След края на последната световна война преди около 70 и кусур години мирът на Земята беше запазен благодарение на заплахата от ядрено оръжие. Тази бомба коренно промени реалностите на световната политика заради уникалната си способност да разруши света. Но нейното въздействие върху стабилността в света започна да намалява, след като все повече страни започнаха да се сдобиват с такива възможности за разрушение.
Монополът на Америка върху ядреното оръжие продължи по-малко от 10 години. Внушаващата страх сила на САЩ намаля в средата на 50-те години, но реалността на американското ядрено оръжие все още беше достатъчно страшна, за да убеди Съветите в края на 40-те години да се въздържат от наземна блокада, за да бъдат изтласкани американците от Западен Берлин, а през 60-те години САЩ успяха да постигнат изтеглянето на съветските ядрени оръжия от Куба. Но окончателното разрешаване на Кубинската ракетна криза не беше едностранна победа, а по-скоро съчетаване на заплахи и компромиси, позволяващи на двете суперсили да запазят своето лице. САЩ не само бяха принудени да дадат публично обещание да не нахлуват в Куба, те също така се съгласиха тайно да изтеглят от Турция своите ракети „Юпитер“.
Началните етапи на Студената война, която се водеше изключително между двете най-големи държави, ги направи отговорни за сигурността в света. По същество две десетилетия след появата на това смъртоносно оръжие на Америка й се наложи все повече и повече да отчита загрижеността на Съветския съюз. Да, ядреното оръжие помогна да се запази мира, особено в условията на потенциален паритет, когато стана ясно, че победител в една ядрената война няма да има. При всички положения притежаването на ядреното оръжие в първите периоди на Студената война даваше на двете враждуващи държави особен статут. Те се чувстваха уникално отговорни за съдбата на целия свят, добре се разбираха помежду си и не бяха склонни да залитат към конфронтация, която можеше да ги доведе до взаимна катастрофа.
В последните години стабилността в света беше заплашена заради упоритото съперничество между най-големите държави, което обаче не бе предпоставка за използване на ядреното оръжие. Лишавайки се от стратегическия ядрен монопол, САЩ се опитаха да постигнат предимства на други фронтове – преди всичко, установявайки мирно сътрудничество с комунистическия Китай при Дън Сяопин. През 80-те години двете държави дори си сътрудничеха неофициално, опитвайки се да направят руското нахлуване в Афганистан все по-скъпа и в крайна сметка безполезна авантюра, но всячески избягвайки заплахата от избухването на ядрена война. Макар че американско-китайските отношения така и не се превърнаха във всеобхватен съюз, една от определящите характеристики на тези отношения стана избирателното и понякога тайно сътрудничество между двете държави.
В края на последното десетилетие на ХХ век и началото на XXI век се промени конфигурацията на световната сила и власт. Америка и Русия останаха принципни съперници, но Китай, разполагайки с по-скромен ядрен арсенал, се превръщаше във все по-опасна сила в Далечния изток.
Следователно трите главни полюса на световната сила са по-малко склонни да прибягват към ядрени провокации, но за избягването на глобалния сблъсък, САЩ, Китай и Русия трябва да спазват предпазни мерки и да се стремят към сътрудничество.
За Русия ситуацията в региона стана особено трудна. Неруските републики, които някога влизаха в състава на Съветския съюз, днес открито утвърждават своята национална независимост и отказват участие в каквито и да било структури, напомнящи разпадналия СССР. Републиките от Централна Азия, в които се изповядва ислям, решително се стремят да превърнат първоначалната формална независимост в пълноценна държавност. Този стремеж също така се споделяше от славянските републики, изповядващи руското православие, като Украйна и Беларус. И двете са твърдо решени да се превърнат в суверенни държави със собствени знамена, въоръжени сили и да развиват по-тесни връзки с Европа.
В същото време стратегическото проникване на Китай в Централна Азия с цел да се получи директен търговски достъп до Европа вече води до съществено отслабване на икономическото господство на Русия в източната част на бившия Съветски съюз. В момента отношенията на Китай с Русия изглежда предоставят на Пекин още по-привлекателна краткосрочна алтернатива, макар и двете страни да имат помежду си исторически обиди, принуждаващи ги да се отнасят с подозрение към взаимните си намерения. Ето защо честолюбивата китайска инициатива „Един пояс–един път“ постави Москва в неловко положение и сега тя се старае да забави планираните от Китай търговски пътища до самата Европа.
Населението на Амурска област в Русия е 830 хиляди души. В целия огромен по площ Далекоизточен регион на Русия живеят само 6 милиона души. От другата страна на Амур, която служи като естествена граница между Русия и Китай, се намира китайската провинция Хъйлундзян с население от 40 милиона души.
Този контраст може да провокира геополитическо напрежение между Китай и Русия в не чак толкова отдалеченото бъдеще. В по-дългосрочна перспектива най-зловещата перспектива за Русия е засилващата се сред китайските висши военни надежда, че Китай ще отвоюва огромните простори на Източен Сибир, които Царска Русия е завзела със сила преди няколко века. Следователно далечните и по същество незаселени простори на Източна Азия биха могли да се превърнат в дългосрочна стратегическа цел на Китай в процеса на геополитическо възстановяване на тази засилващата се азиатска държава.
При всички положения на Русия ще й се наложи да изгражда все по-сложни отношения с КНР и САЩ, които неизбежно ще сдържат нейните далеч отиващи амбиции. Русия ще успее да реализира своите стремежи, само ако се освободи от илюзията за постигане на превъзходство на целия континент и да стане водещ играч в самата Европа.
В същото време трябва да признаем, че Америка е започнала да провежда по-двусмислена политика по отношение на Китай, в която отсъства общ стратегически план, толкова характерен за по-любезните и добросъседски отношения, установили се между Вашингтон и Пекин преди едно-две десетилетия. САЩ трябва да помнят за сериозната опасност от сключването на стратегически съюз между Китай и Русия, към който отчасти те могат да бъдат подтикнати от вътрешната си политическа и идеологическа инерция, а отчасти от необмислената външна политика на Вашингтон. Съединените щати не трябва да се държат по отношение на КНР така, сякаш той вече е враг. Важно е също така да не се отдава открито предпочитание на Индия като главен съюзник на САЩ в Азия, защото в такъв случай тясната връзка между Китай и Русия ще бъде абсолютно сигурна. За САЩ няма нищо по-опасно от тесния съюз между тези две държави.
Не е учудващо, че САЩ заемат в по-голяма степен отбранителна позиция в политически пробуждащата се Евразия. Америка, съхранява присъствието си в региона благодарение на намиращите се под неин контрол острови в Тихия океан – това е свидетелство, че Америка е заинтересована от поддържането на сигурността в Евразия, и САЩ открито заявяват, че ще защитават Япония и Южна Корея. Но този техен ангажимент ще зависи от стратегическата предпазливост и решителност.
САЩ също така трябва да потвърдят готовността си да защитават Западна и Централна Европа. Те трябва да бъдат способни да реагират с военни средства, въпреки съмненията на световната общественост, че Америка ще е готова на решителни действия, ако се наложи. Затова е важно Америка недвусмислено да покаже на Кремъл, че няма да бъде пасивен наблюдател в Европа. САЩ не планират да създават сериозни политически или военни контразаплахи с цел изолацията на Русия, но Кремъл трябва да разбере, че ако вкара свой войски в латвийската столица или щурмува Талин, столицата на независима Естония, след това ще последва масирана блокада на Русия от Запада през Балтийско море. Западната блокада на жизненоважните за Русия пристанища в Санкт Петербург и Новоросийск /на Черно море/ през пролива Дарданели ще има пагубно влияние върху почти две трети от цялата морска търговия на Русия.
Решителната реакция на САЩ рязко да ограничи способността на Русия да върти изгодна международна търговия ще даде необходимото време за изпращането на по-сериозен американско-западноевропейски военен контингент в Централна Европа, където съюзниците на САЩ ще бъдат силно обезпокоени. При възможния неутралитет на Китай руското правителство ще трябва да направи не дотам приятния избор между икономически унищожителната изолация и видимото, явно изтегляне на войските.
В същото време привлекателната по-дългосрочна програма за укрепването на Китай може да включва плановете на Пекин за постепенната инфилтрация и заселването на китайски работници на гигантските, но пустеещи простори в Североизточна Евразия. Не чак толкова отдавна Русия и Китай демаркираха официално границата си. През тази граница в Русия постепенно пристига не малък брой работна сила от Китай. В същото време не наблюдаваме сериозни опити на руското правителство да развива съществуващите градове или да създава нови селища на пустеещите простори на Североизточна Азия.
През следващите няколко десетилетия настоящите териториални споразумения за Североизточна Азия могат да станат нестабилни и от време на време взривоопасни в геополитически смисъл. В крайна сметка това най-вероятно ще ускори началото на най-продължителното преразглеждане на критичните водораздели на огромния евразийски континент. Очевидно е, че Америка ще бъде само отдалечен наблюдател, макар че може благоразумно да разшири двустранните връзки и с Япония, и с Южна Корея.
Проблемът на сигурността, който представлява Северна Корея, изисква задълбочено сътрудничество в сферата на сигурността между САЩ и Китай, а също така между САЩ и Русия, която се надяваме да се превърне в държава ориентирана повече към Европа. И Китай, и Русия ще окажат вероятно по-голямо влияние на политическите промени, които са възможни в Северна Корея, отколкото САЩ, предприемащи повърхностни и откъслечни усилия в този регион.
Продължителният период на относителна стабилност и отсъствието на голяма война може да окаже постепенен съвкупен положителен ефект върху КНДР, съдействайки за нейната бавна еволюция в посока помирение със световната общност въз основа на гаранциите на по-могъщите непосредствени съседи на Пхенян – Китай, САЩ, Япония и вероятно Русия.
Има и други опасни фактори – продължаващите граждански войни в Близкия изток, подхранвани от религиозната ненавист; потенциалните ядрени конфликти, които могат да бъдат предизвикани от екстремистите в Иран; да не говорим за геополитическите амбиции на турските националисти, които могат да бъдат подкрепени от руските военни. Всеки един от тези конфликти може да взриви региона.
Идеален геополитически отговор може да бъде тройният съюз или асоциация между САЩ, Китай и Русия. В този контекст Русия няма да има друг избор, освен да приеме реалността и необходимостта да подобри отношенията си както с Китай, така и със Съединените щати.
Със задълбочаването на неизвестността за всичките три големи ядрени държави все още остава време за размисъл какво би могло да се случи. В този контекст Китай трябва да се замисли, дали може да се позволи да избегне отговорността за това, което се случва в съседните му страни. Дали това може да представлява заплаха за китайските интереси и да го подтикне към твърде тесни военни връзки с Русия, което със сигурност ще доведе до тяхното съвместно противопоставяне на САЩ?
Няма ли да се радва Русия на по-голямо уважение в света, където трите най-могъщи във военно отношение държави /Америка, Китай и Русия/ задълбочават сътрудничеството си по въпросите, засягащи сигурността в Близкия изток в краткосрочна перспектива? А в по-продължителна перспектива – да си сътрудничат в Източно-Тихоокеански регион, където Китай все още няма големи амбиции, макар че те могат бързо да се появят в бъдеще.
Всичко казано по-горе ще се усложни от нарастващата вероятност сериозните климатични проблеми в световен мащаб да задълбочат политическите проблеми. Глобалното затопляне вече започва да оказва по-зловещо влияние, защото перспективата за топенето на ледовете на обширни територии заплашва съществуването на множество днешни населени места. Всичко това взето заедно може да предизвика по-силна обществена тревога и загриженост, отколкото стратегическата неизвестност, превърнала се днес във факт в такива мащаби, с които нашето все по-уязвимо човечество никога по-рано не се е сблъсквало.
Регионалното сътрудничество ще изисква общ мозъчен щурм и политическа воля за съвместна работа, въпреки историческите конфликти и присъствието на ядрено оръжие, което е потенциално разрушително, но неспособно да доведе до едностранна политическа победа дори след изтичането на тези 70 години.
Збигнев Бжежински, американски политолог. Той е съветник по националната сигурност на президента Джими Картър /1977-1981/. Анализът на Бжежински е публикуван в “Хъфингтън пост“. Превод: БГНЕС