Едно от най-важните наследства от президент Барак Обама е усещането, че САЩ вече не са доминиращата световна сила: Те може да бъдат игнорирани. Това е нова реалност, както стана ясно тази година, след като различни авторитарни режими и популистки движения я изпробваха. Това коментира Леонид Бершидски за агенция „Блумбърг“, съобщава БГНЕС.

Русия на президента Владимир Путин е най-отпред в тези усилия. Като последното досега доказателство за това във вторник министрите на отбраната и външните работи на Русия, Иран и Турция се срещнаха в Москва, за да обсъдят план за действие в Сирия. САЩ не бяха поканени. Вместо това министрите излязоха с изявление, че трите страни желаят да бъдат гаранти за сделка между сирийското правителство и опозицията. Всички други страни с „влияние върху ситуацията на терен“ са добре дошли да се присъединят, гласи изявлението.

Това е вид призив, каквито САЩ бяха свикнали да отправят през десетилетията след Студената война на Pax Americana. Сега три авторитарни режима – един от тях, на турския президент Реджеп Тайип Ердоган, все пак номинално съюзник на САЩ, и другите два открито американски противници – се чувстват достатъчно овластени, за да поемат своята роля в район, в който действа може би най-голямата заплаха за Запада – „Ислямска държава“(ИД).

Изглежда, че Русия целенасочено работи с по-малко демократични американски съюзници. По-рано този месец страната се измъкна от дългогодишната си практика и се присъедини към Организацията на страните износителки на петрол (ОПЕК) в обещанието за съкращаване на производството на петрол. По време на тези разговори Русия трябваше да се справя със Саудитска Арабия, което й помогна да осигури съгласието на Иран за производствен таван. Катар, друга страна от Персийския залив и съюзник на САЩ, участва в неясна, но политически важна приватизационна сделка, като един от купувачите на 19,5% от акциите на руската петролна компания „Роснефт“.

Русия не е против да говори със САЩ – тя е правила това на няколко пъти за ставащото в Сирия – но нищо не излезе от това, отчасти защото администрацията на Обама никога не беше единна по самата идея за правене на сделки с Путин. Служителите на Кремъл изглежда мразеха опита. „Контакти остават, но всеки път, когато се споразумеем за нещо, американците се насочват далеч от това, което е било договорено“, заяви руският външен министър Сергей Лавров в неотдавнашна реч. „Ние се поучихме.“

Така че Кремъл открито изгражда обходни маршрути към други играчи в Близкия изток, чиито процеси на вземане на решения са по-скоро като този на Москва, отколкото на Вашингтон. Турция, Саудитска Арабия и Катар не е нужно да предават САЩ, за да говорят с Москва – но те не чувстват нужда да включват Вашингтон.

Друга авторитарна държава – Китай, не само игнорира исканията на САЩ да спре проектите си за подновяване на дейността си на спорните острови Спратли в Южно Китайско море, тя очевидно военизира островите. Все още Пекин не атакува корабите и самолетите на САЩ в района, но с отнемането на безпилотен подводен дрон на САЩ миналата седмица Китай внимателно показа, че би могъл.

Британското общество, естествено, също пренебрегна предупрежденията на Америка, когато гласува за Brexit. А сега правителството на Великобритания, която е най-специалният съюзник на Вашингтон в Европа, продължава да игнорира интересите на САЩ с поддържането на несигурност за своята бъдеща сделка с ЕС. Голяма част от останалите членове на ЕС са много по-малко проамерикански в сравнение с Великобритания и американското влияние върху блока започва да намалява. Дори в Германия, което има исторически дълг към САЩ, антиамериканските настроения са силни: предложеното от Обама Споразумение за трансатлантическа търговия и инвестиции (TTIP) тук е широко непопулярно. Дори ако САЩ искат да продължат да го придвижват, то вероятно няма да има никакъв шанс в днешния ЕС. И ако националистическите популистки лидери постигнат напредък в няколко европейски избори, насрочени за следващата година, САЩ може да започнат да си сътрудничат дори още по-малко с Европа.

Засилващата се тенденция на изключване или пренебрегване на САЩ е директен резултат от непоследователната външна политика на Обама. Тя е определяна като основаваща се на ценностите, но голяма част от света не споделя американските ценности, подозира САЩ в лицемерие или ги обвинява в арогантност. Този вид позициониране изисква постоянство и желание да се сложи военната мощ на САЩ зад принципите на нацията, които уж защитават. Но и двете липсват.

С промените САЩ станаха пискливи и плахи в Близкия изток. Ставащото в Сирия убеди много управници в региона, че Путин е по-ангажиран и по този начин по-съществен партньор за преговори.

Обама се опита да действа към Китай приятелски и честно. Нищо не сработи. Китайските лидери гледат на „завоя към Азия“ на САЩ, обявен по време на първия мандат на Обама, преди всичко като на ограничаване на Китай. Вторият мандат на Обама, с търговската сделка за Транстихокеанското партньорство (TPP), ясно насочена към ограничаване на икономическата мощ на Китай, не помогна в никаква степен. Китай се опитва да направи двустранните търговски сделки и да укрепи отбраната си с малко уважение към САЩ.

В Европа Обама остана харесван през цялото си осемгодишно управление, но с изключение на мъртвороденото TTIP, администрацията му не направи нищо за американските съюзници на континента. Оглавяваните от САЩ провали в Либия и Сирия наводниха ЕС с бежанци, но САЩ не предложиха помощ. Обама обеща защита на балтийските страни срещу потенциална руската агресия, от която те се бояха, но размерът на военна помощ, която в крайна сметка пристигна, ги остави пак толкова страхливи, колкото и преди. Украйна, която се надяваше на помощта на САЩ в продължаващата без прекъсване въоръжена конфронтация с Русия, също получи по-малко, отколкото очакваше. От САЩ пристигнаха несмъртоносни оръжия, а Германия и Франция бяха оставени да договарят мирно споразумение с Путин, като администрацията на Обама се отдръпна от проблема.

При управлението на Обама САЩ успяха да си създадат имидж на страна, концентрирана изцяло върху собствените си интереси, понякога представяни като ценности, но нежелаеща да влага много в тяхната защита. Те успяха да започнат да изглеждат пасивно-агресивни както за съюзници, така и за врагове.

Привържениците на базираната на ценности външна политика на САЩ се страхуват, че Доналд Тръмп няма да я следва, предпочитайки подход на сделки. Това би било добре, ако алтернативата е настояването на Обама за ценности, но без решителни действия, за да го подкрепя. Може би САЩ не могат да си позволят да бъдат по-категорични: няма подкрепа от избирателите за разполагането на сухопътни войски в Близкия изток, още по-малко за рискуването на сблъсъци с Русия или Китай. Но това означава, че САЩ не трябва да претендират, че проектират либералните демократични принципи международно: това просто ще бъде празно обещание.

Източник: Гласове