Спомените принадлежат на Василий Павлович Брюхов – командир на танков взвод, рота и батальон
Роден съм на Урал, в гр. Оса, Пермска област в 1924 г. През 1941 г. тъкмо завършвах средното си образование-десетилетката. В училище най-много обичах занятията по военно дело и физическа подготовка. Макар че ръстът ми е 162 см. и тежах 52 км., ме считаха за отличен спортист, имах първи разряд по ски и бях дясната ръка на преподавателите по тази дисциплина. Обичах военното дело и мислех след завършване на образованието си да постъпя във военно-морско училище. Във флота имат такава униформа!
Е, ние знаехме, че война ще има. Някъде през февруари-март започна сбора на запасните за доокомплектоване на частите и много от младите учители в училището бяха призовани. А виж немския език ние глупаците не учехме както трябва. Преподавателя ни говори: „Война може да има, ще ви трябва!“, ама ние бяхме юнаци: „С немците ще разговаряме на езика на оръдията и картечниците!“ Към края на войната, вече като командир на рота, а и на батальон се случва да вземем пленници, а няма кой да ги разпита. На немски знам само „хенде хох“ и „вег“.
На 20.06.1941 г. беше вечерта на класа. На 21.06. вечерта се събрахме класа и излязохме на пикник извън града. Всеки взе каквото имаше-картофи, колбас, сланина. Водка тогава не пиехме. С момичетата не се натискахме, то ти стига да се докоснете-ток те удря. В неделя се връщаме в града, а по улиците викове, плач. Помислихме си, че бият някого. Но гледаме бягат хлапаци яхнали пръчки и размахват други пръчки и викат: „Война!Война!“ На бегом отидох в къщи и само след четиридесет минути бяхме целия клас във военният комисариат. Толкова се страхувах, че няма да успея да повоювам. Мислехме си, че войната ще продължи месец-два, най-много три месеца.
Военкомата беше като мравуняк, постоянно тръгваха партиди запасни и вече към септември града опустя. Всички мъже до 40 г. заминаха, останахме само ние-младежи до 17 г. неподлежащи на призив. Трябва да се каже, че при нас, в дълбочината на страната трагедията на отстъплението от 1941 г. не се усети толкова, но вече ни стана ясно, че врагът е силен, а войната ще е продължителна. И чак на 15.09.41 г. мен като шампион на града и областта по ски ме призоваха и ме насочиха към формиращия се 1-ви отделен изтребителен скиорски батальон. Там ни подготвяха месец. А мен какво да ме подготвят – аз самият можех да бъда инструктор, помагах на командирите, които не бяха много силни със ските. През ноември ни натовариха на ешелон и се отправихме към Калинин. Направо на гарата, където ни разтоварваха, попаднахме под силна авиобомбардировка и аз се оказах в болница с рана в рамото и контузия. Както разбрах по-късно от 366 човека списъчен състав на батальона след бомбардировката са останали четиридесетина.
След болницата ме пратиха в Перм, в авиационно-техническо училище. Аз настръхнах – не исках да съм техник, а командир. Е, мъчиха се, мъчиха се с мен и лятото на 1942 г. ме пратиха в Сталинградското танково училище. Когато немците приближиха града тези курсанти, които бяха минали по 3 месеца от обучението ги произведоха и ги пратиха на фронта, а нас новите ни евакуираха в Курган. Нашия ешелон напусна Сталинград последен в началото на септември под страшна бомбардировка.
В Курган развърнахме училището и започнахме обучението. Изучавахме Т-37, Т-28, Т-26, БТ-5, БТ-7 и Т-34. Да си призная учебната база беше много слаба. Аз след войната разглеждах немски учебен център в Австрия – беше много по-добър. Например при нас мишените за стрелба от оръдията бяха неподвижни, а за стрелба от картечницата – появяващи се. Какво означава появяващи се при нас – в окоп, в който има войник е прокаран телефон, командват му „Показвай“,“Сваляй“ и той действа. Трябваше мишената да се показва 5-6 сек., а то един държи повече, друг по-малко. А при немците на полигона има система от блокове и скрипци, въртени от едно колело – и за оръдейните и за картечните мишени. Според скоростта му на въртене се променя скоростта на движение на мишените и появяването им. Немските танкисти бяха подготвени по-добре и да се сблъскаш с тях в бой беше много опасно. А аз завършвайки училището бях изстрелял три снаряда и бях изстрелял един диск от картечницата. Учиха ни да управляваме БТ-5 и то на „а,б“-потегляне, управление по права линия. Че това обучение ли е? Занятията по тактика бяха „пеши, по танковому“ и чак накрая имаше показно занятие „Танковия взвод в настъпление“ и това е всичко. Обаче материалната част на Т-34 я знаехме много добре.
Занятията бяха по 12 ч., а хранеха ужасно. Отслабнахме толкова, че за икономия на сили вечер на вечеря ходеха половината курсанти и носеха в чинии храната на останалите. А вечерята – парче хляб и рядка каша. В училището учих 4 месеца въпреки, че програмата беше за 6 месеца. Но нас – 28 най-добри курсанти ни отделиха за досрочно произвеждане. Отделиха ни 28, но произведоха в звание 27. Един не успя да си вземе изпитите. И то кой – инженер по образование. Тогава си помислихме – е, не му провървя на човека. Наивници. Той беше на 33-34 г., семеен, с две деца и въобще не му се ходеше на фронта.
През април 1943 г. ми присвоиха звание лейтенант и веднага ме атестираха за командир на взвод. Натовариха ни на ешелон и заминахме за Челябинск, в 6-ти учебен танков полк да получаваме танкове. Нашите танкове още не бяха готови и ние се включихме в работата на завода – две седмици на полуавтоматичен струг струговах цилиндри. Работехме безплатно – за талона за обяд. Когато сглобихме 30 танка се сформира ешелон. Събрани бяха и екипажи. Получихме танкове, направихме 50 км. марш на полигона, изстреляхме три снаряда и по диск и бяхме готови. Измихме танковете и под звуците на заводския оркестър се натоварихме на ешелона.
През юни 1943 г. бяхме под Курск и влязохме в състава на 2 танков корпус, който беше във втори ешелон на отбраната. Малко след идването ни започна Курската битка. Тук за първи път влязох в бой, бяхме в отбрана, но кой знае какво не запомних. Всичките тези 6-7 дни ми се сливат в едно. Някъде се отбранявахме, после се оттегляхме, после с пехотата контраатакуваме и пак. Сега някои така разказват и така си спомнят имена на населени места, където са воювали, че чак им се чудя. Откъде ги помня аз ли – след войната ходих там, няколко пъти разказвах. След войната като ги видях местата си спомних: Маячки, колхоз „Ворошилов“. А на война къде ще ги запомниш. Нанякъде се движим, въртим се, стреляме. Командира на Т-34/76 всичко прави сам – стреля, командва екипажа, слушаш станцията и се оглеждаш. Чак като те удари бронебойния, разбираш, че по теб стрелят и си ударен. Беше ли страшно? В танка не ми беше страшно. Разбира се като получавам задачата има вътрешно напрежение. Знаеш, че тръгваш в атака и може да умреш. От тая мисъл не можеш да избягаш – тя дълбае главата. Като скочиш в танка и си заемеш мястото още има вълнение, но влезеш ли в бой – забравяш всичко. Увлича те боя – движиш се, стреляш. Когато екипажа е натрениран стрелбата върви бързо. Захваната ли е целта, „кратка!“, изстрел, втори, въртиш оръдието наляво – надясно, крещиш: „Бронебоен! Осколочен!“. Мотора реве, разривите на снарядите не се чуват, а когато ти стреляш пък съвсем нищо не се чува. Чак като те удари бронебойния или върху бронята се взриви осколочен се сещаш, че и по теб стрелят. При стрелбата в купалата се натрупват барутни газове. През зимата вентилаторите ги издухват, но през лятото, в горещо време – не. Случва се, викам на пълнача: „Осколочен, зареждай!“. Той трябва да отговори: „Есть, осколочен“, да го зареди и да докладва „Осколочен готов“. А тук – не отговаря. Поглеждам го – а той лежи върху боекомплекта, нагълтал се с тия газове и припаднал, лицето му чак обгоряло. Когато боя е тежък пълнача рядко издържа до края. Той се движи най-много, а и 85мм снаряд тежи два пуда / 1 пуд = 16кг./, тъй че натоварването му е голямо. Радист-картечаря, механик-водача и командира не губеха съзнание. Тъй че, мен в танка не ме беше страх – зает си, имаш работа. А виж – като те ударят и трябва да напуснеш горящият танк – тогава си е страшно.
В Прохоровското сражение нашия корпус първоначално беше във втори ешелон, осигурявахме въвеждането в боя на другите корпуси, а после тръгнахме и ние. Там между танковете имаше по 100м., само напред може, никакъв маньовър. Това не беше война, а унищожение, избиване на танкове. Пълзиш, стреляш. Всичко гори. На бойното поле – страшна смрад. Всичко е в дим, прах, огън, ще кажеш, че се свечери. Авиацията бомбардира всички наред. Танкове горят, коли горят, свръзката не работи. Цялата проводна връзка се намотала по гъсениците. Радиовръзката блокирана. Чудно ви е как ли – аз примерно работя на предаване по станцията, изведнъж ме убиват, станцията остава на предаване и честотата е задръстена. Трябва да минеш на запасна честота, ама къде ти в боя. В осем сутринта тръгнахме в атака и почти веднага се сблъскахме с немците. След около час моя танк го удариха – отнякъде долетя снаряд и изкърти ленивеца и едно опорно колело от ходовата част. Танка спря, леко се извърна. Ние веднага изскочихме и отпълзяхме в една яма. Тука не ти е до ремонт, това е Прохоровка. Танка спре ли – изскачаш. Ако сега не са те убили, ще дойде следващия вражески танк и ще те убие. В упор се разстрелвахме с немците. Преминах на друг танк. Почти веднага и него го запалиха. Снаряд попадна в моторното отделение. Танка пламна и ние изскочихме. Залегнахме в една яма и лежим, стреляме. Е, докато воювах в танк, аз също не им останах длъжник на немците – с първия снаряд унищожих 75мм ПТО, докато разчета го избутваше на огнева, после изгорих един Т ІІІ. Боя продължи до 19:00 – 19:30 вечерта, имахме големи загуби. В бригадата от 65 танка бяха останали 25, но в първия ден струва ми се и немците имаха големи загуби.
Дойде заповед да преминем към отбрана. Три дни отбивахме контраатаки. Отначало бях без танк, бях в офицерския резерв на бригадата, после пак ми дадоха машина. Командирите на танкове и взводните като останат без танк минават в офицерския резерв, а ротните и командирите на батальони воюват докато в подразделението им има танкове.
Питаш ми дали е страшно да седнеш в нов танк след като са изгорили предния. Е, свалените летци понякога ги хващаше страх, не искаха пак да летят. Те авиаторите много да не говорят. Те бяха в привилегировано положение – отлетиш си своето и в столовата сервитьорка ти поднася обяда, имаш стая в къща, спиш в чаршафи, техници ти подготвят самолета. А аз чаршаф не съм видял, през цялото време в землянки или под танка, на студа. И танка сами обслужваме – зареждане с гориво, със снаряди, ремонти, и когато станах командир на батальон, пак работех заедно с членовете на екипажа.
А как се зарежда танка с гориво? Варелите с гориво ги карат с камиона, дотъркалват ги по-наблизо до танка и целия екипаж с две ведра започва да налива в резервоарите.Двама пълнят ведрата, един подава ведрото на бронята и четвъртия го налива в резервоарите. И така 50 ведра по 20 л. После ведро-две масло трябва да се долеят. Боеприпасите да се натоварят – като ти разтоварят сандъците първо трябва да се изтрие смазката от снарядите – това обикновено го прави стрелец-радиста. После вдигаш снаряда, другия на борда го поема и го подава на третия, който е в люка на куполата. Той вече го подава на пълнача, който си реди снарядите. Зимата си в кал, целия омаслен, цялото тяло в циреи – зверски мръзнехме. Изкопаваш после окоп, закарваш танка върху него, покриваш го с брезента. На дъното на танка закачаш печицата, а кюнеца изкарваш изпод брезента – и това ти е мястото за нощувка. Като се напали печката – топлиш се, понеже си и с ватенка и с полушубка и с ватени панталони. Лягаш си, а един оставяме да дежури при печката, ама той заспива, топлината излиза изпод брезента и всички почват да мръзнат. Първият, който се събуди навиква дежурния и пак става топло. Хранеха ни веднъж дневно – вечер ти носят и закуската и обяда и вечерята. Сланина имаше винаги, даваха ни и американска, шпикована. Есенно време като изровиш картофи и ги изпечеш със сланината – вкусотия. Аз и досега с удоволствие ям това фронтово блюдо. Водка също винаги имаше. Аз като попаднах на фронта водка не пиех. Носеха две половинки за четирима, а аз моята порция я давах на екипажа. Водка почнах да пия вече към края, като станах командир на батальон. Когато тръгнахме по чужда територия имаше и трофеи – вземахме предимно компот и вино. А въшките – море. През зимата танка става истински хладилник и затова по нас имаше много дрехи. Снемеш дрехите, разтръскаш ги над огъня и само трясъци се чуват. А имахме ли пауза веднага изпарвахме бельото и дрехите. Правехме го така – избива се дъното на един варел и се слага металическа кръстачка, на която се провесва бельото. Лисва се малко вода на дъното, слага се капака и цялата тази конструкция се слага в огъня. Главното е да следиш краищата на бельото да не опират в стените, че ще изгорят. Такова нещо само млади хора могат да го издържат. Войната младежта я спечели.
След Прохоровка ни преведоха в 1-ви ТК на генерал Будков и ни прехвърлиха на Централния фронт, където трябваше да настъпваме към Орел. Там ходих в разузнаване с бой, след което престанах да си играя на война. А беше така: Идва командира на бригадата, строяват ни и той пита: „Доброволци за разузнаване с бой, крачка напред!“ Аз без да мисля направих крачка напред и в същия момент усетих с гърба се пълните с ненавист погледи на екипажа. Всичко ми се сви, ама нямаше връщане назад. Излязохме на една височинка, на КНП на командира на стрелковия полк, който неуспешно атакуваше немската отбрана. Малко по-ниско беше нашата пехота, а километър по-нататък – немската отбрана разположена по покрайнините на някакво село. Нашата 159-та танкова бригада от 1-ви танков корпус трябваше да пробива тази отбрана, но първо трябваше да се разкрият немските огневи точки. Изведох моите три танка, дадоха ми рота пехота за съпровождане и ми указаха направилението за движение и задачата – на максимална скорост да се врежа в противниковата отбрана и да изява и разкрия огневата му система. Снарядите да не жаля. Ние тръгнахме, отначало пехотата добре вървеше, ама после залегна под огъня. А аз вече летя, гледам моите танкове в ляво и дясно изостават, десния пламна. Аз се откъснах напред и целия огън се съсредоточи върху мен. Изведнъж – удар, искри и в танка стана светло. Помислих, че се е отворил люка на пълнача и му крещя: „Акулшин, затвори си люка!“, а той ми отвръща – „Няма го, откъснаха го“, явно бронебоен е ударил в пръстена и пантите на люка. До противника оставаха около 200 м., когато немците ми забиха един бронебоен право в челото на танка. Танка спря, но не пламна. След боя видях, че снаряда е пробил бронята до стрелец-радиста, убивайки го с осколките и се е спрял в люка на механик-водача. Аз бях зашеметен и паднах върху боекомплекта, а в този момент втори снаряд удари куполата и уби пълнача. Късмет, че паднах контузен, иначе си заминавах и аз. Свестих се и гледам – механик-водача лежи пред танка с разбита глава. Така и не разбрах дали е напуснал танка и вън го е поразила мина или смъртно ранен е успял някак да напусне танка. В седалката си седи убития стрелец-радист, а върху снарядите-убит пълнача. Немците вече не стрелят по мен, явно решиха, че танка е унищожен. Аз запалих двигателя, забих задна скорост и започнах да се движа, обаче по мен пак започнаха да стрелят и спрях. Скоро почна да стреля нашата артилерия, тръгнаха в атака танковете с пехотата и отхвърлиха противника. Като поутихна аз се измъкнах от танка и гледам – към мене идва Леоненко – пълнач на танк от моя взвод – то от взвода живи сме останали само ние двамата. Нахвърли се на мен, псувайки : „Виж какво лейтенант, повече аз със тебе няма да воювам! Върви на майната си с твойте танкове! Само за едно те моля – кажи, че съм безследно изчезнал. Аз имам шофьорска книжка, ще отида в някоя друга част като шофьор.“ Казах му – добре. Като дойдоха след боя и почнаха да търсят, аз така и казах – „Танка изгоря, жив ли е, мъртъв ли е – не знам.“ Чак след този бой почнах да воювам истински. Дванайсет дни бях в медсанбата, имах контузия. А след това – пак боеве. Какво да разказвам – боеве като боеве. Днес успешен – утре не. Оттегляне, заемане на позиция, окопаване. Командира на бригадата ни натиска, върти се, докарва нови танкове, прехвърлят ни от едно направление на друго. Пак настъпваме, пак ни поразяват, пак в резерва. След това пак ти дават танк. И така те върти докато не попаднеш в медсанбата или не изгориш.
Аз веднъж едва не изгорях. Танка кога пламва – когато снаряд попадне в резервоарите. Тъй че, когато пламне танка и пламъка го обхване трябва да имаш мъжество, за да не загубиш самообладание. Температурата веднага е дига, нафтата гори, а пламъка като те близне съвсем загубваш контрол. На механика му е трудно да излезе от танка – трябва да снеме куките и тогава да отвинти и отвори капака на люка. Паникьоса ли се или ако го хване огъня – свършено е с него. Разбира се най – много загиваха радист-картечарите, те са в най-неизгодно положение – нямат люк. Отляво е механика, отзад е пълнача. Докато един от тях не освободи място, радиста не може да излезе, а секундите летят. Тъй че обикновено изскача командира, изскача пълнача, а останалите – както дойде, ако им провърви. Изскачаш и на кълбо се търкаляш настрани от танка. Сега като се замисля, как сме скачали от куполата, а никой не си счупи крак или ръка. Някъде между Орел и Брянск моя танк го удариха и той пламна. Крещя : „Изскачаме!“ и с първия огън започвам да се измъквам.Обаче буксата на ТПУ /танково-переговорно устройство/ била плътно пъхната в колодката на шлема и заяла, когато се отблъснах и скочих нагоре колодката не се отвори и ме дръпна на седалката обратно. Пълнача мина през мене и излезе през моя люк, а аз чак след него. Спаси ме шлемофона-той трудно гори, обгоряха ми само лицето и ръцете, покриха се с мехури. Закараха ме в медсанбата, мазаха изгарянията с някакви мазила, на ръцете ми сложиха телени обвивки – да не се докосва нищо до кожата. По-нататък като идваха нови екипажи ги карах изрядно да чистят буксата и колодката на шлема, че да може свободно да се отваря.
След това беше боя за гара Брянск – товарна. Объркан нощен бой, но здраво облъскахме немците. След Брянск боеве почти нямаше-влязохме в преследване.
Често водехме нощни боеве. На времето от денонощието не гледахме. Има заповед – да не се спира настъплението. Немците не обичаха нощните боеве, но се случаваше и те да ни атакуват. Нощем се воюва тежко. Струва ти се, че всички снаряди и куршуми са предназначени за теб. Гледаш, че трасьора лети встрани на 20-30 м. и все ти се струва, че е в тебе. И да се ориентираш е трудно – често се заблуждавахме. Някои, възползвайки се от тъмнината, маневрираха, натискаха се и не тръгваха напред. А след това – иди докажи как е било. Е, при град Тата, в Унгария имаше такъв случай – беше 29.12.44 г. надвечер. Бригадата имаше 40 танка и се развърна да атакува града. По открита местност има да се минат 800 -1000 м. Немците като откриха огън и батальоните почнаха да изостават. Моята рота сама се откъсна напред. След боя като започнахме да изясняваме у всеки се намери причина – на един радиостанцията не работи – бушон изгорял, на другия му се загубила честотата – не чувал, на третия му заяла скоростната кутия – механика не успял да превключи на скорост и т.н. А ние като се откъснахме напред – целия огън върху нас. Маневрирайки се изплъзвахме на снарядите. Тук много зависи от механик-водача. Той ти създава условия да стреляш, избира площадка, търси прикритие.
Имаше и случаи на страхливост. Имаше такъв случай – мина удари в челния лист на танка и екипажа се уплаши, изскочи и побягна. А немците минаха в контраатака и танка остана на ничия земя. През нощта комбата Мухин и механик-водача тихичко се промъкнаха и прибраха танка. А на командира на бригадата трябва да му се признае – не даде екипажа под съд, само ги заплаши това да не се повтаря. Пак им даде танка.
А имаше и такъв случай – придвижваме се нощем към изходни позиции, за да настъпваме на сутринта. А един командир спира машината встрани, уж двигателя не работи добре и ще чака зам. командира по техническата част /зампотех/. Идват следващите танкове и той пита – „Зампотеха идва ли?“, „Не. А ти защо седиш?“, „Двигателя нещо лошо работи.“ – „А! А стартера ти как е?“ „Работи“, „Слушай, дай ми го на мен.“ „Вземай.“ и свалят изправния стартер и слагат повредения. Идват следващите танкове. Питат го: „Какво ти има?“, „Стартера не работи.“, „А акумулаторите как са?“,„Добре са“ и пак смяна и т.н. до сутринта. /зампотеха по принцип се движи в края на колоната/ През нощта раздал танка на запасни части и когато пристигна зампотеха той танка целия за ремонт. Екипажа промълча, но някой от другите доложил в спецотдела. Арестуваха го и искаха да го съдят, но след утринните боеве много танкове бяха изгорели, останките ни ги придадоха на друга част, и него го качиха в един танк и пратиха да се бие.
В края на 1943 г. нашия корпус го прехвърлиха във 2-ри Прибалтийски фронт. Там воювах ноември и декември. Беше много тежко. Блата! Малко да отбиеш встрани и затъваш така, че да те измъкнат е невъзможно. Действахме по протежение на пътищата, а там немците устройват засади. Вървим в атака на тесен участък, действаме по ротно и по взводно. Два месеца не бригадата, а батальон даже не се развърна. Много хора загинаха от тези засади. Един танк на пътя го поразяват, заобикаляме го – втори поразяват. И така докато не дойде твоя ред. Който е по-късметлия, по-ловък, по-разумен той и преминава.
В района на Невел нас ли ни напъхаха в блатото, или ние сами влязохме, така и не разбрах. Излязохме на една полянка и от там накъдето и да тръгнеш – все блато. Аз вече командвах рота. А пътя, по който дойдохме немците го прекъснаха. През нощта убиха един ротен, един взводен, а комбата Кожанов и другия ротен избягаха. Аз приех командването и реших да организирам пробив по пътя, от който дойдохме. На сутринта се появи комбата, целия мокър и крещи: „Напред! Братята кръвта си проливат, а вие тук седите.“ Успяхме да се измъкнем четири танка и се натъкнахме право на КП на командира на стрелковата дивизия, с която взаимодействаше нашата бригада. Полковете безуспешно атакуваха селцето Василки, западно от гара Пустошно. Там немците добре се бяха укрепили – ПТО, танкове. Мисля си, че сигурно това Василки сме се опитвали да обходим през нощта, но се напъхахме в блатото. Комдива заповяда да поддържаме пехотата. Казвам му: „Другарю полковник, гориво и снаряди няма, не сме яли денонощие.“ „Сега ще има всичко.“ Нахраниха ни, заредихме боеприпаси и гориво. Комбата каза – танка ми не е изправен, ти вземай трите танка и тръгвай напред. Излязохме на рекогносцировка и гледам пред селото -горят танкове, вижда се черен дим. Казвам: „Другарю полковник, тук вече колко танкове горят. Какво ще направим ние с три танка. Напразно ще погинем.“ А той – „Мълчи, ще те разстрелям. Изпълнявай заповедта!“ Поведох аз взвода в атака. Задминахме пехотата, лежаща в долчинката пред селото. Стигнахме до покрайнината на селото и тук един след друг ни запалиха. Първо ни забиха един в борда, после в ходовата част, танка пламна. Само аз изскочих, останалите не можаха. Екипажа загина. Мене пехотата ме прикри с огън и аз отпълзях. Оживя и механик – водача на една от другите машини. Върнахме се на изходните, а тук още танкове дошли. Аз се наех да ги водя с десанта на бронята. Това ми беше първи и последен път, когато воювах като танков десант. След този бой се зарекох. Като излязохме към предния край всички дето бяха на танка сякаш вятър ги издуха и аз сам се въртя с куполата. Всички куршуми към мен летят, рикошети, летят осколки. Ужас. Взехме селото, взехме и трофеи. Излязохме от боя, от бригадата пратиха кола да ни прибере. След това ни прехвърлиха обратно в Украйна, в 170-та танкова бригада. В нея воювах до края на войната.
Като пристигнахме Корсун – Шевченковската операция вече завършваше, но продължаваха боевете с Кировградската групировка на немците. Там при населения пункт Плавни съседния батальон на капитан Родин за един ден изгуби почти всички танкове. Първа рота се натъкна на минни полета и затъна в една рекичка, а втора рота се опита да я обходи, но беше въвлечена в бой и загуби всички танкове. От общо 21 танка в батальона останаха 5. А на 08.01.1944 г. загина и Родин. По това време в батальона имаше 4 танка. С тия сили Родин атакува един населен пункт североизточно от Кировград, но безуспешно. Идват командира и началника на политотдела на бригадата Георги Иванович Негрул. Комбрига полковник Чунихин спокойно казва, че трябва да се вземе това селце и да се затвори пръстена на обкръжението, а Негрул като се нахвърли: „Ти такъв-онакъв. Някакъв забутан населен пункт не можеш да превземеш. Страхливец!“ Родин беше волеви, таланлив командир, винаги спокоен, но тук избухна: „Аз ли съм страхливец? Ще го превзема.“ Комбрига го спира: „Родин, не трябва да се горещиш. Огледай се, обмисли.“ Но Родин вече беше „захапал юздите“. Събрал останалите офицери: „Перевозчиков отдясно, аз в центъра, Аракчеев от ляво. Или ще го превземем това село или ще умрем. Чащегоров, /той ми разправя този епизод/ ти оставаш тука, за да докладваш в щаба, че сме взели селото. Ако загина на гроба ми никакви политработници да не произнасят речи!“ Всички освен един екипаж загинали.
Лятото на 1944 г. преди Яш-Кишиневската операция ни изтеглиха за отдих и преформиране, а на 20.08. започна настъплението. Артилерията така обработи първата полоса, че едва се придвижвахме-всичко беше в ями. Тъй, че примерно 15 км. от първата полоса на отбраната въобще ги нямаше. Чак излизайки на втората полоса на отбраната – по р. Валуйслуй срещнахме организирана съпротива. Пехотата и ТНПП /танкове за непосредствена поддръжка на пехотата, обикновено това са отделни танкови полкове и бригади в състава на общовойсковите армии/ ни обезпечиха въвеждането и в края на първия ден влязохме в пробив. Непрекъсната линия на фронта вече нямаше, само отделни огнища на съпротива. А боевете ги водехме така – наближаваме някое село, разузнаването докладва, че в него има немци-танкове, артилерия. Привличаме придадения на бригадата артилерийски полк. Бригадата се развръща. В зависимост от задачата и релефа развръщахме 1 или 2 батальона, останалите машини – в резерв. Ако в центъра съпротивата е по-силна обхващаме фланговете. В центъра остават сборни роти от 1 и 2 батальон и с огън сковават противника, а две роти обхождат. Унищожим или отхвърлим противника и продължаваме. Боя трябва да се види, трудно е да се опише. В боя командирите на роти са с линейните танкове. Командира на батальона е по-назад с резерва, управлява батальона. Той вижда кой изостава и кой не. Започнат ли немците по-упорито да се съпротивляват, а пък и като запалят 1-2 танка, останалите намаляват скоростта и почват да се оглеждат, никой не иска да е отпред-всекиму се живее. В този момент по радиостанцията комбата почва: „Брюхов, я увеличи скоростта!“, предавам по ротата, а те пак пълзят. Налага се да се откъснеш напред, да ги водиш. Сметнах, че за цялата война в една от ротите на батальона са се сменили 18 командири – като смятах само убитите, без ранените. Някъде толкова и комбати. Ротния воюва до последния танк в ротата, командира на батальона – докато останат един-два танка. Изскачаш от единия танк, влизаш в другия и напред. А там или те раняват или те убиват. Разбира се опитните танкисти оживяваха по-дълго. Ще ви дам прост пример. Идва попълнение – рота, 10 танка. В резерва на батальона имаме 4 опитни командири на танкове, без машини. От десетте командири от попълнението четирите най-слаби ги сваляме и ги пращаме обратно в завода за танкове или ги оставяме в резерва. Те обикновено не се съпротивляват – никой не се натиска особено в боя. На тяхно място слагаме опитните командири на танкове, така можем да заменим и механик-водачите или пълнача. Така след седмица-две боеве от шестима млади командири дай боже един-двама да останат живи, а от старците може и само един да загине. Опитните бяха по-малко от 1/3 от общите загуби. Опита е голямо нещо – два, три боя – завършил си училище. Ако си оцелял в боя – значи си успял да концентрираш волята, знанията си, наблюдателността си – всички свои способности. Е, ако си и способен, и шансовете ти са повече.
В Яш-Кишиневската операция за 15 дни аз със своя Т-34-85 лично поразих 9 танка. А един бой запомних много добре. Минахме Куша и излизаме към Леово на съединение с 3 УФ. Караме през царевица висока колкото танка – нищо не се вижда, само тук-таме има нещо като просеки или пътища през царевицата. Забелязах, че в края на една просека, засичайки ни се движи немски танк, после видяхме, че е „Пантера“. Командвам: „Стоп! Прицел-дясно 30, танк 400.“ Съдейки по направлението на движение трябваше да се срещнем на следващата просека. Мерача пренесе оръдието в дясно и тръгнахме напред към следващата просека. Немеца явно също ни е видял и се придвижва към нас. Аз гледам в панорамата към мястото, от където трябва да се появи немския танк. И точно – появи се в ракурс 3/4. В тоя момент трябва да дадем изстрел. Защото дадеш ли на немеца да стреля, той даже и да пропусне първия път, по-добре напускай танка – втория гарантирано е в тебе. Те немците са такива. Крещя аз на мерача: „Танк!“, а той не го вижда. А немеца вече наполовина се показва от царевицата. Не може да се чака – секундите летят. Хванах мерача за яката, той седи пред мен и го метнах на стелажите със снаряди от боекомплекта. Седнах на мерника, намерих целта и му забих един в борда. Танка пламна, избухна, от него никой не изскочи. И разбира се в този момент моя авторитет като командир скочи до неподозирани висоти. Ако не бях аз този танк щеше да стреля по нас и щеше да замине екипажа. А на мерача Николай Блинов колко му беше срамно… Аз ударих много танкове в Румъния и Унгария. Нощите са кратки, не са тъмни. Приближаваме примерно канал и стоим. От другата страна минава път и по него се оттегля немска колона. На фона на небето виждам силуета на танк и стрелям по него. Един пламна. Следващият танк се натъкна на ударения и почна да търси как да го заобиколи. Опита се да се развърне на място и се освети, не успя да мине – с втория снаряд го унищожих. Преследването – това са леки боеве. През октомври 1944 г. в състава на челен отряд излязох на границата на Румъния и Унгария при гр. Батоня. Превзех переправа на р. Тиса и в продължение на денонощие я задържах до подхода на основните сили. Боя беше много тежък, немците се опитваха всячески да излязат от чувала. За този бой бях представен за Герой на Съветския съюз, но ми го дадоха чак през 1956 г. След тази операция за първи път получих пари за унищожени танкове. Но, за да получиш пари, трябва да докажеш, че ти си го унищожил, трябват очевидци. Имаше и специална комисия, която ако не я мързи, ходеше и проверяваше. Например – свалят самолет, летците си го припишат, зенитчиците също, пехотата и тя. Идва командира на зенитчиците – „Василий Павлович, ти видя ли как падна самолета?“, „Видях.“, „Е, ние го свалихме. Подпиши сега протокола като очевидец.“ И накрая излиза, че не един, а три-четири самолета са свалени. Като завърши войната ни заповядаха да направим равносметка на бойните действия по всички операции. Карти нарисувахме, комбрига направи съвещание и накрая началник-щаба прочете доклад за загубите на противника и нашите.Да преброим нашите загуби също е трудно. Колко танка са унищожени, колко са отремонтирани и се ремонтират, колко са в строя също не винаги се отчиташе точно. А загубите на противника по нашите донесения ги сметнахме спокойно. И тук началник-щаба казва: „Ако взема всички донесения на комбатите Брюхов, Саркисян, Отрещенков и Московченко то щяхме да сме завършили войната преди половин година, унищожавайки цялата немска армия. Затова аз техните донесения ги делях на две и тъй ги пращах в щаба на танковия корпус. Предполагам и там са ги делили на две и така са ги пращали в танковата армия. Тъй че, може и да има някаква достоверност накрая. „А то как се пишеха донесения тогава – Настъпвахме там и там. Минахме толкова километра, на такъв фронт, излязохме на тоя рубеж. Унищожени толкова танка /тях ги брояхме добре, за тях пари плащаха/, а миномети, оръдия, пехота – кой да ти ги брои. Никой. Пишем там 50 човека. А пък като сме в отбрана – стреляш, стреляш. И накрая – пиши там две оръдия и миномет. Въобще с немците трудно се воюва.