Автор: Иво Атанасов*.
Чудовище, родено от съня на разума! Така биха възкликнали ценителите на Франсиско Гоя и особено на 43-ия офорт от прочутата му серия „Капричос“. Само че няма да са прави. Защото въвличането ни в подобна ситуация е до такава степен възможно, че предвиждането й е плод по-скоро на будния, а не на заспалия разум. И то най-малко по две причини. Първо, защото отварянето на законова вратичка, позволяваща не само наши, но и самолети и на други натовски държави да охраняват небето ни, набързо е прието от кабинета и внесено в парламента за гласуване. И второ, тъй като такъв прецедент вече е налице със свалянето на руския бомбардировач над принадлежалата някога на Сирия, а в наше време – на Турция, провинция Хатай.
Някои наблюдатели преценяват удара по Су-24 като преднамерена провокация, съгласувана с НАТО или поне с Вашингтон. Ако допуснем, че е така, ще констатираме, че Турция е изпълнила задачата по най-непохватния начин, изстрелвайки ракети по бомбардировач, който се е връщал от мисия и вече не е представлявал заплаха за нея. Ако наистина е пресичал границата й, е можело нейните изтребители да го прихванат на отиване, когато е бил зареден с бомби. С което южната ни съседка щеше да се представи пред световното обществено мнение като защитник на своето въздушно пространство и на суверенитета си – може би прекалено безкомпромисен, но все пак действащ в рамките на международното право. А не като съюзник на „Ислямска държава“. Да не забравяме и задължението на началника на щаба на турските ВВС да информира командващия Центъра за въздушни операции на НАТО, базиран в испанския град Торехон, за решението си да свали руския самолет. За 17-те секунди, през които Сухой е летял над турска територия, както твърди Анкара, това няма как да се е случило.
По-вероятно е Турция да е предприела атаката без съгласуване с пакта. Може би Ердоган иска да сблъска НАТО с Русия, за да се опита в ситуацията на напрегнато противопоставяне да извлече ползи за страната си – да продължи контрола си върху Северна Сирия, превръщайки я уж в зона за сигурност, да се предпази от създаването на кюрдска държава или пък да реализира още по-мащабна цел. Възможно е и решението за свалянето на бомбардировача да е било импулсивно. И в единия, и в другия случай това би било зле за нас, ако Турция поеме охраната на небето ни. Защото и България би могла да е плацдарм за сблъсък между НАТО и Русия. И особено ако до подобно противопоставяне се стигне не след съответната подготовка, а в резултат на действия, пришпорени от емоции.
Премиерът Борисов вече е достатъчно опарен за предстоящата визита на турския си колега Давутоглу. Реакциите около пропускането през нашето пространство на руски самолет за Сирия му показаха, че в България има влиятелни среди, които не само биха били доволни от инцидент като над Хатай, но и дори сезираха прокуратурата за това, че не е употребил сила. Наказателно производство срещу него не бе образувано, но стига му и това, че час и половина е бил „въртян на шиш“ по темата. „Таман да видите през какво съм минал аз!“, изохка той след стрелбата по Сухой. Бил готов дори да влезе в затвора заради думите си, че не трябва да сваляме руски военни самолети, ако прелетят над нас.
По-лесно му било да се разбере с натовските партньори, отколкото да „изкарват с ковчези пилоти“. С партньорите от НАТО може би наистина ще се разбере по-лесно. Въпросът обаче е ще има ли кой да го пита. Ако турски изтребители спипат руски самолет в небето ни, София ли ще вземе решение или Анкара? Защото въздушното пространство си е наше, но патрулиращите в него военни самолети – не. Според правилата трябва да се звъни до Центъра за въздушни операции на пакта в Испания, но коя от двете столици е длъжна да го стори? Която и да е, ще успее ли, ако нещата опрат пак до 17 секунди? А ако последната дума е на България, но премиерът играе футбол, ще съумее ли да реагира в този нищожен отрязък от време?
Засега като че ли е по-ясно за кого биха били последствията. След като Турция „няма да се размине само с няколко домата“ заради свалянето на Сухой, със сигурност при подобен случай и България ще има за какво да съжалява. Пък София едва ли ще се отърве с едно извинение. Ето защо Борисов трябва да бъде много подготвен за срещата с Давутоглу. Не е разумно да поддържа турското настояване за зона за сигурност в Северна Сирия, и не само защото тази идея вече може да се смята за пропаднала. И не бива да се опасява, че Анкара ще ни накаже, като ни пусне повече бежанци. Тя няма интерес у нас да има значимо присъствие на други етноси освен турския. Защото ако загуби нещо на изток, ще се опита да го компенсира на запад. А на запад от нея сме ние.
*Дългогогодишен народен представител. Председател на парламентарната медийна комисия в 40-тото НС. От 2009 г. е секретар на президента по медийната политика.
Източник: Дума / Поглед инфо.