Историята се случва, докато ние си говорим как тя няма да се случи

– И така, на избори като на избори. Как върви кампанията за вас?

– Върви нормално. Срещаме се с хора всеки ден, говорим с хора всеки ден. Пишем си със хора всеки ден. И като цяло установяваме, че една голяма част от българския народ мисли като нас. Друг е въпросът дали тази голяма част от българския народ ще гласува така, както говори и се възмущава. Защото, за съжаление, голяма част от нашите сънародници се възмущават, но не вярват, че нещо може да се промени. Ето това е голямото предизвикателство, което ние, от „Възраждане“, имаме – да ги накараме да повярват. Най-вече във себе си – че от тях зависи нещо, защото на всички нас ни се обяснява вече повече от четвърт век, че от нас нищо не зависи, че каквото и да правим, нищо не може да се промени. И на второ място, да гласуват доверие на хора, които през годините са доказали какво могат и какво правят, а не на тези, които сега тепърва обещават. Защото аз, като един човек, на който две трети от живота му е минал в обещания, искам да задам един много простичък въпрос: Ако вие сега обещавате, че ще направите нещо, защо не сте го свършили досега и какво ви пречеше досега да го направите? Искам да задам и простичкия въпрос с какво е различна нашата страна днес от вчера, защото до вчера обясняваха как, примерно, заплатите и пенсиите не могат да се увеличават, а в един момент се оказа, че всички са единодушни, че това не е никакъв проблем.  И питаме: кое точно се промени? С какво ситуацията в страната – икономическа, политическа, е по-различна от тази вчера или онзи ден? Друг е въпросът дали ще получим отговор.

– Каква е реалната и каква е реалистичната цел пред Движение Възраждане на предстоящите парламентарни избори? Двете цели могат ли да съвпаднат помежду си, както и да съвпаднат с твоите очаквания?

– Ние имаме една цел и тя е да възродим България като свободна, независима и просперираща държава. Не знам дали след 1944 г. България е била едно от тези трите неща, или трите наведнъж, но съм сигурен, че в момента не е нито едно от тях. Това е нашата цел. Дали на тези избори или на следващите това нещо се случи не мога да кажа – това зависи единствено от избирателите, от българските граждани. Но в крайна сметка ние излизаме на тези избори със следната идея: когато видиш, че има някакъв проблем, ти трябва да предложиш решение. Така мислим ние. Ние сме млади и активни хора, които не разчитат на държавни постове или на държавни заплати. Всеки един от нас се оправя сам, със собствените си професии, със собствените си възможности. Нито един от нас не се занимава професионално с политика и не се издържаме от политическа дейност. Това, което смятаме, че трябва да се направи, го показваме и се надяваме, че нашият личен пример ще увлече и останалите хора. Защото вариантите пред всеки един от нас като граждани, като хора и българи какви са? Имаме три варианта. Единият: примиряваме се, навеждаме главата и остава единствено и само пасивна съпротива пред телевизора, когато гледаме новините, псуваме, недоволстваме и дотам! Вторият вариант е: отчайваме се, че нещо може да се промени и емигрираме. Третият – мъчим се да променим нещата и се борим. Ние сме избрали третия вариант. И в крайна сметка смятаме, че когато има проблем, той трябва да се решава. Посочваме проблема, посочваме решението и ако българските избиратели ни дадат тази възможност, ще решим проблемите на страната. Това е, простичко казано.

– Хайде да те попитам директно – на фона на емиграцията и безусловната демографска катастрофа в България, считаш ли, че останаха достатъчно мотивирани и образовани хора, притежаващи експертиза, които да обърнат посоката на държавата към Възраждане? (Хр. Хр.)

– Разбира се! Тая мантра, че в България едва ли не е останал само лош материал, че хората не ставали, че били смачкани, че били продажни, робски души, и прочее неща, които вече 20 години слушаме и ни ги набиват ката ден, трябва да престане да се повтаря. Аз познавам страшно много такива хора. Не смятам, че ние сме нещо изключително и при нас е събран цветът на нацията. Напротив, има много качествени хора, има хиляди, десетки хиляди по-качествени хора от нас. Големият проблем е, че качествените хора не искат да се занимават с политика. Защо? Защото в политиката са се настанили хора, които са я превърнали в занимание за една затворена, възпроизвеждаща се каста. Каста, която както виждаме сега, на тези избори, вече започва да репродуцира свои наследници не само в идеологически, но и в чисто физически смисъл. Децата и внуците на тези, които управляваха преди, и които управляват и днес, вече са на ред да застъпят на мястото на своите бащи, майки, баби и дядовци. Което показва, че България вече се е изродила от демократична в една олигархо-псевдодемократична феодална държава, ако въобще можем да наречем тази наша остатъчна форма на държавност държава.

България не е държава в момента, тя е територия, тя даже не е и колония. И точно поради тази причина мислещите хора, хората които имат някакъв бизнес и се занимават с производство, тези, които не зависят от т.нар. български политически елит, бягат като дявол от тамян само като чуят споменаването на думата „политика“. Те са наясно, че в България всеки един бизнес и всеки един нормален и самостоятелен човек може да бъде смачкан за отрицателно време от организираната престъпна група, наречена „българска държава“. Защото това, което в момента имаме като държава, не е държава, а организирана престъпна група, която от време на време сменя своя Capo di tutti capi  (Бос на босовете, ит., бел.ред.) Но изпълнителите на средно ниво са едни и същи. И точно поради тази причина у нас се създава впечатлението, че няма качествени хора. Напротив, има! Просто те няма как да бъдат допуснати в управлението на страната. И така се затваря кръгът на отчаянието и безизходицата. Хората – тези, от които реално зависи, защото те са избирателите, казват: „от нас нищо не зависи“ и навеждат глава,  а тези пък, които могат да ги поведат, казват: „ама ние и да тръгнем напред, няма никой да ни последва, защото хората не вярват в нищо“. И накрая какво се получава? Остават мафиотите.

– А народът? Има ли той сили и желание за това? Стотици хиляди отново ще гласуват за ГЕРБ. Защо го правят според теб?

– Какво значи „народът“? Няма как да сложим всички българи под един общ знаменател. И аз съм народът, и вие сте народът, и избирателят на ГЕРБ е народът, и избирателят на БСП. За Бога, дори и избирателят на Веселин Марешки (човек, който има няколко дела, но това не се споменава в медиите) е народът. Има българи и българи.  Има българи, които действително ще гласуват за тези политически партии, но има и хора, които ще търсят надежда. Слава Богу, те не са малко.

Неслучайно има една поговорка, че е най-тъмно преди зазоряване. Точно когато се случи така, че хората са най-отчаяни и когато очакванията им са до такава степен минимизирани, те са готови да се заловят като удавник за сламка. Дори и най-малкото, което се покаже, дори и най-малката надежда, която проблещука на хоризонта, може да даде начало на пожар, на истинска революция, ако щете.

Ние, от „Възраждане“, започнахме да говорим за участие в изборите в началото на януари. Често казано, влязохме в кампанията с идеята, че сме длъжни да го направим заради това, което ни е събрало, заради нашата кауза – идеята, че България трябва да продължи да съществува като държава. Защото ако тя продължава да се развива така, след 10 години може да я няма на картата. Бяхме наясно с това, че ще бъде изключително трудно, че трудно ще успеем да съберем 2 500 подписа, необходими за регистрацията. Допускахме, че ще имаме спънки, че може би ще се опитат ЦИК да не ни регистрира, защото имаме доста врагове. Нямахме пари и продължаваме да нямаме пари, а трябваше да се плати депозит от 2 500 лева, което не е малка сума. Бяхме наясно с това, че няма да бъдем допуснати до медии, защото нямаме пари да си платим. Бяхме наясно, че дори и да искат някъде да ни видят хора, например в Петрич, няма как да отидем, защото това коства пари, които нямаме. С много неща бяхме наясно. В крайна сметка си казахме, че, добре, ние сме създали една организация, застанали сме с имената, лицата и делата си и сме длъжни да поемем своята отговорност, пък после каквото сабя покаже.

Какво се получи, обаче, за наша голяма изненада. Ние буквално ден след ден растем. Когато започнахме кампанията за подписите, беше събота, написах едно изречение във Фейсбук, че събираме подписи за регистрация на Възраждане. И знаете ли какво се получи? След три-четири часа, когато пак си отворих компютъра, имах повече от 150 съобщения от хора, които искаха да им изпратим бланки. В следващите два дни ми писаха стотици хора,  за седмица получих подписи от хора от цяла България и от целия свят. Получихме подписи от Аржентина, от Казахстан. Един човек ми беше пратил собствения си подпис от Санкт Гален, Швейцария. Беше платил огромна сума в швейцарски франкове за експресна куриерска поръчка, за да може подписът му да пристигне в рамките на 2-3 дни. Беше написал едно трогателно писмо, в което разказваше, че от 2 години живее извън България, че родината му липсва, и понеже не желае гласът му да отиде напразно, иска поне да ни помогне със своя подпис. Събрахме над 5 хиляди подписа и повече от половината дойдоха при нас по този начин – по пощата. Хората си плащаха, за да ни ги изпратят. Когато видях това нещо, аз самият започнах да вярвам, че на тези избори може да се случи нещо действително много, много изненадващо за българската политическа олигархия.

Това, което продължава да се случва оттогава, показва, че ние очевидно ще имаме сериозен резултат на тези избори. Първо, във всички онлайн-анкети, в които се споменава „Възраждане“ (защото в повечето са наредени само 4-5 партии), ние сме или на първо, или на второ, или най-много на трето място. Всекидневно ни пишат хора от всички краища на страната и от чужбина. Очевидно е, че те припознават в нас нещо различно, напук на всички клишета, че когато човек направи нещо добро, то не се вижда, че хората са неблагодарни и непризнателни. Не е така. Има и добри хора, и хора, които не са изгубили надежда, и хора, които ще направят всичко възможно, за да дадат своя принос за началото на една революция в България. Защото такава революция очевидно на нас ни е изключително необходима, ако искаме България да продължи да съществува. Дали ще е мирна – на тези избори, или ще е друга, това зависи само и единствено от българските избиратели.

– Как се прави партия без пари?

– Мога да разкажа как се направи „Възраждане“. През 2014 година бяхме създали един неформален кръг от съмишленици, събирахме се всяка седмица и коментирахме случващото се в страната, от време на време правехме някоя културно-просветна инициатива, изнасяхме лекции по училища, почиствахме български военни паметници. Един ден стигнахме до въпроса – добре, всичко това е много хубаво, но с какво променяме ситуацията в страната? Решихме да направим среща на съмишленици от цялата страна в Плиска. Така се получи, и то съвсем случайно, че срещата беше на 15 юни – Видовден. В читалището в Плиска бяхме повече от 100 човека, коментирахме надълго и нашироко цял ден и всички стигнахме до решението, че има два варианта – да направим гражданска организация или политическа партия. В интерес на истината, аз бях против да правим партия, именно защото нямаме пари и възможности. На практика ние сме хора, които се занимават с обществена дейност в свободното си време, всеки един от нас и има своята професия и лични ангажименти. Не сме богати хора, но не сме и хора, които лежат на социални помощи. Но тогава ми казаха: добре де, ако само хленчим и правим това, което правят всички останали, с какво се различаваме от тях? Аз им отговорих с друг въпрос: съгласен съм, а какво правим, когато опитаме и видим, че не можем? Защото е много страшно, когато някой те разочарова, но е хиляда пъти по-страшно, когато се разочароваш от самия себе си. Когато видиш, че не си успял да направиш това, което си вярвал, че можеш да направиш. Толкова много българи минаха по нашия път и бяха буквално смачкани. Те бяха или изхвърлени от държавата, или физически ликвидирани за последните 27 години. С 2 милиона българи сме по-малко. Тези, които живеят в България, изнемогват. Те нямат усещането за справедливост.

Взехме решение да учредим организация по Закона за политическите партии. На 2 август същата година, Илинден – друга знакова дата – отново в Плиска, направихме учредителен конгрес. Адвокатите в нашата организация и ръководството поеха всички разноски по регистрацията, направиха всичко доброволно, всеки един си плащаше сам пътя до Плиска и обратно. На практика цялото създаване на политическата организация не ни костваше и една стотинка. Така стават нещата, когато се правят според учебниците по политология, а не с мощна рекламна кампания от самото начало в някой столичен МОЛ или когато те дават всеки Божи ден по телевизията и буквално течеш от телевизора. Ние направихме нещата по правилата, очевидно е, че можем. Въпросът е докъде ще стигнем, това вече зависи само и единствено от българския избирател. Съдбата на България е в ръцете на самите българи, няма какво да се лъжем. Въпреки че България не е независима държава, ако ние пожелаем, можем да станем такава. От нас зависи. От нас!

– Значи не е нужно да те питам дали си наивник?  Защото от едната страна сте вие, от другата са олигарсите и техните партии. Медиите също са техни. На практика ти излизаш с един учебник по Родинознание срещу целия информационен мейнстрийм. (Ц. Хр.)

– Да, обаче какво се оказа? Като излязох с учебника по Родинознание, за който въобще не очаквах, че ще предизвика такъв резултат, само за малко повече от месец беше изтеглен над 400 хиляди пъти само от моя блог. И сигурно има още няколкостотин хиляди тегления от най-различни места в интернет, където е качен – аз съм го дал за свободно теглене. На практика почти няма човек в България, който да не е чувал за този учебник, което мен ме изненада страшно много. А това не е станало със съдействието на големите национални медии, даже напротив, въпреки тях и въпреки тяхното оглушително мълчание.

На следващо място, искам да дам един любим пример от историята. Преди малко споменах, че най-тъмно е преди зазоряване. През 1761 г., по време на Седемгодишната война, руските войски за първи път превземат Берлин. Малко известен факт е, но руснаците са превземали Берлин не само по време на Втората световна война. Пруският крал тогава – един от най-големите военачалници и просветени монарси в Европа – Фридрих Втори, остава с една много малка военна част и по-малко от 5 хиляди души войници. Окъсани, одрипавели и гладни, те са преследвани от руската армия, която на практика завзема цяла Прусия. Фридрих бяга от руските войски, преследван като диво животно – тогава руската императрица Елисавета е поръчала на нейния военачалник Фермор да й докара Фридрих в клетка. Фридрих обаче отказва да се предаде и тогава тя му пише едно писмо, в което казва любезно: „Ваше Величество, вие изгубихте войната, нима не сте го разбрал? Време е да прекратите безсмисленото кръвопролитие и да се предадете“. Той й отвръща в същия любезен стил: „Ваше Величество, разбира се, че съм загубил войната, и точно поради тази причина няма да се предам“.

Ние в момента се намираме в абсолютно същата ситуация. Нашата страна е загубена, България не е независима държава, не я управляваме ние, виждаме, че вотът на хората непрекъснато се подменя. Какво можем да направим? Да вдигнем ръце и да кажем „Предаваме се!“? Не, няма да го направим! Знаете ли как свършва историята на Фридрих? Няколко седмици след като си разменят тази любезна епистоларна кореспонденция, императрица Елисавета внезапно умира, на нейно място идва племенникът й Петър Трети, който е изключителен германофил. Той веднага дава заповед за изтегляне на руските войски от Прусия, извинява се на Фридрих, дори му плаща контрибуция и Фридрих на практика получава държавата и столицата си, без да е спечелил войната.

Така че, в крайна сметка човек е толкова голям, колкото големи са мечтите му, това е стара истина. Същото нещо важи и за държавите. Няма големи и малки държави, има големи и малки държавници. Ние, от „Възраждане“, мечтаем България да е независима, просперираща и свободна държава. Мечтаем ние, българите, да решаваме съдбата си – не американското посолство, не Брюксел, не Вашингтон. 45 години бяхме сателит на Съветския съюз, сега не искаме да сме сателит на Европейския съюз. Искаме равноправно отношение, партньорство, а не подчинение.

– Кое те отличава от казионните партии, наричащи себе си „патриоти‘?

– Тях „патриоти“ ги наричат думите, нас – делата. Те могат да се нарекат и космонавти, и водолази, и ако хората им вярват, че са  такива, действително ще бъдат възприемани като такива. Дали обаче са такива, говорят не думите, а делата. Защото те управляваха 2 години и половина заедно с ГЕРБ, АБВ и Реформаторския блок, част от който беше партията на Касим Дал и Корман Исмаилов,  сега ръководена от Орхан Исмаилов, който пък беше зам.-министър на отбраната кабинет до кабинет с зам.-министъра от квотата на т.нар.Патриотичен фронт Димитър Кюмюрджиев. Ето това е разликата. Не е достатъчно да се биеш в гърдите и да казваш, че си патриот, нужно е и да го докажеш. Това се доказва всеки Божи ден, това е дело, а не състояние на духа.

– Много ми е интересно какво мислиш за Корнелия Нинова. Не може да й се отрече, че тя е различният лидер на левицата – борбена е, артикулира радикално най-горещите проблеми, за които другите мълчат, привлече хора с висок обществен рейтинг. Мислиш ли, че БСП с новия си лидер може да бъде реален генератор на промяна? (Хр. Хр.)

– Не, не смятам. Защото в отгледания, охранения български политически елит няма как да се роди революционер отвътре. Няма такъв случай. Не само в България, а и в световната практика. Защото радикалната иновация винаги идва отвън, не отвътре. Революцията винаги се получава отвън, не отвътре. Дори, ако щете, и нашата национална революция е дошла, след като българските революционери от Гюргевския комитет се събират във Влашко навръх Коледа през 1875 година и след това идват в България. За наше голямо съжаление, тъй като се оказва, че вътре на територията на страната много трудно може да се подбуди революция.

За мен няма разлика между БСП и ГЕРБ. И със съжаление виждам, че действията на президента Радев, който беше излъчен с подкрепата на БСП, въпреки голямата надежда, която много българи му възложиха за някаква голяма, кардинална промяна в поведението, външния облик на българската държавност и политика, не се оправдават.

– Може още да не е „загрял“.

– Всъщност, Радев имаше много бърза проверка – веднага след като влезе в своите правомощия, той назначи кабинет. Видяхме какви хора сложи в този кабинет – една част от тях са започнали своята политическа кариера и са назначавани в правителство на Плевнелиев. Е, каква е разликата? Да не говорим за старите кадри на НДСВ. И това нещо го казвам с тъга и разочарование, защото все пак Радев е човек извън политическия елит. Но май се оказва, че нищо случайно няма у нас. Дори и тези, които приемаме като външни, май се оказва, че просто са държани в сянка като някакъв резерв, докато дойде моментът да бъдат активирани.

– Този въпрос за Корнелия Нинова не ти го зададох случайно, мисля за времето след изборите, защото е почти сигурно, че или БСП, или ГЕРБ ще правят коалиционен кабинет, или поне ще се опитат да направят.

– Само че ние заявяваме категорично, че ако влезем в парламента, коалиции няма да правим с никого. С никого!  Ще направим всичко необходимо, за да можем да управляваме държавата сами. Влезем ли в парламента, това, което мога да ви кажа е, че след това ще спечелим следващите избори. Не защото ние сме нещо изключително, уникално и неповторимо – има много българи като нас, слава Богу! Простичката причина е в това, че никога в парламента не е имало такова присъствие и ако българите ни гласуват това доверие, те много бързо ще го видят. В крайна сметка ние не можем да си позволим да ги лъжем. Единственото нещо, което имаме като наш актив, е доброто ни име и делата, които сме свършили досега. Ние нямаме клиентела от фирми, не разполагаме с богати спонсори и просто по тази причина не можем да си позволим да лъжем избирателите си, защото разочарованието ще бъде огромно и шамарът върху нас ще бъде страшен.

– Поемате по най-трудния път.

– Това не е най-трудният път, това е класическият път. Това е пътят на сблъсък на идеи и личности, а не сблъсък на портфейли и сенчести мафиотски кръгове, на медии, платени от други олигарси. Неслучайно избягват дебат с нас. Дори и там, където присъстваме под някаква форма – основно в БНТ, тъй като държавната телевизия все пак има някакви задължения към непарламентарните партии – ние участваме с други непарламентарни партии, които, да кажем, имат доста голям дефицит на идеи, програми и платформи. Така че основният сблъсък липсва. Но, спокойно, ако избирателите ни дадат тази възможност, много бързо ще се види кой кой е.

– Ще имате ли наблюдатели в секциите?

– Ще имаме, където можем да упълномощим наши доброволци, защото пари не можем да плащаме на никого. Който от нашите симпатизанти пожелае, може да бъде наш застъпник и наблюдател, но на доброволни начала. Може би ще имаме в няколко хиляди секции. Между другото, засипани сме от обаждания. Всеки ден ни пишат хора, включително и от Западна Европа.

– Очакваш ли да има опити за фалшификации на изборите?

– Защо опити? Те ще бъдат фалшифицирани, аз нямам никакво съмнение за това. Защо в последния момент отпадна машинното гласуване? Въпросът е само в мащаба на тези фалшификации. Да видим докъде ще стигнат.

– Как ще коментираш скандала с турския социален министър, който агитира за ДОСТ и участието на турския посланик Гьокче в предизборен клип на партията на Местан?

– Ние вече го коментирахме – смятаме, че турският посланик трябва да бъде обявен са персона нон грата, а коалиция ДОСТ трябва да бъде извадена от участие в изборите.

Винаги Турция се е месила в българските избори, това е общоизвестна, публична тайна. Но за първи път го прави толкова явно и демонстративно. Какво показва това? Показва, че времето ни изтича. Показва, че Турция не ни уважава, че вече няма дори и елементарна „кумова срама“. То е ясно, че ние сме турски сателит, ясно е, че България се държи като турски вилает, а не като самостоятелна държава. Щом турският президент може да звънне на българския премиер посреднощ и той да стане да му козирува и да му отговаря, коментирайки въпрос, който даже не е вътрешнополитически, а, забележете – вътрешнопартийна свада! Откъде-накъде? Е как ще ни уважават и как няма да се намесват?

Когато бях на 18 години, влязох в една организация, която си мислех, че е патриотична. За съжаление се оказа, че не е патриотична, малко късно го разбрах. Мислех си и се надявах един ден България да се обедини с Македония, после с течение на времето започнах да имам малко по-реалистични мечти – поне България да си запази настоящите граници. Сега вече мечтите ми са поне да запазим държавата под някаква форма, разбирате ли за каква деградация говорим? Поне да запазим нещо от държавата, защото тя изчезва пред очите ни!

Много пъти съм си задавал въпроса – добре, през 14в. българите не са ли виждали какво се случва, как може да допуснат такова нещо? Турците, които тогава се не повече от 80-100 хиляди души народ, само че половината от тях са въоръжена сила, как могат да пречупят една държава, която е на 700 години по онова време и която е населявана от 3-4 милиона души – една от най-гъсто населените държави в Европа е покорена от няколко десетки хиляди анадолски пришълци! Как тогава българите не са го видели? Ами ето, сега задавам същия въпрос – не виждаме ли какво се случва сега? И тогава не са вярвали, че нещо такова ще се случи. Ама как така ще падне България? Глупости, няма да стане това нещо! Накрая свикват, почват да си казват другото – ние нищо не можем да променим, турците са Божие наказание. И какво се случва – вместо голяма въоръжена съпротива, се появява исихазмът. Едно движение, което е религиозно, насочено към самовглъбяване. Мъжете масово започват да бягат към манастирите. Вместо да се бият с нашествениците, те отиват да се изолират в килии, откъсват се от реалността, даже отказват да разговарят с хора и се вглъбяват в себе си. И какво става накрая? Турците ги изколват всичките.

Нещо подобно се случва и сега с нас. Вече минахме през фазата „ама това няма как да стане“. Ако си говорехме преди 10-15 години, че ще я докараме дотук, всеки щеше да каже – това няма как да стане! Да върнем още малко лентата назад – 89-та година на 9 ноември, ако някой беше тръгнал да обяснява как Тодор Живков ще падне,  пак щяха да кажат – глупости, няма как да стане! Съветският съюз ще се разпадне – тая държава, от която трепери целият свят, ще изчезне от картата – няма как да стане, абсурд! В Югославия ще избухне война и ще се колят брат брата и съсед със съседа, и то години наред, в тази държава, която беше най-проспериращата на Балканския полуостров – не, не, няма как да стане, абсурд! Американците ще бомбардират Белград – няма как да стане това! Ще обесят Саддам Хюсеин – разбира се, че няма как да стане, това са пълни глупости!

Историята се случва, докато ние си говорим как тя няма да се случи. Същото нещо се случва и в момента. Аз и ние от „Възраждане“ казваме: България умира. Ако не се случи нещо радикално, до 10 години нас няма да ни има на картата. И сега лека-полека вече влизаме в следващата фаза, която е последната предсмъртна фаза от агонията – „каквото и да направим, нищо не може да се промени“! Ама то нищо не може да се промени, ама то от нас нищо не зависи. Кой каза, бе? Казва го човекът, от който всичко зависи! Ако така мислите – да, така ще стане. Но ако не мислите така, ще стане точно обратното. Ето това е голямото предизвикателство, което ние трябва да преодолеем. Ние във „Възраждане“ имахме тази вътрешна дискусия и вътрешна дилема. И аз съм я имал, и е нормално. В крайна сметка ние не сме наивници, виждаме срещу какво се изправяме. Ние сме Давид срещу Голиат. Прашка срещу тежка картечница. Обаче какво да правим? Другият вариант е да седим вкъщи. И рано или късно пак ще дойде нашият ред.

Има една друга приказка, от времето на Илинденското въстание. Знаете ли какво пише във възванието на въстаниците накрая – „…и хиляди пъти по-добре, братя, ужасен край, отколкото ужаси без край!“. Ние трябва да направим необходимото, пък да става каквото ще. Един ден може България да я загубим. Аз обаче, моите съмишленици, ще можем да застанем пред децата си с гордо вдигнати глави и да кажем – мъчихме се, борихме се, бихме се, набиха ни, но поне сме се борили. Не сме седели в къщи, не сме хленчили, не сме се оплаквали, не сме подсмърчали и не сме чакали някой друг да дойде да ни спаси. Това е положението.

– Относно геополитическата ситуация, която пряко ни касае – онзи ден четирима европейски лидери начело с Меркел си признаха, че ЕС се движи на различни скорости и легитимираха официално този курс. Ще ти призная, че за мен това беше изявление на четири политически трупа. Но какво мислиш ти за връзката България-ЕС и как виждаш самата Европа – все пак тя не е само ЕС. Време й ли е за Възраждане? И способни ли са на това европейските народи?(Хр. Хр.)

Първо, ние от „Възраждане“ гледаме на Европа като на цивилизация и култура, а не като на политическа организация. Когато някой започне да говори как сме влезли в Европа, много се дразня, защото ние никога не сме излизали от там. На практика ние създадохме европейската цивилизация, защото тя има два клона и източният й клон, славяновизантийският, както го нарича Арнолд Тойнби – един от бащите на световната медиавистика и културология, е създаден от нас. Да не забравяме, че двама български светци, заедно с един ирландски светец, са съпокровители на цяла Европа! Така че Европа е цивилизация, към която ние принадлежим и която е наша! Която ние сме създавали! Тя е и наше дете, и наше творчество! Поради тази причина не трябва да се гледа толкова тесногръдо, като отъждествяването на Европа с тази или онази политическа организация.

Наскоро ми попаднаха едни вестници от лятото на 1941-ва година. Знаете ли какви са заглавията? „Армиите на Обединена Европа маршируват към Москва!“ Този израз Обединена Европа не е нещо ново, много пъти се е случвало. Обединена Европа и друг път е марширувала към Москва – през 1812-та година. И резултатът беше същият, като през1941-ва.

Ние смятаме, че нашето членство в Европейския съюз към настоящия момент, под тази форма на нашето членство и на ЕС, е абсолютно вредна за страната. Защото България не е равноправен член – на книга е, но на практика не е, а и това неравноправие, както казахте, официално се формализира. Второ, ние не възприемаме ЕС като място, където да ставаме донори. Ако ние нямаме интерес от членство в тази организация, трябва да я напуснем. И ние задаваме този въпрос – защо, когато влязохме в ЕС, както и в НАТО, не беше проведен референдум за това, както би било редно? Във всяка една европейска държава това беше направено. Има европейски държави, в които два пъти са се провеждали референдуми за членство и съответно два пъти народът казва „Не!“. Няма значение резултатът, дори и да е с 99 процента „за“, поне тогава знаем, че сме си взели решението самостоятелно, а не някой друг вместо нас. Не някой министър със странна фамилия, който плаче, когато се вдига флага на България в някаква военна централа в Брюксел, да обяснява после, че ние сме си изпълнили националния идеал, като сме влезли в НАТО и ЕС. Не! Това е само средство за постигане на националния идеал. Ако това средство не ни върши работа, захвърляме го и продължаваме напред. Че ние допреди 27 години бяхме в друга икономическа и в друга военна организация. Не ни свършиха работа – отидохме в друга. Ако и тази не ни свърши – продължаваме напред. Над всичко трябва да е българският национален интерес. Какво пише на сградата на британския парламент, на парламента на държавата, която напусна Европейския съюз? „Британските интереси – над всичко. Нямаме вечни приятели, имаме вечни интереси“. Това е. И е очевидно, че британските интереси в един момент изискваха страната да напусне ЕС и те го направиха. Но те не са единствените, които го говорят. Ако Марин льо Пен спечели във Франция, за което ние се надяваме да стане, бъдете сигурни, че и Франция ще напусне. Какво правим тогава? Нали знаете този виц – че накрая в ЕС ще остане само България, защото няма да можем да покрием критериите за излизане.

Така че смятаме за необходимо и наложително реформирането на Европейския съюз, ако иска да продължи да съществува. Задължително да се свика референдум в България, защото пък може хората да мислят нещо друго. В крайна сметка ние трябва да дадем глас на народа, както го направиха всички европейски държави. Това е европейската практика, нали много се кълнем в тази мантра?

И на последно място, трябва да направим необходимото, за да спасим Европа като култура и като цивилизация, защото тя загива пред очите ни. Процесът в България не е изолирано явление, за съжаление. Виждаме какво се случва в държави, които някога бяха стожера на европейската цивилизация, а в момента приличат на някакви бедни покрайнини на Мала Азия или на Близкия Изток. Германия, Франция, Испания, Италия – деградацията е пълна. И неслучайно там партии, които говорят като нас, вървят напред. Защото и техните народи очевидно имат нужда от Възраждане, и техните държави имат нужда от свобода. В крайна сметка, както казва един съвременен политолог, напълно независими държави в света като цяло няма. Всички са зависими в една или друга степен от световния глобален капитал.

– Кажи позицията си за Македония. Свидетели сме на безпрецедентен натиск от страна на Запада и в частност на ЕС за вграждане на проалбански партии в правителството. Нашите политици мълчат и се снишават, както винаги.

И за това имаме позиция, която изразихме, но никой не я отрази. Това, което мислим, е че този натиск е недопустим. Между другото,  тези така наречени европейски държави (защото в случая те не защитават европейския интерес), по никакъв начин не са си променили политиката от времето, да кажем, на Априлското въстание. Какво се случва тогава, да върнем малко лентата 141 години назад. През 1876 година в Цариград се свиква Цариградската посланическа конференция, която трябва да уреди статута на България след Априлското въстание. Какво се случва там? Взема се решение да се създаде автономна българска държава. Но тъй като българите са много, територията е голяма, се казва – не, няма да е една, ще бъдат две. И няма да ги наречем държави, а вилаети. В проекта на решение от Цариградската конференция се създават два автономни вилаета – източен и западен. Обаче дори и това се вижда много на възвишените европейци и казват така: „Ще дадем право на населението във всеки един кантон, което има над 20 процента на местна почва, да ползва своя собствен език като официален“. Сега да превъртим лентата напред и да видим какво пише в Охридското споразумение от 2001 г., с което се сложи край на войната в Македония, която нашите братя спечелиха, но европейците ги накараха да подпишат договор, все едно са я загубили. Абсолютно същото нещо пише – кантонизация и в общините, в които има повече от 20 процента друго население (албанци, сърби, турци), техният език да стане официален. Нищо не се е променило! Тези хора имам чувството, че само сменят датите по документите.

Същото нещо е и сега. Ние смятаме категорично, че не трябва да се допуска чуждо вмешателство в Македония. Защото официализирането на присъствието на албански партии е много сериозен прецедент. Знаете ли какво следва всъщност от това нещо? Представете си следното: утре същите тези държави, само че посланиците им в София, идват и казват – ами вижте сега, демографските реалности са такива, трябва да имате минимум една турска и една циганска партия в управлението на страната, за да има мир. Това нещо ще ни се случи и на нас! Даже, ако погледнем реално, на практика го има вече от 93-та година, когато за първи път ДПС започна да управлява страната с мандат на Любен Беров, след това 97-ма година, когато в служебния кабинет на Софиянски за първи път получиха и участие в правителството – имаха зам.-министър на земеделието Хасан Али, после първата коалиция с НДСВ през 2001-ва година, след това Тройната коалиция 2005-2009 година, след това 2009 – 2013 г. – първият кабинет на ГЕРБ, който беше с изключително големи реверанси към ДПС – всички техни активисти бяха оставени по места, тоест, неформална коалиция. После отново Орешарски – коалиция БСП-ДПС, след него вторият кабинет на ГЕРБ, който включи друга турска партия в управлението – партията на Касим Дал. Сега предстои да видим какво ще стане, но истината е, че от години сме в такъв режим. Само дето не е толкова официализиран като в Македония.

Така че ние сме абсолютно против. В Македония живеят милион и половина българи. Да не забравяме, че Македония е още по-деградирала държава от нас. Какво ще се случи при един разпад на Македония? Албанските части ще отидат към Албания, добре, а останалите? Ще дойдат към България ли? Друг път! Ще отидат към Сърбия. Защото сърбите са другият враг на албанците. И те, водени от стария си юго-инстинкт и юго-рефлекс, който се култивира вече 27 години и при тях (защото сърбите не са изпускали юздите там нито за минута), просто ще се върнат обратно там, без да имат нищо общо със сърбите. Ще се върнат обратно при тези, които ги откъснаха от българската нация, докато нашата държава междувременно спи. Не, тя не спи, тя престъпно бездейства.

Затова искаме съд и наказание за държавните престъпници, които ни управляваха през последните 27 години. И не само ние, много хора искат народен съд.

– Костадине, искрено желаем успех на Движение „Възрждане“! Предполагаме, че същото ти пожелават и голяма част от читателите на Мемория. Обещаваме си едно интервю след изборите, независимо какъв е резултатът.

– И аз ви благодаря.