Автор: Оля Ал-Ахмед.
Бисер Киров – певец, китарист, композитор, режисьор, дипломат – преди броени дни получи поредно огромно признание в Москва и награда на церемония в Кремъл. Софиянецът, влюбен в Родопите и гастролирал из целия свят, е син на пастора в Църквата на адвентистите от седмия ден Христо Киров. Майка му се казва Венциноса – на нея е кръстена и дъщерята на Бисер. През 1961 г. той завършва 22 училище с пълно отличие. След това попада в артилерийската дивизия в Симеоновград, където се откриват с Георги Минчев, с когото веднага подхващат дуети. Бъдещата звезда първо записва в столицата „Полупроводникови материали“, а после и „Журналистика“. През 1988-а завършва Руската академия за театрално изкуство в Москва – получава отлична диплома за „музикална режисура. Започва певческата си кариера с оркестър „Балкантон“ през 1967 г. Има над 5000 концерта в Европа, Азия. Африка и Америка. Абсолютна знаменитост в ГДР, Куба, бившия Съветски съюз… Участва в журито на международни фестивали на два континента. От 1997-а до 2005-а е в борда на съветниците на Халси инститют в Оклахома. От ноември на 2006-а до юли на 2010-а е съветник по културата при посолството ни в Москва. Носител е на десетки международни и национални награди.
– Бисер, какво предпочитахте като дете – да пеете или да играете футбол?
– Не се отличавах от връстниците си – бях своенравен и непослушен. По-късно съжалявах, че съм огорчавал често родителите си, но е било неизбежно. И пеех, и свирех на цигулка – бях и отличник. Играех футбол и народна топка, карах чужди колела без да питам и не минаваше ден без поразия. А баща ми по библейски провеждаше „шамарената“ си терапия пред по-малките ми братя. Казваше, че баща, който не обича сина си – не го наказва. А той много ме обичаше. Момчешката ми гордост бе, че при наказанието никога не плачех – за разлика от по-малките ми братя Апостол и Цвети. Но детството ни бе изумително. С режисьора Димитър Шарков и с БНТ направихме биографичния филм „Библията на моето детство“, който може да видите в Интернет.
– През 1988-а завършвате академия за театрално изкуство в Москва – още тогава ли се влюбихте в Русия?
– Срещнах Русия в прозрачната златна есен на 1967-а. Бе като приказна стереоскопична картина – влязох в нея, за не изляза и до днес. Пожелах си я и Бог ми я подари. Сигурно е любов от пръв поглед, но без разочарования.
За мен Русия е мечтана от детството ми книга, която прелиствам и до днес, откривайки удивен магичния свят на вярата, приятелството и великодушието, завещани от православието. Понякога се питам защо рядко ги срещам у нас. Русия е съдба за мен.
– Кои са най-забележителните ви мигове там?
– Повече от 20 години живея в Москва, но имам чувството, че е цяла вечност. Там в 1967-а излезе първата ми „гибкая пластинка“ в „Кругозор“, а след това още 11 в скромен тираж от по 1 милион. После – 5 винилови гиганта със същите тиражи до 1989-а и 15 компактдиска след промените. В Русия се кръстих, в Славянск на Кубани пред 5000 граждани бях посветен като казак, през 2002-ра на „Поклонная гора“ 40 000 ми пяха „С днем рождения“, през 2009-а станах първият и единствен досега чужд гражданин „заслужил артист на РФ“. През 2010-а Московският и на цяла Русия патриарх Кирил ми връчи международната награда за култура „Свети свети Кирил и Методий“. През 2012-а президентът Путин ме отличи с почетната си грамота и златен знак за заслуги в културното сътрудничество между страните ни. На 24 май миналата година с хор от 2000 души и огромен симфобенд на Червения площад в Москва пред 150 000 пях „Птица счастья“ – на рояла бe знаменитата композиторка Александра Пахмутова. Имам още десетина ярки момента.
– Победител сте в много музикални конкурси по света. Коя награда е била най-впечатляваща за вас?
– Спомням си първия ми фестивал в Сочи през 1967 година, когато участвахме с Богдана Карадочева и Борето Карадимчев. Трите „БК“, както ни нарече журналистът Александър Абаджиев. Богдана взе първа награда при певиците, Борето – втора като композитор за песента, която изпълних по стихове на Радой Ралин „Човекът, който не подписа“, а аз бях трети при мъжете. Вече зная, че Онзи отваря завесата на Бъдещето и Той кани зрителите. Благодарен съм Му, че ми откри феномена „руска публика“. Тя е искрена до самозабрава и предана до смърт. За артиста това е достатъчно. През годините съм бил победител на много международни фестивали , но тази от Сочи бе подарък за цял живот.
– Пял ли сте някога без хонорар?
– Да, всички сме го правили. Някога се наричаха „шефски концерти“. Всеки състав поемаше шефство – попечителство над сиропиталища, домове за ветерани, училища, военни поделения, заводи, детски лагери. Там представяхме изкуството си без пари
Но никой не протестираше, въпреки че се случваше доста често. Приемаше се като форма на благотворителност. Всички бяха щастливи. И днес пея на юбилеи на колеги, на приятели и на благотворителни концерти. Но иначе за мен безплатното участие е корупционен ход или скрита „далавера“. При днешните условия за всичко трябва да се плаща и то достойно! Неплатеният концерт е грозна обида към артиста, грубо унижение и престъпление, защото е кражба на насъщния. Уважавайте артиста – той заслужава!
– Били сте на сцената с най-ярките звезди на руската и световната попмузика…
– Уникалното няма сравнение. То с никого не се съизмерва. Необяснимо те привлича и пленява. Големите певци от различни националности не са местните славеи на племето, а герои на голямото изкуство наречено песен. Много от тях са били мои първи учители на сцената, други – режисьори на зрялата ми кариера, а с трети останахме близки и сърдечни приятели. Някои от тях отдавна ни напуснаха, но шедьоврите им, като опашки от комети осветяват небето на музиката. Затова си мисля, че оценката на таланта поставя бъдещето. Всеки талант е омагьосан свят, в който е вълшебно да бъдеш допуснат. Благодарен съм и за тази благодат.
– Случвало ли се е да трябва да пеете, когато ви се плаче?
– За жалост многократно. Певецът е роб на сцената. Робът няма право на лични емоции. Публиката е в залата, за да се радва и няма нужда от твоята болка. Надяваш си маската и пееш. Въпросът ви е горчив, защото извиква спомени, които точно сега отбягвам. Мислил съм си защо възрастните хора често се просълзяват. Навярно защото имат много повече горчиви спомени от младите.
– Засягате ли се от факта, че младото поколение може би не знае кой сте?
– Всяко време има своите герои. Щастлив съм с моето. А тези, които не ме познават, просто не са ме чували. Време е в БНТ да има музикална програма за най-ревностните й зрители – пенсионерите. Тогава и техните внуци ще чуят класиката на българската песен и ще знаят героите на близкото минало. А това, че някой не ме познава е последното, което може да ме засегне. Имам съвсем други вълнения! Вярвам, че срещите ми с младите принадлежат на бъдещето.
– Поради вашия стил руснаците ви оприличават на Михаил Боярски, който също е винаги с черно бомбе и кожени панталони. Кой от кого е заимствал?
– Михаил Боярски е блестящ филмов актьор – като Жерар Филип или Ален Делон. Очарователен певец е – по-млад е със 7 години и с шапка се появи едва в края на 90-те. Не е тайна, че тя прикрива някои недостатъци, но му стои великолепно. Познаваме се много добре.
Моят дрес код е класическо рокерско кънтри докато Боярски е по-дизайнерски облечен. Никой от никого не е заимствал. Просто близки вкусове. Не сме стояли на една маса, но съм пял на концерт знаменитата му песен „Пора, пора порадуемся“ от филма „Дартанян и тримата мускетари“ с композитора Максим Дунаевски, мой добър приятел. Максим има апартамент във Варна и често е в България.
– Някога свалял ли сте култовата си шапка? Или по-скоро пред кого бихте направили този изразителен жест?
– Има достатъчно поводи и често свалям шапката си. Задължително, когато влизам в църква. Когато се прощавам с близки и приятели, а това става все по-често. Когато играя с внуците си. И винаги, когато срещна благородство и великодушие – а това е много по-рядко. Но все още стоя с шапка в ръка пред чудесния Веселин Маринов – за неговата приятелска вярност, духовна щедрост и колегиална преданост. Когато Бог благославя, казват руснаците, благославя във всичко. Гордост за гилдията ни е, че го има Веселин Маринов. Легендарният Тончо Русев преди много години ми казваше: „Бисо, помни! Веско е момче злато“. Открих го сега. И съм възхитен.
– В коя длъжност се виждате по-успяващ: като културно аташе в посолството ни в Москва или като посланик между двете култури?
– Не съм се замислял, но изначално всеки артист е посланик на националната си култура в страната, в която се изявява. Изкуството е универсалният духовен посредник между хората. За изкуството няма граници. Спектакъл, изложба, рецитал, концерт отварят много повече врати на приятелство от многомесечна работа на цяла мисия. Зная го от опит. Логично е Министерството на външните работи да има контингент от изявени творци в дипломатическата си листа. Не е тайна, че световни писатели, художници, актьори са били успешни дипломати. Новите територии на духа се превземат от духовници, а не от чиновници – без да засягам професионално никого. Напротив. Погледнато реално, дипломацията е трудно и много сериозно изкуство. Познавам изумителни актьори там и се възхищавам на таланта им. Дипломацията е тежка мисия, като тази на родителя, учителя и лекаря. А също толкова отговорна. А понякога и много повече.
– Пеете ли на внуците си в къщи? Какъв дядо сте?
– Не само пея, но и за всяка от внучките си имам моя песен. А за малкия Макси с по-големите Малена, Елиса и Фрида събрахме думичките заедно и се получи весела песничка за „единствено момченце – мъничко меченце“. Химнът на групата ни е „Ние си вървим по пътечката“. Песничка за обща разходка в Родопите край нашето Чокманово. Всички са музикални, артистични, танцувални и пеещи. На 26 ноември във Фридрихщадтпалас в Берлин Малена Киров е една от солистките в детската програма „В долината на плюшените зайчета“. След руския балет „Киров“ и след Бисер Киров е третият Киров в афиша на прочутото кабаре. Хубаво е. Щастлив дядо съм!
– Да очакват ли феновете ви изненади?
– Няма кого да изненадвам. Пък и феновете ми, които са мои връстници, ще ме разберат. Изненаданите най-често сме ние и невинаги изненадите са радостни
Но стига с горчивото. Завършихме с прекрасния музикант и студиен магьосник Димитър Гетов цикъл от 15 песни – кавъри на Нат Кинг Кол. В Русия компакт дискът е със заглавие A tribute tо Nat King Cole By Bisser Kirow. Преди дни записах нова моя песен по чудесното стихотворение на Васил Сотиров „Любима жена“. Може скоро да я чуете
– Какво още не сте изпял?
– Хиляди неща. Нито една оперна ария, никаква канцонета, нито една от песните на градския фолклор или на попфолка. Брат ми Цвети ми е подготвил 15 свои любими песни на Дийн Мартин и ме увещава, че е време да направя кавъри по тях. А в сънищата ми понякога звънят старите песни, които пяхме с Гошо Минчев още като ученици – „Блубери хил“, „Бай, бай лав“, „Тути фрути“, „Джейлхауз рок“. И дори без гласа на възторжения Трубадур на Промяната, искам да ги запиша – като оптимистично ехо на нашата младост. Дано да имам време. Но зная, че колкото и дълъг, всеки живот е неизвървян път. И продължението му е горе.
Източник: „Стандарт“.