълпата и шума. И там открихме нови последователи, разрушени храмове, даже и земя получихме. Наложи се да възродим цяло село, за да построим храм, за да може той бъде посещаван от хората. Да бъдеш монах, съвсем не значи да служиш някъде в тишина, извън града, защото всичко зависи от това къде Господ ще те изпрати.
Преди няколко години на Нова година, в нощта на срещу 1 януари отслужих литургия, все пак е пост и трябваше да се внимава да не отблъсна монасите от духовния живот, за да не се разбягат по домовете и сбирки с приятелите си. В началото бе някак странно, но вече на следващата Нова година църквата започна да се пълни с миряни, а сега всяка година в нощта на 31 декември срещу 1 януари има много хора, църквата винаги е пълна, а Литургията наричаме „новогодишна”. Това се превърна в една наша традиция, която започнаха да спазват и други московски храмове и манастири, където вече също идват поклонници, за да посрещнат Новата година с Литургия. Ето такава нова традиция създаде нашия манастир.
– Отец Тихон, Вие водите активна обществена дейност: статии, организация за борба с алкохолизма, снимате филми, сред които е и един от най нашумелите «Византийски урок», около който имаше най-различни дискусии. А вече сте и член на президентския Съвет за култура, кака е Вашата роля в този съвет?
Църквата играе огромна роля във формирането на нашата национална култура, колкото и на някои да не им се иска. Това, че аз бях избран от Светейшия Патриарх Кирил за представител на Църквата в президентския Съвет за култура, говори за това, че хората искат да чуят гласа на Църквата. В Русия е настъпила една анархия на задоволеност, която се опитва да доминира в нашата култура. Истинското изкуство се прогонва, а ужасните нови „шедьоври“ се опитват да застанат на тяхното място и това разбира се, е ужасно…
– Вашето благословение и пожелание за православните българи и за читателите на Официалния сайт на Българската православна църква?
– Вие имате чудесен, кротък и добър патриарх. България и столицата София са прекрасни! Всичко ще бъде наред! Ние, свещениците, виждаме как след 10-20 години преход от една система към друга, хората все пак откриват вярата. Просто е необходимо още време. Както майката се тревожи за своето 14-15 годишно момиче, което се облича предизвикателно и се държи непокорно, но майката не унива, а се моли и надява за вразумение на детето си, и то се случва, така и ние трябва да работим и да се молим за това, нашите народи да се върнат към Бога и Православието. Имаме силен потенциал, който не може да се изгуби. Бог е по-силен от нашата глупост и мързела. Когато обществата ни излязат от периода на „пубертета”, те отново ще оздравеят. Това става именно чрез православната вяра! Народът ви ще се върне към Бога!
Филм „Гибелта на Империята“: