Автор: Костадин Костадинов
В края на септември 1944 г. моят прадядо Златин Липчев получава повиквателна за войската. Само преди две години се е родило третото му дете, моята баба Калина, и на него хич не му се е заминавало, обаче нямал избор. Баба разправя, че преди да тръгне дълго я прегръщал и целувал, като казвал „Калинче, дали ще съм жив, татьовото, да се върна и да те изгледам“. Неговата част, 31 пехотен Варненски полк, се бие основно във втората фаза на войната, при Драва, Мур, канала Принципалис и с. Ястребци. В края на войната, през месеците март и април 1945 г. немците започват последната си настъпателна операция в историята на Втората световна война. На нашите войски се пада да бъдат точно в центъра на немския удар. Първоначално те се огъват, но впоследствие отвръщат на удара, форсират реките и започват преследване на противника, завършило в Австрия.
При една от последните битки отделението на моят дядо е ударено от снаряд. Всички загиват, а той попада под маса от тела и пръст. Загубил съзнание престоява повече от ден в ямата. Когато на другия ден го намират, първоначално са го помислили за умрял. Когато става ясно, че е жив, го откарват в болницата, но от преживения шок той е абсолютно неконтактен. Драмата продължава и след това. Войната свършва, войниците започват да се прибират по родните си места, а моят дядо го няма. Тогава прабаба ми Станка се захваща да го търси. Никой не и казва дали е жив или мъртъв повече от месец. Когато го намира, се оказва, че е записан под друго име. Прибира се изнемощял, полужив и останал военноинвалид до края на живота си.
Но той все пак се прибира. 8 337 убити и 9 155 безследно изчезнали никога не се завръщат. Още 22 958 души са ранените във войната. От 130 000 български войници в състава на Първа българска армия, 40 450 стават жертви на военните действия. Благодарение на тези жертви нашата Родина, макар и победена във войната, получава сравнително лек мирен договор, запазва Южна Добруджа и са и наложени едва 70 млн долара репарации.
70 години по-късно това вече е забравено. Прецедента Плевнелиев каза днес, че България най-сетне била изоставила политиката на 16-та република. Прав е. Вече водим политика на 51-ви щат. Поради тази причина днес българските воини, загинали за Отечеството, не бяха споменати никъде. Вместо това, навсякъде се даде поле за изява на най-нечистоплътни русофоби, превърнали точенето на грантове от американското посолство в свое основно житейско призвание. Покрай тях телевизиите силно замирисаха на мърша, а като резултат от неистовата пропаганда срещу военния парад в Москва, българите масово превключиха на ТВ 7, за да го гледат на живо. Какво да се прави, народопсихология… Американските мекерета явно не я познават добре.
Въпреки всичко, ние българите пазим и ще пазим нашата памет. Независимо от напъните на модерните еничари да пренапишат историята и да изтрият великите моменти от нея. Никой не може да премахне спомена за разказаното от баба ми, няма как и аз да не го разкажа на децата си. Така че, освен накрая да припомня един куплет на Вазов, не виждам какво друго да добавя. Помните ли това:
„…Тирани, всуе се морите!
Не се гаси туй, що не гасне!
Лучата, що я днес гасите,
тя на вулкан ще да порасне…“
Е, и ний помним!
Източник: kostadin.eu, публикувано на 10.05.2015