По пътя на своето развитие европейският проект загуби базисните си ценности – мир и просперитет, убеден е външнополитическият експерт
ЛЮБОМИР КЮЧУКОВ е дипломат от кариерата. Завършил е Московския държавен институт за международни отношения, специализирал в Джорджтаунския университет във Вашингтон. Бил е главен съветник в Съвета по европейска интеграция на МС (1996-1997), член на Съвета по европейска и евроатлантическа интеграция при президента на България (2001-2005), зам.-министър на външните работи (2005-2009), посланик на България в Лондон (2009-2012). В момента е директор на Института за икономика и международни отношения и член на УС на Българското дипломатическо дружество.
„Евроинтеграцията бе подменена с евробюрокрация“
– Най-големият кошмар за ЕС се сбъдна. Очаквахте ли такъв резултат на британския референдум? Може ли да се определи като победа за обикновените хора над евробюрократизма?
– Едва ли бяха много хората, особено извън Обединеното кралство, които очакваха подобен резултат. Разчиташе се на прословутия здрав разум на британците, превърнал се в национална характеристика. Фактите обаче показаха, че е била подценявана дълбочината на проблемите и обществените разделителни линии.
За да бъдат анализите релевантни, е необходимо да се отиде отвъд събитието (т.е. самия референдум) и да се проследят процесите – както тези, довели до сегашното състояние, така и тенденциите занапред. Резултатите от референдума са следствие от засиленото усещане, че евроинтеграцията бе подменена с евробюрокрация. Европейската комисия даде съществен принос за това – с типичния за всяка бюрокрация стремеж към завземане на политически пространства, самозатваряне и скъсване на връзката между институции и население, неефективност и откъснатост на взиманите решения от реалните проблеми. Политическата отговорност обаче е на националните правителства, защото европейските лидери са тези, които взимат решенията, и опитите да се прехвърлят всички проблеми единствено на Брюксел са неособено точни и почтени.
Не бих говорил за победа. Според мен става дума за сериозен провал – за идеите. И негативни последствия – за хората. А цената, която плащаме, е изчезналата готовност да живеем заедно.
Основният резултат от референдума е нестабилността – за Обединеното кралство и за цяла Европа. При това в достатъчно дългосрочна перспектива.
– Какви ще са последствията за самата Великобритания, имайки предвид вота в Шотландия и Северна Ирландия?
– Съществуват реални опасения, че Обединеното кралство може да се разедини, а Великобритания – да престане да бъде велика. На карта може да бъде поставено оцеляването на страната. На първо място това се отнася до вероятността да бъде организиран огледален референдум за напускане – но този път на Шотландия. Като има всички основания да се предполага, че към шотландските националисти своя вот за излизане от Великобритания могат да добавят и проевропейски настроените шотландци. Отчитайки обстоятелството, че и в Северна Ирландия и Уелс проевропейските настроения са доста силни, това може да доведе до силни центробежни тенденции и преосмисляне на самото държавно формирование Обединено кралство.
Разделителните линии обаче не се изчерпват само между субектите на кралството. Референдумът показа, че те са много дълбоки и вътре в обществото, а агресивната и нетипична за британците кампания допълнително радикализира нагласите.
Кризисни явления се наблюдават и на ниво политически партии. Консерваторите са дълбоко разцепени и под въпрос стои единството на партията. Лейбъристите бяха изтласкани встрани от центъра на кампанията и съществуват опасения, че това може да демотивира нейните членове.
Но най-дълбокият разлом се оказа този между политическия елит като цяло и обществото, между управляващи и управлявани.
– А последствията за нашите сънародници на Албиона?
– Тепърва предстои в рамките на преговорите между Брюксел и Лондон да се уточнят всички параметри на напускането, включително статутът на европейските граждани, които към момента живеят и работят във Великобритания, и на британските граждани в Европа. Това, което обаче изглежда достатъчно ясно, е, че българите в Обединеното кралство, както и гражданите на всички други страни членки на ЕС, няма да могат да се ползват от свободното движение на работна ръка и ще бъдат третирани като чужди граждани. Определено ще бъде затруднено не просто намирането, но дори и запазването на работата, а за студентите това най-вероятно ще има съвсем конкретни финансови измерения – връщане към неколкократно по-високите учебни такси.
– Стоящ изначално между сферите на европеизма и атлантизма, ще задълбочи ли Лондон още повече връзките и зависимостта си от Вашингтон?
– Безспорно Великобритания ще бъде изправена пред необходимостта да търси компенсаторни насоки за развитие и партньори – както в икономически, финансов и търговски аспект, така и в политически. Особено в преходния период на „развод“ с Европа. Камерън нееднократно говореше, че Азия (Китай, Индия) следва да бъдат стратегически направления за страната. Развитието на още по-тясно сътрудничество със САЩ е също логична стъпка. Като тези очаквания според мен до голяма степен ще бъдат извън политическата конюнктура кой ще победи на президентските избори в САЩ или кой ще наследи Камерън в Лондон.
– Днес решението на британците се определя като прецедент, утре обаче може да се превърне в практика. Какво следва за потъващия кораб ЕС? Какво се обърка с европейския проект?
– Някъде по пътя на своето развитие европейският проект загуби своите базисни ценности – мир и просперитет. Виждаме, че войната се върна в Европа – на Балканите и в Украйна, а разширяването на неравенството се превърна в устойчива тенденция – както в национален, така и в континентален мащаб. Основният проблем според мен е, че от интеграционната оптика отпадна човекът – той беше заменен като приоритет от механизмите (институциите) и ефективността (печалбата).
Затова сме свидетели на центробежни тенденции не само на равнище ЕС, но и в рамките на отделните държави. Не само Шотландия, но и Каталуния в Испания, Фландрия в Белгия, както и Северна Италия виждат бъдеще за себе си извън националните държави. Солидарността като базисна ценност и принцип на функциониране на ЕС (намиращ практическо изражение и в кохезионните фондове) стана основна жертва на кризата. Но се забравя, че солидарността не е благотворителност, а инвестиция в общо развитие и цената на общата стабилност. При нарушаване на балансите рисковете са за цялата европейска конструкция.
– Очаквано, след като станаха ясни резултатите, заваляха обичайните коментари за дългата ръка на Русия. Неотдавна в речта си пред евродепутатите президентът Плевнелиев пък обвини Кремъл, че е против ЕС и подкопава доверието в него. Не е ли това един от основните проблеми на съюза – търси вината за неволите си навън, по-специално в противопоставянето с Русия?
– Много удобно и крайно неточно ще бъде, ако в Европа надделее тенденцията да се търсят виновници извън ЕС. Както и коментарите, че от трудностите на ЕС печелят САЩ, Русия, Турция. За нито една от тези страни дългосрочната дестабилизация на Европа не носи позитиви. Напротив, създават се условия за генериране на допълнителни рискове – както социални, така и политически, а и в сферата на сигурността. Защото са дестабилизирани не просто страните, а обществата в Европа, разделителните линии минават вътре в тях и тези процеси не могат да останат затворени в границите на една отделна държава. Свидетели сме на радикализация на обществените настроения и надигане на крайно дясна, ксенофобска и националистическа вълна.
– Възражда ли се старата френска идея за Европа на нациите, в която междуправителствените политики поемат лидерството от дискредитираните европейски институции? Начин ли е това за запазване единството на Стария континент?
– Боя се, че тенденцията е по-скоро не към Европа на нациите, а Европа на национализмите. Нещо повече, Европа с бързи стъпки върви напред към собственото си минало и неслучайно вече сме свидетели на събуждане на позаспали реваншизми – което пък поставя въпроса отново за мира на континента – 70 години след края на Втората световна война.
Центробежните тенденции са достатъчно видими, съществува стремеж към самозатваряне и самоизолиране, към търсене на спасение от проблемите поединично. Което е в пълно противоречие с обективните тенденции в съвременния все по-глобален свят, където националните граници не представляват никакво препятствие за комуникация, свободно движение на информация и капитали, все по-либерализиращия се трансфер на стоки и услуги – и единственото, което се опитваме да спрем, е свободното движение на хора.
Очевидно Европа се нуждае от преосмисляне на идеята за обединение на континента. И намиране на новото ниво на интеграция, което да бъде обърнато към гражданите. Дебатът за това как бихме искали да живеем след десет или двадесет години трябва да се проведе сега. И проблемът не е толкова в отсъствието на лидерство, колкото в липсата на визия и идеи – в противен случай надеждата за появата на лидери се превръща в ирационалното очакване отнякъде да се пръкне месията. Който да реши всички наши проблеми – без наше участие и усилия. Което е най-добрата питателна среда за популизма и десния радикализъм, шестващи в Европа.
Автор: Кристиела Симеонова, в. „Дума“