Има гледки, които човек никога няма до може да изчовърка от мозъка си. Потресаващи гледки, които моментално се превръщат в метафора и те преследват през целия ти живот, за да напомнят за онзи миг, в който цялото ти същество е било разтърсено от вътрешно земетресение от 9 по скалата на Рихтер. Лично за мен такъв момент ще остане потресаващото поведение на президента Росен Плевнелиев пред Френското посолство. Държавният глава отиде там, за да отдаде почит на жертвите от новите терористични атентати в Париж, а след това пред медиите той почна да рони сълзи. Ама буквално. Сълзи бяха оросили очите му докато той се раздаваше докрай с дежурните клишета: „Днес всички българи скърбят с народа на Франция“. Президентът на страната буквално хлипаше и театрално обръщаше глава настрани. А после продължаваше сълзливо: „Днес всички ние видяхме грозното лице на тероризма…Мислехме, че тероризмът е от другата страна на Средиземно море, но виждаме, че тероризмът се настанява трайно в сърцето на Европа и в държавата, която роди европейската демокрация“.
Потресаваща гледка!
Президентът се сополиви пред медиите.
Дори Франсоа Оланд не се позволи такива театрални сценки, въпреки че на него нямаше да има кой да му направи забележка. Но нашият държавен глава реши да се раздаде докрай в лицемерието и да постави нов рекорд по извратени ценности. Гледах как Росен Плевнелиев рони сълзи и ужасно, ама наистина ужасно ми се прииска да бях видял същия да пролее една, поне една сълза за някой от хората, които се самозапалиха пред президенството. Нали си спомняте онази вълна на социален ужас – отчаяните българи, лишени от изход и възможности, които предпочетоха да се самозапалят вместо да водят този скотски живот, който им е предложен? Тогава обаче лицето на Плевнелиев остана сухо.
Някой да си спомня да е коментирал разтревожено, че социалната мизерия и калпавата политика са показали своите ужасни лица? Някой да го е виждал разтърсен от онзи социален тероризъм на първия кабинет на ГЕРБ?
Не ме разбирайте погрешно. Всеки човек има право на емоция пред лицето на ужаса. Но се оказа, че Плевнелиев е в състояние да се трогне от чуждото страдание, но не и от това на своя собствен народ. Тази политическа психодрама вероятно има чужд адресат – българският президент иска да трупа точки пред своите чужди кукловоди и системно да демонстрира пред тях, че е в състояние да забрави българския си ген в името на техните интереси. Това ми показва този плач. Неговият автор се чувства гражданин на света, но не и на България.
Журналистът Тома Томов веднага даде безкомпромисната си оценка: „Човекът, който ръководи нацията, не трябва да плаче“. Май сме се върнали в епохата, в която трябва да си казваме баналните истини като висше откровение. Никой не избира един държавен глава, за да може президентът да лее сълзи. От президента хората очакват визия, стратегия, решителност, защита на националните интереси, инициативност, идеи, находчивост и смелост. Неговата роля на е да бъде домакиня, която лее сълзи пред поредната сапунка, а да дава кураж на изплашените и ужасени хора. Това е все едно генерал да реве по време на битка. Или пък боксьор да се разхлипа и да поиска да му дадат женско списание докато тече рунда. Ако някой брадат пиар на „Ислямска държава“ случайно попадне на този репортаж, в главната квартира на главорезите ще настане жесток купон. Те (терористите) това искат – да видят слабост, да видят пробив, да видят, че някой е ужасен. С подобно хлипане и леене на сълзи Плевнелиев се превръща в заплаха за националната сигурност. Това е знак не само за върховно и унищожително лицемерие, но и за липса на политически топки. Съжалявам за израза, но пред лицето на голямата трагедия точно топки си трябват. В този смисъл плачещият президент на България не е умилителна гледка, а метафора за вътрешния страх, сковал елитите, защото техните разбирания за света бяха взривени, клишетата им натрошени на парчета, а политиките им разбити като череп в асфалт. Терорът обърна на пух и прах догматичните лъжливолиберални хълцания и хвърли в безпомощност такива като Плевнелиев. Защото, дори в окото на бурята, дори когато стана ясно, че войната вече е обявена и сега повече от всичко трябват не сълзи и хленчове, а ясна политическа воля, кураж да признаеш грешките и зловещ и хладен реализъм, Плевнелиев продължи да се държи като марионетка от миналото. Вероятно заради това през сополите той ръсеше глупост след глупост. „Тероризмът може да бъде победен само с повече толерантност“, точно това е любимият ми бисер от него. Това е философия на нокаута. Подобно нещо може да изрече единствено човек, който не съществува в тази реалност и дори не поглежда през прозорците на „Дондуков“ 2. Докато той изричаше тези думи, дори един клоун като Оланд проумя, че войната е убедена и само два дни след атентатите прати френски самолети вече наистина, а не лъжовно да бомбардират позиции на „Ислямска държава“. Защото, дайте да не се лъжем – преди Русия да се намеси в Сирия, никой не воюваше сериозно с главорезите. Дори и Франция. Самолетите на международната коалиция просто имитираха действия, за да хвърлят прах в очите на света, че някой наистина е взел на прицел ИДИЛ.
Вместо действия обаче, България получи сълзи.
Вместо решителност – хлипане.
Вместо кураж – тя видя рев.
И как след това гражданин на тази измъчена и изтощена територия да се чувства в безопасност?
По черна ирония на съдбата в дните на големия парижки терор излезе едно интервю на Росен Плевнелиев пред британския вестник „Индипентът“, най-вероятно дадено преди кървавата драма в Париж, но за сметка на това осветило прекрасно какво токсично сметище представлява нашия политически елит. В това интервю Плевнелиев сочи като най-голяма заплаха за България…Владимир Путин. Да бе, този Кремълски сатрап, това хибридно чудовище, което не дава мира и сън на нашите местни продажници. Оказа се, че не ИДИЛ, а Путин искал да дестабилизира Европа и най-вече Балканите. Това звучи особено цинично след потресаващата вакханалия в Париж. Именно заради тази тъпа лъжа и заради измислената хибридна война Европа се оказа в капана на терора.
Докато онези в Сирия и Ирак набираха сили, смучеха долари от евтиния петрол и мечтаеха за глобален халифат, европейските кухавели си фантазираха, че водят битка с Русия.
Докато терористите захлебваха сериозно и привличаха нови и нови джихадисти, ЕС изгуби безкрайно политическо време да прави заседания за руските санкции и да се опита да съска срещу Русия, въпреки че само с нея битката срещу терора може да бъде ефективна.
И Плевнелиев като човек, който не може да говори без опорни точки и клишета, най-добре синтезира целия проблем на този елит. Безпомощни, лицемерни, непохватни и мащабно глупави хора се оказаха начело на Европа в най-решителните за Стария континент мигове.
И пред голямата опасност, те пак излязоха неподготвени. Направи ли ви впечатление – за пореден път слушахме, че това било атака срещу западния начин на живот. Обяснението, че терористичните хлебарки се целят в начина на живот на западните държави е твърде лесно, очевидно, а следователно и поетично лъжливо. Това е всичко друго – война срещу политика, война за територии, война за всяване на ужас, но не и някаква особена битка срещу начина на живот. Обяснението за причините за тероризма е важно, защото иначе всеки път ще настъпваме една и съща мотика и всеки път ще твърдим, че поредният кървав акт е новият „11 септември“. Защото и атаката срещу „Шарли Ебдо“ също бе обявена за 11 септември. Бомбите в лондонското метро и на гарата в Мадрид също. Не станаха ли твърде много европейските 11 септември? И всеки път е едно и също – атака срещу начина ни на живот. Крайно време е Европа да погледне гетата си и да си каже дали това е атака срещу начина на живот или е атака на тези, които са лишени от този живот? Не твърдя, че можем да обясним ислямския тероризъм със социална патетика, защото ще е лъжовно, но е факт, че и другото обяснение не работи.
Ето точно колко метафорични се оказаха сълзите на Плевнелиев. Те подсказват, че пред България се задават мрачни времена и тъмни облаци, защото тези, които я ръководят, предпочитат да плачат, да плещят лъжи, но не и да поемат отговорност и да върнат страната на верния път.
В този смисъл Плевнелиев олицетворява и цялата паразитна грантаджийска прослойка, която в мига на голямата трагедия осъзна, че всички лъжи, които е говорила досега, лъсват като маймунски задник в зоологическа градина. Всички, които лъжеха безобразно и интриганстваха геополитически, първи закрещяха, че не било време да се пише „ама казвахме ли ви?“.
Така ли, мамини сладки?
Значи трябва да мълчим за това, че някои хора превърнаха в своя професия това да ни убеждават, че Русия е наѝ-голямата заплаха за Европа и България, и че Асад е по-голямо чудовище от Ислямска държава?
Значи да си мълчим за това, че ЕС в своето самоубийствено безумие отделяше ресурси да се бори във въображаемата хибридна война, а не направи нищо за противодействието на тероризма?
Мълчанието пред лъжите е съучастие в моралното престъпление. И заради това сълзите на президента бяха крокодилски.
Това не са били сълзи за съчувствие, а сълзи от страх, че е заловен на неговото собствено местопрестъпление.
Автор: Александър Симов, Поглед Инфо