Александър Симов, говорител на Национално движение „Русофили“ пред репортера на ИА КРОСС
-Господин Симов, какви са вашите впечатление от проведения събор на приятелите на Русия край яз. Копринка?
– Съборът винаги е уникално събитие. Това е събор на приятелството, което е особено важно в това настръхнало и мрачно геополитическо време. Всяка година, отново и отново, хора от цялата страна се събират на едно място, за да заявят, че не искат да забравят своята история, че Русия има специално място в сърцето им, че няма да се поддадат на редовните медийни внушения и политическите манипулации.
Тази година съборът беше изключително многолюден – над 13 хиляди души. Това, което впечатли мен обаче беше, че имаше много млади хора. И то точно от онова поколение, което беше лишено от богатството на изучаването на руски език и култура. Ние сме длъжници на това поколение – то по свой собствен път и начин трябваше да се ориентира в сложния свят, но ето че кръвта им не ги подведе, усещанията им също – те идват на този събор като знак, че русофилството не е временно явление, а най-трайният белег на автентичният български патриотизъм.
– Медиите обаче не отразяват този събор. Ето този път в репортажите се наблягаше основно на това, че няколко души са стъпкали знамената на ЕС и на НАТО…
– Председателят на НД „Русофили“ Николай Малинов преди време каза една много хубава фраза – ние, русофилите, веем знамена, а не ги тъпчем, строим паметници, а не ги цапаме.
След като видях репортажите, след като чух как депутати в парламента налудно искат от БСП извинение за тези стъпкани знамена, а блогърите на психодясното изтрещяха по темата с текстове, които твърдяха, че това едва ли не е персонална поръчка на Владимир Путин, вече съм склонен да смятам, че всичко станало е целенасочена провокация. Гледах репортажа на НоваТВ – много интересно – тъпчещите знамената са показани в отделен кадър, нямаше кадър, който да тръгва от тях и след това да покаже публиката например. Така че подобен пърформанс е можело да бъде организиран навсякъде и ефектно монтиран. Това е особената перверзия на медийната среда в България – тя е пристрастена към скандала като наркоман и вече дори се опитва да го организира самичка.
НД „Русофили“ никога не се е обявявало срещу членството на България в ЕС, ние искаме просто ЕС да осъзнае реалните си интереси, а те са за близко сътрудничество с Русия. Ние се борим за автентични идеи и заради това очевидно много пречим на някого.
– На кого пречите?
– Пречим на тази политическа върхушка, която в последните години няколко пъти се опита да ни забърка във военни действия срещу Русия. Пречим на тези, които възприемат ЕС като някакъв Голям брат и дори не искат да формулират, а какво остава и да защитават, националните интереси. Пречим на тези, които много обичат да се възмущават, че някой си някъде бил тъпкал европейското знаме, без да се попитат – а ние направихме ли нещо реално българите да се почувстват европейци? Или смятате, че с африкански доходи и лакейска политика българите се чувстват горди от своята държава и я подкрепят напълно? Платонов навремето във великолепния роман „Чевенгур“ имаше едно гениално изречение: „И слънцето изгряваше над немотията на страната…“. Опасявам се, че днес то описва страната ни перфектно.
България така и не поиска да започне разговор за своя път към бъдещето и дали той не минава през извоюването на поне малко суверинитет, за да може държавата отново да стане силна, най-малкото, за да не бъде безгласна буква и да има реалната власт да промени живота на хората.
Русофилията в България е вид памет. Памет за миналото. Знание, че истините, които искат да ни пробутат като безалтернативни днес, просто са ефектна манипулация. Русофилите са живото доказателство, че хората у нас има сили за своя собствена съпротиви, това е тихото дисидентство срещу политици, които се държат като колониални наместници.
– Има ли други действия, които могат да се предприемат срещу тях?
– Разбира се, но смятам, че НД „Русофили“ досега върши една огромна част от тях. Само в последните няколко години бяха направени паметници на Столетов, на Лихачов. Това е начинът историческата и културната връзка между двата народа да остава жива, напук на десните политолози и всякакви грантаджии. Политическите процеси в света доказаха, че българските русофили са имали изключително точен анализ и поглед за ситуацията.
Още, когато цялото дясно пространство у нас виждаше в Майдана някакъв вид еврореволюция в задния двор на Русия, ние знаехме, че това не е демокрация, и излизането на зомбито на фашизма от гроба. Паленето на живи хора в Одеса беше доказателство за това, но много хора не искаха да го видят. Днес за Украйна никой не говори. Украйна – това е махмурлукът на Европа.
Нима не бяхме прави и да защитаваме проектите „Южен поток“ и АЕЦ „Белене“. И двата носят само изгода за България. Натрупало се е критично количество от лъжи за тях, но видяхме, че след много години загубено време кабинетът сега пак реши да се върне на изходната точка. Изобщо България дотолкова е загубила фокус, че е в състояние да гони опашката си една вечност и малко отгоре без да постигне реално нищо.
И казвам това без да се водя от политически пристрастия. Русофилството е отвъдпартийно. То е май последната кауза, която може да обединява хора от всякакви цветове и идеи и то в името на нашата собствена държава. Трябва ли пак да повтарям защо сме неудобни на толкова хора? Защото сме много и защото знаем истината. Простичко е.