Основният проблем, който Украйна създава за Русия отвъд дългосрочната географска заплаха, е криза във вътрешната легитимност.
Руският президент Владимир Путин използва времето си във властта, за да изгражда отново авторитета на руската държава в рамките на Русия и на бившия Съветски съюз. Събитията в Украйна подкопават втората стратегия, а потенциално и първата. Ако Путин не може да запази поне неутралитета на Украйна, тогава представата на света за него като голям стратег ще бъде разбита, а легитимността и авторитетът, които изгради за руската държава, са в най-добрия случай разклатени.
Това пише в поредния си геополитически анализ Джордж Фридман – американски политолог, основател и директор на частната информационно-аналитична разузнавателна компания Стратфор. Фридман е автор на няколко книги, сред които най-известната е „Тайната война на Америка“ от 2004. Настоящият му анализ е публикуван от БГНЕС в рубриката „Без филтър“.
Каквито и да бяха причините за събитията в Украйна, сега САЩ са в конфронтация с Русия. Руснаците смятат, че САЩ бяха основната движеща сила зад смяната на режима в Украйна. Руснаците възнамеряват най-малкото да преобърнат хода на събитията в Украйна. Те стигнаха до заключението, че САЩ възнамеряват да подкопаят силата на Русия и ще се противопоставят. САЩ могат да се откажат от конфронтацията, като налагат безсмислени санкции срещу отделни лица и като позволяват на събитията да следват хода си. Или могат да изберат да поемат ангажимент и да се конфронтират с руснаците.
Ако на този етап не поемат ангажимент, страните около периферията на Русия – от Естония до Азербайджан, могат да заключат, че заради оттеглянето на САЩ и фрагментирането на Европа те трябва да се приспособят към Русия. Това ще разшири руската сила и ще отвори вратата за разпространяването на руското влияние на самия Европейски полуостров. САЩ водиха три войни (Първата световна, Втората световна и Студената война), за да предотвратят хегемонна доминация в региона. Ако не поемат ангажимент, това би било обрат в една вековна стратегия.
Дилемата на САЩ е как да действат в стратегическия контекст на глобалната обстановка, в който не са толкова ангажирани с Близкия Изток и продължават да работят за „опорна точка към Азия“. САЩ не могат просто да позволят на събитията да следват хода си. САЩ се нуждаят от стратегия, която е икономическа и последователна във военно, политическо и финансово отношение. Тя има две предимства. Някои от страните в периферията на Русия не искат да бъдат доминирани от нея. Въпреки известната си сила, Русия по своята същност е слаба и не изисква от САЩ същите усилия както в двете световни войни, Студената война и дори ангажиментите в Близкия Изток в последното десетилетие.
Миналата седмица говорих за вариантите на Русия относно Украйна. Сега Путин е в позиция, в която, за да запази уверено вътрешната си власт, трябва да действа решително, за да промени изхода. Проблемът е, че няма нито едно решително действие, което би могло да преобърне събитията. В крайна сметка, присъщото за Украйна разделение може да преобърне събитията. Но директно нашествие в Източна Украйна просто ще затвърди опозицията към Русия в Киев и ще предизвика международни реакции, които не могат да бъдат предвидени. В крайна сметка това просто ще покаже ясно, че макар някога руснаците да имаха доминираща позиция в цяла Украйна, сега контролират по-малко от половината. В дългосрочен план този вариант, подобно на други краткосрочни варианти, няма да разреши главоблъсканиците за руснаците.
Каквото и да прави Путин в Украйна, той има два избора. Единият е просто да приеме обрата, което бих могъл да кажа, че няма да се случи. Вторият е да предприеме действия на места, където може да постигне бързи дипломатически и политически победи срещу Запада, балтийските страни, Молдова или Кавказ, като в същото време стимулира изпадането в безизходица на украинското правителство и развиването на двустранни отношения по линията Естония-Азербайджан. Това ще предотврати американска стратегия на сдържане, която работеше по време на Студената война и която европейските страни са неспособни сами да приложат. Това принадлежи на американците.
САЩ развиват, почти по подразбиране, не стратегия на оттегляне, а на индиректен ангажимент. Между 1989 и 2008 г. американската стратегия беше използвана от армията като извинение да се намесва във външни проблеми. От Панама до Сомалия, Косово, Афганистан и Ирак САЩ следваха политика на пряк и ранен ангажимент на американските военни сили. Но това не беше американската стратегия от 1914 до 1989 г. Тогава стратегията беше да предоставят политическа подкрепа на съюзниците си, следвана от икономическа и военна помощ, следвана от съветници и ограничени сили и в някои случаи препозициониране на сили. САЩ пазеха основните си сили в запас за обстоятелства, при които (както през 1917 и 1942 г. и в по-малка степен в Корея и Виетнам) съюзниците не можеха да сдържат потенциалния хегемон. Основните сили бяха последен вариант.
Това беше главно стратегия за запазване баланса на силите. Сдържането на СССР включваше създаването на съюзническа система, включваща страни, заплашени от съветска атака. Сдържането беше стратегия на баланс на силите, която целеше не толкова капитулацията на СССР колкото увеличаване на рисковете от офанзивни действия с използването на съюзнически страни като първа бариера. Заплахата от пълномащабна американска намеса, потенциално включваща ядрени оръжия в съчетание със съюзническата структура, ограничаваше възможностите на СССР за поемане на рискове.
Тъй като настоящата Руска федерация е много по-слаба от СССР в разцвета му и тъй като общият географски принцип в региона остава същият, вероятно ще се появи някаква аналогична стратегия за баланс на силите след събитията в Украйна. Подобно на политиката на сдържане от 1945 до 1989 г., отново не само по принцип, а и в подробности, тя вероятно ще съчетава икономиката на силата и финансите и ограничаването на развитието на Русия като хегемонна сила, като същевременно излага САЩ на ограничен и контролиран риск.
Създаването на тази стратегия е развитие, което предрекох в две книги, „Следващите 10 години“ и „Следващите 100 години“като концепция, която нарекох Intermarium. Това беше план, следван след Първата световна война от полския лидер Йозеф Пилсудски, за федерация под егидата на Полша на страните от Централна и Източна Европа. Възникващото в момента не е точно Intermarium, но е сходно. И сега то се превръща от абстрактна прогноза в конкретна, макар и все още зараждаща се реалност.
Пряка военна намеса на САЩ в Украйна е невъзможна. Първо, Украйна е голяма страна и силите, необходими за защитата й, биха надхвърлили американския капацитет. Второ, снабдяването на подобни сили би изисквало логистична система, която не съществува и ще е необходимо много време за изграждането й. На последно място, подобна намеса би била непостижима без силна съюзническа система, която да се простира на Запад и около Черно море. САЩ могат да оказват икономическа и политическа подкрепа, но Украйна не може да бъде противовес на Русия и САЩ не могат да предизвикат ескалация до такава степен, че да използват собствените си сили. Украйна е бойно поле, на което руските сили биха имали предимство, а поражение на САЩ би било възможно.
Ако САЩ изберат да се конфронтират с Русия с военен компонент, това трябва да е на стабилен периметър и на възможно най-широк фронт, за да бъдат изчерпани руските ресурси и да се намали вероятността от руска атака в определен момент чрез всяване на страх от ответни действия другаде. Идеалният механизъм за подобна стратегия би било НАТО, което включва почти всички критично важни страни, с изключение на Азербайджан и Грузия. Проблемът е, че НАТО не е функциониращ съюз. Той беше създаден да се бори със Студената война на фронт, доста на запад в сравнение с настоящия. И което е по-важно, имаше единство относно принципа, че СССР представляваше екзистенциална опасност за Западна Европа.
Този консенсус вече не съществува. Различните страни имат различно мнение за Русия и различни притеснения. За мнозина повторение на Студената война, дори при руски действия в Украйна, е по-лошо от приспособяване. Освен това краят на Студената война доведе до масово изтегляне на сили от Европа. НАТО просто не разполага със сили, освен ако няма голямо и неочаквано струпване на войски. Това няма да се случи заради финансовата криза наред с други причини. За предприемане на действия от НАТО се изисква единодушие, а то не е налице.
Страните, които бяха в риск от 1945 до 1989 г., не са същите като тези в риск днес. Много от тези страни тогава бяха част от СССР, а останалите бяха съветски сателити. Старата съюзническа система не беше изградена за такава конфронтация. Линията Естония-Азербайджан има като основен интерес запазването на суверенитета пред заплахата от руската сила. Останалата част от Европа не е застрашена и тези страни не са готови да положат финансови и военни усилия за разрешаването на проблем, който според тях може да бъде разрешен с малък риск за тях. Поради това американската стратегия трябва да заобикаля НАТО или поне да създаде нови структури за организиране на региона.
Всяка от засегнатите страни е уникална и трябва да бъде възприемана по този начин. Но тези страни споделят общата опасност, че събитията в Украйна могат да се разпространят и пряко да засегнат националните им интереси в областта на сигурността, включително вътрешната стабилност. Както отбелязах, балтийските страни, Молдова и Кавказ са районите, в които руснаците биха могли да потърсят компенсация за поражението си. Поради това, а също и заради значителната си важност, Полша, Румъния и Азербайджан трябва да бъдат постовете, около които да се изгради този съюз.
Полша граничи с балтийските страни и е водеща сила във Вишеградската група, организация в рамките на ЕС. Полша иска по-тесни военни отношения със САЩ, тъй като националната й стратегия дълго време са основаваше на гаранции от трети страни срещу агресори. Поляците не могат да защитават себе си и балтийските страни предвид необходимия боен капацитет за тази цел.
Река Днестър се намира на 80 км от Одеса, главното пристанище на Черно море за Украйна и от важно значение за Русия. Река Прут се намира на около 200 км от Букурещ, столицата на Румъния. Молдова е между тези две реки. Това е регион, превърнат в бойно поле, поне между съревноваващи се политически фракции. Румъния трябва да бъде въоръжена и подкрепена в защитаването на Молдова и в организирането на Югоизточна Европа. Ако попадне в западни ръце, Молдова застрашава голямото украинско пристанище Одеса, използвано също и от Русия в Черно море. Ако попадне в ръцете на Русия, Молдова заплашва Букурещ.
В далечния край на съюзническата структура, за която говоря, е Азербайджан, на Каспийско море, граничещ с Русия и Иран. Ако Дагестан и Чечения бъдат дестабилизирани, Азербайджан, ислямска, населена главно с шиити, но светска страна, може да стане изключително важен за ограничаване проникването в региона на джихадисти. Освен това Азербайджан би подкрепил позицията на съюза в Черно море, подпомагайки Грузия, и би послужил като мост за отношенията (и енергията), ако връзките на Запада с Иран продължават да се подобряват. На югозапад силно проруски настроената Армения, която е приела руски войски и има дългосрочен договор с Москва, може да засили напрежението с Азербайджан и Нагорни-Карабах. Преди това не беше сериозен проблем за САЩ. Сега е. Сигурността на Грузия и на пристанищата й в Черно море изисква включването на Азербайджан в съюза.
Азербайджан обслужва по-стратегическа цел. Повечето страни в съюза внасят големи количества руска енергия. Например 91% от внасяната от Полша енергия и 86% от тази в Унгария идват от Русия. Няма краткосрочно решение на този проблем, но Русия се нуждае от приходите от този износ толкова, колкото тези страни се нуждаят от енергията. Развитието на шистовия газ в Европа и вносът на енергия от САЩ е дългосрочно решение. Средносрочното решение, зависещо от развитието на газопроводите, които Русия опитваше да блокира в миналото, е внос на природен газ от Азербайджан към Европа. До този момент това беше търговски проблем, но сега се превърна в проблем от стратегическа важност. Каспийският регион, в който Азербайджан е крайъгълен камък, е единствената голяма алтернатива на Русия за енергия. Поради това бързото разширяване на газопроводите в сърцето на Европа е толкова важно колкото осигуряването на Азербайджан на военен капацитет да се отбранява (капацитет, за който е готова да си плати и за разлика от други съюзни страни не се нуждае от закрепването му в договор).
Ключът за газопровода ще бъде желанието на Турция да разреши транзит. Не включих Турция като член в този съюз. Нейната вътрешна политика, сложни отношения и силна енергийна зависимост от Русия правят подобно участие трудно. Гледам на Турция в тази съюзническа структура като на Франция по време на Студената война. Тя беше ангажирана, но независима, военно самодостатъчна, но зависима от ефективното функциониране на другите. Турция, вътре или извън официалната структура, ще играе тази роля, защото бъдещето на Черно море, Кавказ и Югоизточна Европа е от голямо значение за Анкара.
Колкото и различни да са тези страни, те споделят желанието да не бъдат доминирани от руснаците. Сходните неща са основата за обединението им във функциониращ военен съюз. Това не е офанзивна сила, а сила, създадена да сдържа руската експанзия. Всички тези страни се нуждаят от съвременна военна техника, особено за въздушна отбрана, противотанково оборудване и мобилна пехота. Във всеки случай желанието на САЩ да доставят тези оръжия срещу пари в брой или кредит в зависимост от ситуацията ще засили проамериканските политически сили във всяка страна и ще създаде стена, зад която могат да се развиват западни инвестиции. Това е организация, към която могат да се присъединяват и други страни и за разлика от НАТО не дава право на вето на всеки член.
Ще се намерят хора, които биха критикували този съюз за това че включва членове, които не споделят всички демократични ценности на американския Държавен департамент. Това може и да е вярно. Но също така е вярно, че по време на Студената война САЩ бяха в съюз с иранския шах, Турция и Гърция по време на диктатурите и с Китай на Мао след 1971 г. След като стимулираха украинската независимост, САЩ, в опит да защитят тази независимост и независимостта на други страни в региона, създават съюзническа структура, включваща страни като Азербайджан, които бяха критикувани. Но, ако енергията не идва от Азербайджан, ще дойде от Русия и тогава украинските събития ще се превърнат в трагичен фарс. Държавният департамент трябва да се справи с враждебните сили, които собствената й политика отприщи. Това означава, че благородството, породено от благи допускания, които сега се оказаха илюзорни, трябва да отстъпи на сметките от реалполитик.
Стратегията на баланс на силите позволява на САЩ да използват естествената си склонност към съюзи, за да засили собствената си позиция и да предприеме редица стъпки, сред които военната намеса е последната, а не първата. Тя признава, че САЩ, разполагащи с близо 25%-ен дял от световната икономика и глобален морски хегемон, не могат да избягат от ангажимент. Самите им размери и съществуване го предполага. Нито пък САЩ могат да се ограничат само до жестове като санкции за 20 души. Те са по-скоро признак на слабост, отколкото на решителност. Това означава, че тъй като САЩ се ангажират с проблеми като Украйна и трябва да вземат стратегически решения, има алтернативи на намесата като изграждането на съюзи. В този случай възниква естествена съюзническа структура – наследник на НАТО, но оформена за тази криза, подобно на съюза, който прогнозирах преди това.
Според мен руската сила процъфтя, докато вниманието на САЩ беше насочено към войните им в Близкия Изток и докато Европа се бореше с икономическата си криза. Това не означава, че Русия не е опасна. Тя има краткосрочни предимства и несигурността й означава, че ще поеме рискове. Слабите и несигурни държави с временни предимства са опасни. САЩ имат интерес да действат рано, защото ранните действия са по-евтини от тези в последния момент. Става въпрос за противовъздушните ракети, щурмовите хеликоптери, комуникационните системи и ученията. Това са неща, които САЩ имат в изобилие. Не става въпрос да се разполагат дивизии, каквито те имат в малки количества. Поляците, румънците, азерите и със сигурност турците могат да се отбраняват. Те се нуждаят от оръжия и обучение и това ще държи Русия в нейната сфера, докато държи последната ръка като велика сила.
Коментатор БГ