Един от най-авторитетните американски аналитици и коментатори Фарид Закария най-вероятно представи пред публика току-що излязлата си книга „Дългият път към ада. Америка в Ирак“ („The Long Road to Hell. America in Iraq“). И това далеч не е единственият труд, който безпощадно разобличава нашествието на САЩ в Ирак през 2003 г. Спомням си, че точно преди десет години бях поканен на някаква конференция в щата Северна Каролина, влязох в една книжарница и попитах дали имат нещо за войната в Ирак.
Продавачът каза, че е време в книжарницата да се открие специална секция „Иракското фиаско“, толкова много книги са се появили на тази тема. Всичко, писано в Русия по този повод, не може да се сравни с убийствената критика, на която самите американци подложиха интервенцията, предприета от техния президент.
Така и Фарид Закария, правейки обзор на политиката на САЩ в Ирак след свалянето на Садам Хюсеин, стига до този извод: да, имаше плюсове – махането на кървавия тиранин, пълна свобода на словото, на дискриминираните и тормозени бе предоставена възможност да се изправят в цял ръст. Но минусите бяха повече: убити са десетки хиляди хора, държавата фактически се разпадна, сунитите, шиитите и кюрдите се вкопчиха в безмилостна схватка, половината Ирак се намира под властта на джихадисткото чудовище. Равносметката: катастрофален провал. Кошмар и за Ирак, и за Америка.
Като разгромиха бързо една от най-силните армии в Близкия изток, се оказа, че американците не са в състояние да създадат поне някакво подобие на ред в окупираната страна. За фактически наместник на правителството в Ирак бе назначен Пол Бремер – човек, който никога преди не бе работил в Арабския Изток, незнаещ арабски език, а ако се съди по действията му, със слаби познания за историята, традициите, културата и манталитета на иракчаните.
А действията му бяха следните: като начало разпусна управляващата партия Баас (това беше правилно) и забрани на нейните членове да заемат каквито и да е отговорни длъжности (това беше голяма грешка; представете си, че след падането на съветската власт на всички членове на разпуснатата КПСС (Комунистическа партия на Съветския съюз) беше забранено да работят – кой щеше да остане тогава? В тоталитарните държави на всяка важна длъжност задължително трябваше да стои член на управляващата партия.) Второ, разпуснаха армията (невероятна глупост: десетки хиляди офицери останаха без работа и без пари, а те за разлика от редниците имаха семейства: ето защо отидоха да воюват в сунитските партизански отряди, а сега формират гръбнака на „Ислямска държава“.
Аз още тогава бях поразен: как е възможно за толкова кратко време да се натворят толкова глупости, след като сума специалисти им подсказваха какво може и какво не бива да се прави? За девет години работа в САЩ аз се срещнах с великолепни изтоковеди, арабисти, част от тях бяха етнически араби. Защо не ги попитаха?
По-късно разбрах защо: сътрудниците на Пентагона и Държавния департамент, разработващи следвоенната политика на САЩ в Ирак, следваха линия, начертана от такива политици като Чейни, Ръмсфелт, Уолфовиц, Фейт, малко разбиращи иракската действителност, но убедени, че си струва да бъдат унищожени всички атрибути на сваления режим, да се даде шанс на населението да изрази своята воля на свободни избори на принципа one man– one vote, един човек – един глас, и работата е в кърпа вързана, ще се възцари демокрацията и народът ще благодари на американците-освободители. Инстинктивно тези хора разбираха, че квалифицираните експерти могат да не се съгласят с тях – така че да вървят по дяволите яйцеглавите, да ги изгоним и дори да избягваме среща с тях. И избягвали.
Помня, някъде по това време на една конференция се срещнах със своя бивш шеф Сам Люис, който беше президент на американския Института за мира във Вашингтон, когато работех там през 1991-1992 г. Той направи кариера, стана началник на отдела за планиране на политиките в Държавния департамент – голяма клечка! Към онзи момент на нашата среща той вече си беше тръгнал оттам напълно разочарован и отвратен. Обясни ми какъв удар е било за него, когато разбрал, че всички записки, меморандуми, документи, които като президент на института редовно изпращал към Държавния департамент, там като правило изхвърляли в кошчето. „Никой в Държавния департамент не гледаше по-далече от осем години (два президентски мандата, след което всички кадри се подменяха)“, обясни ми Люис. „Никой не се интересуваше от някакви си дългосрочни планове, стратегическите разработки се смятаха за загубено време, с които нека се занимават яйцеглавите в своите think tanks институти, където са съсредоточени мозъчните тръстове. Какво ще бъде в Русия или в Египет след десет години – за това не се мислеше, всички бяха заети с текущите неща.“
Попитах: „Каква политика ти, Сам, би могъл да планираш при това положение като ръководител на специалния отдел?“ „Затова и си тръгнах – беше неговият отговор. – Разбрах, че знаещите хора не са нужни, всички се стремят само да уловят, да надушат какво иска началството.“ И тогава ме попита: „Всъщност ти знаеш ли как започна тази безобразна авантюра на Буш в Ирак? Ще ти кажа: след 11 септември, когато стана ясно, че това е работа на Ал Кайда, Буш реши да ги унищожи в Афганистан, тъй като талибанската власт отказа да ни предаде главатарите на терористите. Това беше правилно, всеки президент би постъпил така. Но на Буш това му се видя недостатъчно и той реши заедно с него в суматохата да ликвидира и Садам Хюсеин в Ирак. Беше необходим предлог, потърсихме мнението на разузнавачите и техните ръководители бързичко, съобразявайки какво иска да чуе президентът, му доложиха, че е възможно Садам да е свързан с ислямистките терористи и освен това да има оръжия за масово поразяване. И толкова: той реши да атакува. Дори не си направи труда да пита военните – те си знаели работата и като получат заповед от армията на Садам здраво място няма да остане. Президентът се съветваше само с гражданските сътрудници на Пентагона и с администрацията си, а те разбира се гласуваха с две ръце „за“. Не извикаха за консултация никакви учени, не помислиха какво ще правят след победата, колко ще се проточи престоят на нашите войски в Ирак…“
Ето какво ми разказа бившият дипломат. И аз разбрах психологическата нагласа на ситуацията: за президента е било важно да се възползва от всеки разбираем за народа предлог, за да започне една светкавична победоносна война. По този начин той моментално става център на световното внимание; прелиствайки вестниците от онези дни, освен фамилията Буш нищо друго няма да откриете.
Съкрушителни бързи удари на авиацията над Багдад – и работата ще е свършена. Демонстрация на мощ, решителност и енергия. И как отхвърлените от върха на властта сунити, които ще се хвана за оръжието, ще започнат да мъстят и да убиват; колко кръв ще се пролее; колко милиарди долари ще потънат в пясъка; кога ще завърши операцията и как ще изглежда великата държава, безславно загубила, подвила опашка пред кошмарния мравуняк, в който тя хвърли камъка, без да каже нещо, без да предусети нещо, без да потърси мнението на учените, на експертите – кой ти е мислил тогава за това, кому е било нужно?
Това е всичко, съдейки и по онова, което разказа по CNN Фарид Закария и което анализира в книгата си „Дългият път към ада“.
Само че президентът Буш сам не е попадал засега в никакъв ад. Да не би да сте забравили? Народът го избра пак за втори мандат.
*Георгий Мирски е историк, заслужил деятел на науките на РФ, отличен от американската фондация „Макартур“.
Източник: „Гласове“.