Автор: Александър Симов.
Разказ за един сблъсък с молдовските власти, за незаконна обиколка из Украйна и за една млада държава, разположена между две луди страни.
Пленник в Кишинев
Когато ми предложиха да бъда наблюдател на местните и парламентарни избори (те се проведоха в един ден) в Приднестровието, изобщо не подозирах, че това ще се превърне в истинско приключение с политически елементи. Самолетните ми билети бяха от София за Мюнхен, а след това от Мюнхен за Кишинев, където се очакваше да ме посрещнат и да ме отведат с кола в Тираспол.
Кацането в Молдова с нищо не предвещаваше началото на приключение и одисея. Кишинев (долу това претенциозно име Кишинеу!) ме посрещна навъсено, с лек и противен дъжд, сиво небе и едно летище в непрестанен строеж. Наредих се чинно на опашката за проверка на паспортите и се замислих колко ли път още ме чака до Тираспол. Дойде моят ред и тук започна политическата драма.
Младият митничар намръщено загледа паспорта ми, после гледа в някакъв списък и ме попита:
– По какъв повод идвате в Молдова?
Тогава започнах да осъзнавам, че май няма да ми е лесно да прекося държавната граница.
– При едни приятели отивам – викам му аз, а след това се сетих, че списъкът, който гледа, може и да не случаен, така че реших да добавя: А след това отивам и в Тираспол.
Митничарят се намръщи, все едно е ял развалено зеле. Взе ми паспорта и ми изсъска да чакам. Тичешком излезе от кабинката си и спринтира кариеристично към кабинета на шефа. Оттам се чуха някакви разговори на висок глас.
Междувременно дойде някакъв друг от униформените шефове. Изгледа ме така, сякаш очакваше всеки момент да се самовзривя като джихадист-камикадзе.
– Какво ще правиш в Тираспол? – пита ме той.
– Отивам да видя как ще минат изборите, а и някоя статия може да напиша.
И този униформен се присъедини към клуба на ялите кисело зеле. Изсумтя ми:
– Избори може да има само в Молдова. Какви избори може да има в Тираспол? Ти да не би да си сепаратист?
– За журналиста всички избори са интересни.
В отговор на моето многознайство, властта ми поиска журналистическата карта. И беше много разочарована заради това, че я притежавам. Наказаха ме, като ми посочиха една пейка и ме накараха да чакам на нея, заедно с един друг недопуснат в Молдова нарушител – подпийнал украинец, който твърдеше, че без съпругата си никъде не тръгва.
После страничният шум стана още по-осезаем. От стаите започнаха да излизат митничари и митничарки. Минаваха край мен и ме разглеждаха, все едно в града им се опитва да влезе Карлос Чакала. Най-накрая дойде и големият шеф. Един такъв дебел и вечно намръщен като полицейския началник във филмите на Луи дьо Фюнес. Даде ми знак да го последвам в една стаичка. Нещо като миниверсия на стаите за разпити в американските екшъни. Но не ме разпитва. Много повече го интересуваше какво има в чантата ми. И особено какви книги нося. Показах му електронната читанка, а другата книга в книжен формат, която имах, беше „Война без изстрел“, забавни истории от света на военното разузнаване.
Той изсумтя като човек с разбито сърце. Сигурно е очаквал да нося като минимум тайни инструкции от Владимир Путин за саботаж на намръщената молдовска демокрация. Пред мен започна бърз консилиум, протичащ обаче на румънски. Без да знам почти нито една дума, усетих, че се съвещават за това по какъв параграф да не ме допуснат в Молдова.
Един от тях се обърна и на развален руски пита: „А багаж имаш ли? Плакати? Листовки?“. Пак ги разочаровах – багаж, разбира се, имам, но доколкото ми е известно, в него няма кьорав плакат. Насладих се на поредната порция сумтене.
Целият личен състав на митницата се изреди да минава през стаята, за да види кой е митичният саботьор. Накрая, след около двайсет минути мърморене, Големият шеф попита дали все пак не нося някаква агитационна литература.
– Аз съм наблюдател. Не съм агитатор – бе краткият ми отговор.
Пак получих погледи, пълни с омраза. Най-накрая, със съвместни усилия, творческият колектив на митниците привърши своя нобелов труд – отказано ми е да вляза в Молдова, поради липса на достатъчно средства и заради това, че нямам официално командировъчно. Не че някой ме бе попитал колко пари имам в себе си и дали не разполагам с командировъчно.
Реших, че няма какво да губя и настоях да напишат, че не ме пускат по политически причини в Молдова. Големият началник леко се разтревожи. Тегли ми кратка лекция, че ако зависело само от него, щял да ме пусне, но той бил просто служител на една по-висша сила – закона, а тя му връзвала драматично ръцете. Очевидно обаче го ядосах, защото с върховна ярост удари в паспорта ми печата, с който ми се отказа достъп на територията на тази република. Според властите, това не било депортация, защото не ми слагали черен печат, а просто не ми позволявали да вляза в този момент. Точно тук вече ми стана забавно. След това започна нова суетня – самолетът за Мюнхен трябваше да отлети обратно, но властите го задържаха, защото много държаха именно с този самолет да им се измета от очите. Аз реших, че сега ми е паднал шансът. Помолих Големия шеф да ми даде официално изявление за отношението на молдовчаните към Приднестровието. Той не благоволи да ми отговори, а се махна от кабинета, тряскайки вратата. Прехвърлиха ме в ръцете на митничар и митничарка. И ето – чудото стана. Двамата ми спътници проявиха явна симпатия към мен. Дамата дори ми се извини, че съм станал свидетел на такива сцени и ме помоли да не си мисля лошо за Молдова. Митничарят пък настоя да прибера една бутилка с водка в багажа си като подарък от него.
Междувременно до хората от Приднестровието достигна слуха за митническите ми проблеми. Очевидно, като жертва на политическа репресия, станах още по-желан като наблюдател за тях. Малко преди самолетът да се вдигне във въздуха към Мюнхен, докато си мислех през какво ли мъчение ще премина, за да си намеря билет до София, телефонът ми иззвъня. Приднестровската власт вече не можеше да си представи изборите да минат без мен. И ми предложиха вариант – връщам се в Мюнхен, а те междувременно ми намират самолетен билет или до Одеса, или до Киев, където те да ме чакат и да ме придвижат. Този път беше мой ред да сумтя:
– От едни луди ме пращате при други! – недоволно измърморих аз, но усетих, че нямам сили да откажа тази оферта. Изведнъж Приднестровието се оказа най-желаното място на планетата за мен.
Да не говорим за това, че се оказа, че има екстри за политическите дисиденти. Двете немски стюардеси на полета се надпреварваха да ме глезят с напитки, а половината пътници от молдовска страна се изредиха да ме питат какво е било моето провинение пред властите. Честно разказах всичко. В повечето случаи получих окуражително потупване по рамото, а единият от събеседниците дори се изказа за молдовската власт по начин, който би я притеснил доста.
В Мюнхен вече ме чакаше билет за полет до Киев. В 22,45 ч. вечерта кацнах на киевското летище, но липсата на конспиративен опит се изрази в това, че бях достатъчно нервен. Украинската митничарка ме изгледа втренчено и ме попита защо нервнича. Изломотих нещо в смисъл, че съм изморен, а не нервен, а тя взе една лупа и внимателно започна да изследва паспорта ми. Процедурата трая дълги 5 минути. Най-накрая тя ми сложи печата и ме пусна. Приятелите от Приднестровието ме чакаха на летището. Потеглихме бързо, за да избегнем сблъсъците с евентуално ново любопитство на украинската власт и тръгнахме по дългия над 600 километра път от Киев до Тираспол. Призори прекосихме границата между Украйна и Приднестровието. След сага, развила се в небето над три държави, най-накрая видях с очите си Тираспол. Небето вече просветляваше и градът ми се стори неземно красив.
Историята се пише с кръв
В Тираспол с удивление научих, че моят драматичен опит с молдовските власт, уви, не е уникален. Оказа се, че от две години насам официалната власт в Кишинев отново е тръгнала на поход срещу Приднестровието с всякакви средства – икономически, политически и информационни. Още един пример. Наблюдател на изборите, който по някаква случайност бе пропуснат на летището в Кишинев, бе държан два часа на границата между Молдова и Приднестровието в колата си. Едва след дипломатически преговори на високо ниво той бе допуснат до своето назначение.
За да си обясните напълно тази истерия и нервност, трябва да си припомните историята за отношенията между Приднестровието и Молдова, която, уви, е напоена с кръв.
Напрежението започва още в средата на 80-те години на миналия век, и то основно заради засилващите националистически тенденции в Молдова, които стигат дотам, че да поискат страната да се присъедини към Румъния. Обявеният курс за излизане от СССР е последната искра, която разпалва драмата. В началото на 90-те години приднестровци оформят своя собствена политическа линия – нежелание да се излиза от СССР и противопоставяне на новия молдовски национализъм. След разпадането на Съюза, конфликтът в Приднестровието добива своята най-остра форма. Започва се със спорадични сблъсъци между молдовската полиция и приднестровци, както и между приднестровци и отделни групи молдовски националисти. Още тогава става ясно, че обявените за „сепаратисти“ не само имат силен хъс, но няма да се дадат без бой. Жените на Приднестровието също взимат активно участие в битката срещу опитите на Молдова да наложи властта си със сила. Конфликтът е бавен, изтощителен и напрегнат.
Така се стига до черния ден 19 юни 1992 година. В град Бендера в Приднестровието нищо не предвещава, че тази дата ще остане записана с кървави букви в историята. Следобед в града нахлуват полицейски молдовски части с официалната формулировка „за налагане на конституционен ред“. Съпротивата е голяма. Полицията се обръща за помощ към армията и така битката в Бендера прераства в истински бой. Приднестровци се съпротивляват и дават отпор за всяка къща, но постепенно биват оттласнати и след около седмица почти целият град, с изключение на едно или две здания, е в ръцете на молдовците. И тогава хората от града показват своя изключителен героизъм и велик дух. Успяват да се организират за една последна атака и си връщат половината Бендера. Битката става позиционна, но се разбира, че молдовците няма да успеят да стигнат до Тираспол.
Тогава идва и развръзката. В Приднестровието инкогнито се появява руският генерал Александър Лебед, който дава изявление, че Молдова извършва геноцид над собствения си народ. В това прочуто изявление той предупреждава властите да спрат своя кървав поход и казва знаменитата фраза: „В противен случай може да стане така – ще закусвам в Тираспол, ще обядвам в Кишинев и ще вечерям в Букурещ“. Не обръщат внимание на думите му. Ден по-късно две военни молдовски части, пратени в битка, са напълно разгромени. Едва тогава Кишинев сяда на масата за преговорите. Приднестровието с кръв, смелост и над 500 жертви е извоювало своята независимост. В град Бендера днес има „Музей на бендерската трагедия“. В специална зала са сложени портретите на всички доброволци, които са загинали за независимостта на Приднестровието. Сред фамилиите има руски, молдовски, български, украински имена. Конфликтът в Приднестровието не е етнически, а конфликт между два възгледа за света. От портретите гледат тези, които са били готови да умрат, но не и да клекнат пред грозната мутра на чуждия национализъм.
Приднестровските наблюдения
През 2015 г. Приднестровката молдавска република вече отдавна е съвсем различна държава от Молдова. В Приднестровието няма грам национализъм. Много етноси съжителстват без никакви конфликти – руснаци, украинци, молдовци, българи и други. Официалните езици в републиката са три – руски, украински и молдовски. Според приднестровци те поддържат истинската традиция на молдовския език, а не неговото извращение в Молдова. Автентичният молдовски е на кирилица, а не на латиница. Табелите са на тези три езика, което за пореден път показва, че конфликтът в Приднестровието е бил политически, а не етнически. Дори част от молдовците признават, че в Приднестровието се пази автентичният дух на тяхната култура, а не румънизираният неин днешен вариант.
„За толкова много години ние с тях станахме различни хора“, споделя с мен млад държавен чиновник от Приднестровието. На въпроса ми дали следи молдовската политика, той честно отговаря, че отдавна не я следи отблизо. „В последните шест месеца нямам време да запомня името на поредния министър-председател в Молдова. Тъкмо почна да го разпознавам и те вземат, че го сменят“, допълва през смях той.
Младата република успешно е развила институции. Глава на държавата е президентът, който назначава и правителството. Приднестровието съвсем не е този юрски парк на социализма, както го описва част от враждебните медии. Градът Тираспол наистина не се е отказал от историята си, паметниците на Ленин стоят недокоснати и поддържани, но това е град, който се развива. Въпреки че Приднестровието е притиснато от двете страни от две понастоящем луди държави като Украйна и Молдова, столицата се развива, никнат нови сгради, модерни хотели, появило се е ново осветление, а какво да говорим за пътищата, които, макар и не чак дотам добри, са в пъти по-добро състояние от тези в Украйна, например. Приднестровската рубла също е в завидно състояние на фона на валутите в съседните държави. Нейната стабилност, разбира се, си има цена. В последните 6 месеца бюджетните служители (на руски ги наричат с прелестната дума „бюджетники“) не получават по 30 на сто от заплатата си, но това е цената за поддържането на икономиката в добро състояние. Разбира се, решението за това на президента Евгений Шевчук предизвиква социални брожения и в резултат опозицията на държавния глава на практика спечели парламентарния вот, което обаче е още едно доказателство, че в Приднестровието има реална демокрация.
В момента обаче ПМР има достатъчно външни проблеми за решаване. От няколко години насам Молдова отново е стегнала хватката си около Приднестровието и се опитва по всякакъв начин да вреди. Последната идея на молдовците е да поискат от Украйна да сложат свой собствен граничен пункт на границата с нея. Така ще се получи особена ситуация – граничен пункт на ПМР, митница на Молдова и още една на Украйна. Това ще е опит за икономическо задушаване на Приднестровието.
Молдова води истинска хибридна война срещу нас, категоричен е външният министър на ПМР Виталий Игнатиев. Той описва всички трудности, през които минават отношенията между двете държави и как Молдова се опитва да води и информационна война срещу Приднестровието. Въпреки това, републиката е решена да издържи, защото хората й отдавна са доказали, че не се предават лесно.
По време на наблюдателската си мисия успях да попадна в едно от големите села в Приднестровието Паркани, което е населено предимно с българи. Прекрасно е да видиш хора, които говорят на толкова меланхоличен български, че те побиват тръпки. Когато хората чуха, че съм от „старата родина“, те веднага започнаха да си приказват с мен, да искат информация, да се интересуват.
Направи ми впечатление, че в секционните избирателни комисии в Приднестровието участват основно жени. Приднестровките, доказали своята сила във времената, когато е трябвало рамо до рамо с мъжете да воюват за независимост и всъщност са гръбнакът на демократичния процес в ПМР. Изводът ми от наблюдението на изборите бе тъжен за мен като българин. Там вотът беше по-честен и по-демократичен от този в България.
След няколко дни в Приднестровието почувствах, че това е място, на което винаги ще искам да се върна. Именно на такива места може най-добре да се усети духът на свободата, на онази свобода, която отдавна не можеш да видиш в западния свят. Свободата на несъгласните.
В един свой текст известният журналист Андрей Бабицки (уволнен от американското радио „Свобода“, защото не поиска да изкриви истината за положението в Украйна) стигна до много интересен извод. Според него, победата в този свят не се състои в това да победиш, а просто в това да се надигнеш. Надигането е знак за несъгласие, знак за неприемане на света и следователно в момента, в който го направиш, ти вече си победител, независимо какво още има да се случва. В този смисъл Приднестровието отдавна е извоювало своята истинска победа. Това са хора, които са се надигнали. Които не са се примирили. Които са отвоювали това, което са днес, с цената на своята кръв. Една малка република на победителите.
Време е и светът да научи за тази победа.
Дума / Поглед Инфо.