Завръщането на Надя Савченко на родна украинска земя е риалити шоу, което всеки трябва да гледа, по възможност зареден с пуканки и силно количество валериан. Тя слезе от самолета боса, понапълняла (което е удивително, защото, според украинкския медиен мит, повечето от 700-те дни, прекарани в руски затвор, Савченко трябва да е била в състояние на гладна стачка) и гневна. Нейното изявление също протече по сюрреалистичен начин. Савченко бе заобиколена в кръг от журналисти и тя се въртя като перка от хеликоптер, докато държеше истеричната си тирада. После (вече пред дома си) се оплака, че е отвикнала от „тактилни усещания“ и заради това не стиска ръката на никого.
Нека да уточним нещо. Надя Савченко не е пилот, както твърдят българските медии. Да си пилот, дори и в страна като Украйна, трябва да минеш през психотестове. А тя се проваля на тях. Служила е като щурман на борда на хеликоптер, а когато започва антитерористичната операция (киевски евфемизъм, който да прикрие воденето на гражданска война и геноцид над мирно население), тя се присъединява към неонацисткия батальон „Айдар“, чийто зверства тепърва ще стават известни на целия свят. По стечение на обстоятелствата нестабилен човек като нея бе превърнат в пропагандна икона, в монументален образ, изкован в добрите традиции на Йозеф Гьобелс.
Украинската власт има особено голям проблем в изографисването на образа на Русия като образ на агресор. Самият факт, че основното дезертьорство от армията е по-посока на „агресора“, подсказва, че политическият проблем е много голям. И точно заради това беше необходима мартиризацията на един болен човек като Савченко – тя трябваше да е върховното доказателство, че агресорът бди в нощта и отвлича горди украинки, за да ги подложи на нечувани мъчения. Уви, като всеки медиен образ и този е изключително фалшив. И ставаше все по-фалшив, колкото повече се увеличаваше медийната истерия. Руският анализатор Олег Лурие сравни медийните стероиди в образа на Савченко с подобната ситуация с Пуси райът и е прав. И в двата случая механизмът е един и същи, но и в двата случая той бе приложен по карикатурен начин.
Медийната Надя Савченко няма абсолютно нищо общо с реалната Надя Савченко. Медийната Надя бе използвана като пропаганден балон, като символ на майдановските безчестия, които спешно се нуждаеха от герой. Точно заради това безобразията, които бяха извършени с образа на медийната Надя, минаха здравия разум. Връхна точка на лудостта постави лъскавото украинско издание на L,Officiel, което монтира главата на Савченко върху тялото на Линда Еванджелистка. Те се нуждаеха от някакво фино, свято тяло, от пропаганден образ, а реалното тяло на Савченко просто не им вършеше никаква работа. Не напразно великият украински журналист Анаталий Шарий нарече редакторките на изданието с красивата руска дума „невменяшки“ и ги сравни с ИДИЛ, които обезглавяват своите пленници.
Тъжното е, че цялата украинска журналистика всъщност не даваше пет пари за истинската Надя Савченко, една объркана жена, с проблемно поведение, абсолютно неконтролируема и хистерична. Сега те ще трябва да се сблъскват ежедневно с нея, а тя по никакъв начин не се вписва в медийния образ. Савченко е като неуправляем ракетен снаряд, която е способна да говори бързо като картечница и да ръси дивотии без всякакъв смисъл.
И така стигаме до тъжния извод – украинката беше ценна като пленник, като икона, като медиен продукт за външна употреба. От Савченко на свобода никой няма нужда, защото тя е в състояние само с една кратка тирада да разруши целия мит. И всички виждаме – „светицата“ се е заела сериозно с тази задача.
Украинските медии организираха от завръщането й нещо като оргазмичен спектакъл, но това няма как да скрие факта, че при Савченко езикът изпреварва мисълта. И това тепърва ще го научава цяла Европа, защото турнето на мъченицата из ЕС предстои. Нейната трагедия е в това, че вместо да й осигурят подходящо лечение, те ще я разкарват като маймуна на верига, за да я показват в Европа. Тоест дори в Украйна отсега нататък Савченко няма в нито един момент да е свободна. Край нея винаги ще има хора, които ще изискват тя да бъде в съзвучие с иконичния символ, ще й подават реплики, с което напълно ще изцедят нейното здраве. Тя така или иначе им е необходима в период от още половин година. След това за Савченко няма да си спомни никой.
Европа също има своя принос в медийната Савченко, защото участва в процеса на героизация на една обикновена жена, за която тази слава вече е психологически проблем. Всички се правеха, че вярват на мита за нейните гладувания, което беше очевидно невярно, но по стотици сайтове четяхме за мъченията, на които била подложена украинката. Наглостта в този образ стигна дотам, че руският адвокат на Савченко Марк Фейгин (за който излезе вицът, че ако невинен човек иска да влезе в затвора, просто трябва да наеме него) обяви, че гладната й стачка била в отказа от приемането на твърди храни, но пък мъченицата пиела витамизирани смеси. Което е все едно да кажеш, че тя бедната не яде пържолата в знак на протест, но омита цялата гарнитура. Сега Европа ще трябва да изтърпи турнето на Савченко и да се чуди как да реагира на нейните гневни изблици, защото такива ще има, бъдете убедени. Надя вече ще получи възможност да прояви целия си неподражаем характер и спонтанна харизма. Защото, да, те ще й спускат опорни точки, но тя ще ги изиграе с целия драматизъм на човек, лишен от правилните хапчета.
И, както припомни само един български журналист, докато всички се опияняват от Савченко, Европа пропуска един много важен факт. Докато всички точеха медийни лиги по Савченко, пропуснаха факта, че в Украйна журналистът Руслан Коцаба бе осъден на 3,5 години затвор. И знаете ли какво престъпление е извършил той? Нарече войната в Донбас „гражданска“. И заради това майдановските власти го тикнаха в ареста. Дори организация като „Амнести интернешъл“ го призна за политически затворник, за затворник на съвестта, но не виждам Европейският парламент да взима отношение по този казус. Както не бе взето отношение по бруталното убийство миналата година на още един украински журналист – легендарният Олес Бузина, човек, който до последно не се отказа от критиките към новата власт, чийто освирепели фенове, дори в деня на неговата смърт, го нарекоха „дегенерат“. Трагедията на Бузина беше, че до мига на самата си смърт той така и не поиска да повярва, че Украйна е станала царство на мрака, където всеки неудобен журналист може да се раздели с живота си.
Украйна днес не може да бъде разбрана през образа на Савченко, а единствено през образите на Коцаба и Бузина.
Тя е медийната фантазия, те са грозната реалност.
Автор: Александър Симов, в. „Дума“