Интервюто с Владимир Набоков на журналистката Нурит Берецки
– Защо живеете в Швейцария?
– На мен тук ми е комфортно. Харесват ми планините и хотелите. Не понасям стачки и насилници.
– Все още ли се чувствате в изгнание?
– Изкуството – това е изгнание. Като дете се чувствах чужд сред другите деца. Бях вратар, когато играехме футбол, а всички вратари са изгнаници.
– Може ли чужда страна да стане родина?
– Америка, моята приемна страна, е най-близо от всичките ми представи за дом.
– Човек без корени ли е бежанецът?
– Липсата на корени е по-маловажно, отколкото позволението да растеш и да цъфтиш на воля. Също така много ми е приятно усещането за пустота.
– На какъв език мислите, чувствате и сънувате?
– На нито един език не мисля. Мисля с образи, но тутакси изплуват кратки подръчни словесни формули на един от трите езика, които владея, нещо като „damn those trucks“ или „espèce de crétin“. А при съновиденията обикновено разчитам на руския.
– Каква е разликата, когато пишете на английски и на руски? Ще пишете ли отново на руски език?
– В своята проза и поезия за повече от половин век съм демонстрирал немалко примери за тази разлика както при завоалираното, така и при художественото изразяване, но нека учените да го изследват. Както и преди, превеждам на руски (например „Лолита“) и понякога пиша стихове.
– Защо пишете? Самият процес на писане какво е за вас – радост или страдание?
-Когато пиша, аз във висша степен съм равнодушен към историческите, хуманистични, религиозни, социални и образователни теми – затова не мога да кажа защо правя това, защо пиша. Що се отнася до страданието и радостта, нищо не мога да добавя след Флобер, който вече е писал за това в своите писма.
– Колко силно сте обсебен от своите герои, докато пишете? Продължавате ли да мислите за тях, след като книгата вече е публикувана?
– Подозирам, че интересът на Бог към Адам и Ева не е твърде искрен и не е твърде продължителен въпреки успешния резултат като цяло от действително изумителната работа. Аз също съм абсолютно отстранен от своите герои и по време на работа, и след това.
– Как бихте искали да четат вашите книги? Мислите ли за своите читатели?
– Не очаквам, че някой от моите читатели ще познава толкова добре произведенията ми, както аз ги познавам. Но ако не може да улови определен процент конкретни детайли, то той е лош читател, това е всичко.
– Препрочитате ли старите си книги?
– Длъжен съм да ги препрочитам много внимателно най-малко десетина пъти: за коректура, редактиране на оформлението, коригиране на изданието за меки корици, изчитам ги и когато правя преводи.
– Какво мислите за филмите, направени по ваши книги?
– Два от филмите, които съм гледал – „Лолита“ и „Смях в тъмното“, са правени без мой контрол. В резултат се получи хубаво кино с прекрасни актьори, което само отдалеч прилича на моите книги.
Въпросите на Нурит Берецки, подготвени за интервюто. Снимка: Юрий Левинг
– Какво смятате за скучно и кое ви забавлява?
– Нека вместо това ви кажа какво ненавиждам: музикалният фон, музиката на запис, музиката по радиото, музиката от магнитофон, музиката от съседната стая, изобщо музиката, която ми налагат; примитивизмът в изкуството – „абстрактните“ цапаници, унилите символически парчета абстрактни скулптури от боклуци, „авангардните“ стихове и други очевидни баналности. Клубове, съюзи, братства и пр. (за последните 25 години аз отхвърлих сигурно няколко десетки почетни предложения за различни членства).
Тиранията. Готов съм да приема всеки режим – социалистически, монархически, дворянски – при услоие, че разумът и тялото ще бъдат свободни. Гладката коприна при допир. Циркът – особено номерата с животни и яки жени, висящи във въздуха на зъбите си. Четирима доктори – доктор Фройд, доктор Швайцер, доктор Живаго и доктор Кастро. Обществените интереси, демонстрации, шествия. Кратките речници и съкращенията в справочника. Журналистическото клише „моментът на истината“ например или отвратителното „диалог“. Глупавите, неприятни вещи: калъф за очила, който се губи; закачалка, падаща в гардероба, когато ръката попадне в грешния джоб. Сгъваеми чадъри, на които е невъзможно да се намери бутонът за отваряне. Неразрязани страници, възел на връзките за обувки. Набола брада на някой, забравил да се обръсне сутринта. Деца във влак. Процесът на заспиване.
– Какво мислите за ситуацията в Близкия изток?
– Има няколко области, където моите познания ми позволяват да бъда експерт – някои видове пеперуди, Пушкин, шахматното изкуство, преводът от английски, руски, френски и обратно; играта с думите, романите, безсънието и безсмъртието. Но политиката не се числи към тях. Мога да отговоря на въпроса ви за Близкия изток само като страничен наблюдател: аз съм страстен привърженик на близката дружба между Америка и Израел и с цялата си душа съм на страната на Израел по всички политически въпроси.
Вестник „Маарив“, 1948 г. Снимка: Юрий Левинг
Юрий Левинг разговаря с Нурит Берецки
– Какво правихте в Цюрих през януари 1970 г.?
– Всъщност се канех скоро да се омъжа в Англия и преди сватбата бях там с бъдещия си съпруг. Той избяга от Чехословакия през 1968 г. и затова заедно с група студенти пристигнаха в Израел. Неговите родители му казали, че се намирам в Швейцария, където ние се събрахме преди сватбата. Аз вършех някаква работа в Швейцария за моя вестник. После моят съпруг завърши учението си и заедно се върнахме в Израел.
– Вие още тогава ли работехте за „Маарив“?
– Да, работех за „Маарив“.
– Как ви хрумна да вземете интервю от Набоков?
– Знаех, че по това време Набоков живее в Швейцария. Той е велик писател, така че не съм се колебала особено.
– Това задача от редакцията ли беше или ваше лично хрумване?
– Аз предложих да взема от него интервю. Мисля, че писах до неговия издател, не помня точно – много време мина – но някак успях да се сдобия с неговия адрес. Така заминах за Монтрьо и се срещнах с него.
– А какво бяхте чели от Набоков по това време?
– Точно „Лолита“, но още по-рано разбира се романът „Пнин“ и „Истинският живот на Себастиан Найт“. Към 70-те години още няколко книги бяха преведени на иврит, но сега е трудно да си спомня точно.
– Разбира се от онова време минаха четири десетилетия. Четохте ги в оригинал на английски или на иврит?
– Да, и в двата варианта.
– А как израелските читатели се отнасяха по това време към Набоков?
– „Лолита“ се превърна в Израел в бестселър и дори тези, които не бяха чели неговата проза, знаеха кой е Набоков. Той беше много известен, възхищаваха му се.
– Но защо всъщност в Израел? В края на краищата той беше руски емигрант, живеещ в Съединените щати и в Швейцария?
– Не мисля, че в това има нещо особено, просто по това време в Израел всички четяха. Четенето беше най-популярното прекарване на свободното време, начин на живот, за който отделяхме цялото си време. Ако дойдеш в някой дом и видиш книгите – хората не само четяха, но и обсъждаха всяка новина. Четяха в баровете, в парковете, навсякъде.
– Изглежда наистина е бил искрен интересът към литературата и вашият разговор с писателя. Вие се срещнахте с Набоков, както сте искали, или отговорите ви бяха предадени в писмен вид?
– Нещата станаха по следния начин: Набоков поиска отначало да му изпратя въпросите, а после да отида при него за отговорите и да питам още нещо, ако искам. Именно така всичко се случи. Изпратих въпросите, но той не ми изпрати отговорите, а вместо това ми определи среща. Аз пристигнах в Монтрьо и Набокови ме поканиха на кафе. Седяхме около час-два. Всеки отговор обсъждахме доста подробно. За пръв път в живота ми се удаваше да разговарям с такава личност като Набоков: бях още твърде млада и изобщо не си давах сметка какво правя, сещате се!
– Споменахте, че ви е било много сложно да съчините въпроси за Набоков. Защо?
– Писах въпросите като прилежна ученичка. А Набоков ми направи просто невероятно впечатление. И съпругата му Вера, беше наистина… Не мога да ви предам, не мисля, че някога ще видя възрастна дама толкова изящна и прекрасна.
– В какъв смисъл?
– Беше особена.
Владимир Набоков с жена си Вера в парка в Монтрьо. Швейцария, 1967 г.
Снимка: Horst Tappe / Hulton Archive / Getty Images
– Учуди ли ви, че тя присъства на вашата среща с Набоков?
– Вера от време на време хвърляше по някоя забележка,но не говореше много.
– Как общуваше Набоков? Смееше ли се, разказваше ли някакви истории – кое бе най-запомнящото се?
– Беше толкова отдавна, толкова неща минаха оттогава. Но бях покорена от цялата атмосфера на Монтрьо: стилния старинен хотел, елегантните хора, разхождащи се по улиците на града – всичко ми направи много силно впечатление.
– Кой преведе отговорите на Набоков на иврит?
– Аз разбира се.
– Имаше ли в отпечатаното във вестника интервю някакви фотографии?
– Струва ми се, че неговият издател ни предостави някакви.
– Впрочем за какви теми отговаряхте като млад журналист в „Маарив“?
– Изкуство и култура, не политика. Повече ме интересуваше литературата и културата на всекидневието. То по онова време в Израел много се отличаваше от живота днес.
– Съдейки по някои въпроси, вас изглежда са ви интересували феминистки проблеми. Набоков може би не е бил силно увлечен от тях. Какво мислите, защо? (Набоков игнорирал някои въпроси, конкретно за неговите любими женски персонажи и отношението към жените – бел. „Медуза“.)
– Бях млада, предполагам, че тогава това ме е вълнувало. Но не искам да измислям отговор, извинете, ще трябва да ви разочаровам…
– Говорихте ли за Израел?
– Не, но писмено той отговори на въпроса за Близкия изток.
– Днес Набоков популярен ли е в Израел, както е бил преди? Можете ли да опишете степента на интереса към неговите произведения в тази част на света?
– Преди няколко години на иврит отново бе преведен „Пнин“, което предизвика огромен интерес към романа. Неотдавна у нас излезе новият превод на „Защиты Лужина“. Аз като че ли току що ги виждам в библиотеката ми: обичам книгата му за Гогол, сборника „Непоклатими съждения“.
– Четохте ли неговия последен незавършен роман „Лаура и нейният оригинал“, публикуван неотдавна?
– Не. Струва ли си да го прочета?
– Има „за“ и „против“. Едни бяха разочаровани, други убедени, че всичко, излязло от перото на великия писател, трябва да бъде издадено. Решението е било на сина на Набоков Дмитрий.
– Да, следих тази дилема и дискусия за съдбата на романа, но се страхувам да го чета.
– Смятате ли това решение за правилно?
– Не знам. (Пауза.) Не знам.
– Ако можехте да се срещнете с Владимир Набоков отново, какво бихте го попитали?
– Щях да го попитам, дали би написал същата „Лолита“ в наши дни. Лично аз не вярвам, че отговорът би бил „да“.
– Естествено, нашите етически гледни точки са се променили от 1950 г.
– Днес всеки може да види дванайсетгодишни момичета, демонстриращи съблазнителни дрешки. На кого е притрябвала вече Лолита?
Халифакс – Тел Авив, 2014 г.
Превод: Рени Нешкова, Гласове