Разбира се, съзнавам, че тази терминологична категоризация е относително неизбежна част от конструирането на национални културни елити чрез баданарката на политическото. Но се дразня, защото този тип конструиране уж обещава лесно по-сетне да надскочи първоначалния си примитивен концепт – обаче само обещава. Почти никога не го надскача – поне в масов мащаб, а си седи така задълго – по читанки, христоматии и синопсиси. Вероятно защото мързелът на любопитството ни е най-движещата (или недвижеща) сила на света…
Както и да е – почина Евгений Евтушенко – един
от най-известните и най-критикуваните поети на планетата
Той е толкова известен, защото беше необятно талантлив, и освен това – дарен с изумителна енергия. Критикуван е вероятно също така обяснимо, макар по цял ред различни причини: 1) от завист; 2) защото беше хиперегоцентричен; 3) защото си позволяваше да хапе властта с облечена в стихове публицистична захапка, но в същото време умееше да не я сърди до непоправим раздор. И същата тази власт охотно го пращаше на Запад като арт образец на либерализиращия се съветски тоталитаризъм.
Не ми е любим поет, но му знам наизуст няколко неща. Сетих се, че и Йосиф Бродски, който никога не е обичал Евтушенко, в разговор със Соломон Волков накрая признава, че знае към 200 стиха наизуст от омразния „Евтух“. Всички знаем, че Евтушенко е поетичният повелител на стадионите от митичните 60 на миналия век, знаем, че е феномен от епоха, пълна както с възторг, така и с жестокост. Само че можем да го вземем и за символ – как човешкият дух е в състояние да постига степени на свобода при репресивни режими, да ги еволюира (или революционизира) и съответно – да ги трансформира. За Евтушенко танцът с властта бе като танц на дресьор с тигър – той се опиваше от това, а и то бе по своему красиво. Пък поезията му изпълняваше и огромната роля на заместитител на публицистичните липси в тогавашните съветски медии.
Добре или зле беше то? Това не се наемам да казвам сега – казвам само, че за този тип режим бе полезно. За самата поезия също – в крайна сметка кога преди или след това поет може да напълни стадион, за да рецитира? Евтушенко, както и мнозина от арт съзидателите, живеещи по време на авторитарни и тоталитарни режими, непрекъснато провокираха – както по зова на собствената съвест, така и по някакъв почти вроден хитроумен рефлекс, който ги насочваше – само забраненото е важно, само цензурираното е ценно, само сваленото, изгореното, репресираното носи истинска слава!
Някои млади сигурно ще кажат – що за изкълчена логика. Ще си позволя да опонирам – играта на изкуството със забраните е вечно жива и актуална. А в общество на пълната позволеност, каквото, слава Богу, още няма никъде, вероятно съзидателният дух би лежал перманентно апатичен – като питон, изял маймуна.
Спомням си, че и когато идваше в България, наметналият предизвикателно карирано сако поет цитираше едно от най-известните си четиристишия, взето от стихотворението му „Кариера“.
Ученый, сверстник Галилея,
был Галилея не глупее,
и знал, че вертится Земля.
Но у него была семья.*
Това стихотворение е ключ към разгадаването на евтушенковата енергия и удивляващата околните негова жизненост. Той слагаше знак на равенство между творец и провокатор. Винаги искаше да провокира, за да се постави в ролята на възможна жертва. Разбира се, както го заяжда Варлам Шаламов, тук Евтушенко бърка – той вероятно има предвид не Галилей, а Джордано Бруно, тъй като първият е проявил конформизъм при сблъсък с църквата, а вторият е пострадал – платил е с живота си „дисидентството“.
А може би Евтушенко никога не е и искал да се постави в ролята на истинска жертва – и Галилей да му е съвсем точно избран – самият Евтушенко преживя относително благополучен живот. За което само увредени мозъци могат да му се сърдят.
Работата е там, че – я си представете как СССР бе освободен от диктатурата на комунистическия режим преди шест-седем десетилетия. Понеже – да речем, е нямал оръжия за масово поразяване, пък е бил набеден, че има. Като Ирак примерно. Със сигурност нямаше да имаме Евтушенко, нямаше да има и стадиони, пълни с поезия, щяхме обаче да имаме риалити формати поне две-три десетилетия по-рано. Щяхме да имаме и милиони бежанци – не емигранти, а бежанци. А най-интересното е, че сигурно и Йосиф Бродски нямаше да го има, защото и той – майсторът – е продукт в по-голяма степен на политическата, отколкото на естетическата игра.
Та дисидент или полудисидент ми приличат на квалификации от типа на „афроамериканец“. Описват човек по критерии и опасения, възникнали другаде, за филм, гледан от нас. По тази причина аз лично си предпочитам нашите квалификации – „поет“, „бездарник“, „негър“…
Евтушенко е поет. Бог да го прости.
–-
*От Галилей колега учен
не бе по-тъп, и сам научи –
Земята се върти! Обаче
не каза, щото майка плаче.
(Превод Б. Ламбовски)