Разузнавачът Пеньо Костадинов е арестуван от ФБР на 23 септември 1983 г. в Ню Йорк. По това време той е служител на научно-техническото разузнаване и работи под прикритие на търговската мисия в българското посолство в САЩ. Близо две години лежи в американски затвор. Разменят го на 11 юни 1985 г. в комплект с още трима разузнавачи на прословутия мост GLIENICKER срещу 23 западни шпиони. Той дава интервюто пред Калина Андролова за А-specto.bg.
– Г-н Костадинов, работили сте като разузнавач в САЩ, това беше най-трудната за работа страна по време Студената война. Какви бяха впечатленията ви тогава от САЩ? Ако трябва да опишете Америка с няколко щрихи, кои ще бъдат те?
Аз бях в Ню Йорк. Търговската секция на нашето посолство беше в Ню Йорк. Резидентурата беше в сградата, където се намираше мисията към ООН. Тоест ние бяхме част от българското посолство. Всичко, което видях, не ме учуди, защото бях много подготвен, много четях за Америка. Небостъргачи, бързащи хора, силен трафик и пр. Даже преосмислих Алеко Константинов, който казваше, че „тези хора страшно много бързат”, и питаше: „А кога всъщност ще живеят?”. Американецът е прост в общуването, обикновен, когато се налага, веднага е готов да помогне. Американецът е аполитичен и с него лесно се общува. Но Ню Йорк не е Америка. Това е един космополитен град, в който има хора от всички народности по света. Малките градове на Америка са пусти след 7 часа вечерта. Селска Америка е много различна от няколкото големи града на САЩ. Селска Америка е просто друг свят.
– Не ви ли се стори този свят по-богат и по-подреден?
Разбира се, че е по-богат и по-подреден. Ние вече и тук отглеждаме порода хора, които ходят по кофите за боклук, бъркат в тях и се хранят. Тогава там аз го видях това. Един ден през 1973 година вървим по улиците на Манхатън със сина ми, там районът е по-европейски, има както големи сгради, така и запазени красиви къщи като в Западна Европа, по-уютно е. Аз вдигах сина ми, той беше на около 4-5 години, поставях го на оградите и му казвах: „Скачай!”. Той скачаше, хващах го в ръцете си и го прегръщах. Така си играехме по улиците по време на разходката, забавлявахме се. Покрай мен мина един възрастен човек и ми каза: „Млади човече, ние, евреите, правим същото с нашите деца. Но като кажа на сина си: „Скачай, ще те хвана!”, аз го пускам на земята и му казвам: „И на баща си да не вярваш!”.
– Хахаха. Много смешно.
Никак не е смешно. Бях на 30 години тогава. Но в Америка е създаден механизъм, по който всеки да бъде доволен от положението си. Въпреки че статистически Америка е класическа страна на неравенството. Има професионални просяци, които живеят по улиците. В затвора бях с едно младо момче, интелигентно, черно, което ми каза: „През зимата няма къде да спя и счупих прозорците на един магазин, за да ме вкарат в затвора, защото тук е топло и ме хранят”. Американецът е общителен човек, но винаги в една особена ясна рамка, той знае „от” и „докъде” може да си позволи. Там я няма тази душевност, която навремето съществуваше у нас, тази близост между хората. Дори Европа е много различна от Америка. В Европа например винаги е имало стачки за всичко. Американецът е свикнал да си стои у дома доволен и да гледа телевизия.
– Такъв род хора най-лесно се манипулират. Това, което стига през телевизора до тях, е целият им разумен свят, съставен от заготовки за ума.
Така е. Това вече успешно се постигна и у нас. Този нов посткапиталистически свят, в който сега живеем, е антисоциален.
– Виждаме ефектите на манипулирането как сработват по жесток начин. Последен драстичен пример е Украйна.
Ще отговоря с цитат от проф. Мишел Чосудовски, канадски икономист, преподавател в Университета в Отава (GlobalResearch, март 2014 г.): „Това, което се случва в Украйна, е част от военен и разузнавателен план, част от глобален икономически план и е свидетелство на акт за война. Налице е държавен преврат, подкрепен от чужди сили, даващ основание да се смята, че САЩ (Пентагонът) и НАТО репетират най-лошия сценарий на Трета световна война. Свидетели сме на самопровъзгласило се коалиционно правителство на неонацисти… получаващо нареждания от Вашингтон и Брюксел”.
– Били сте служител на научно-техническото разузнаване. Държавата ни се е стремяла да придобие тогава някои от ембарговите за социалистическите страни западни технологии. Какви качества и умения трябва да притежава човек за подобна работа?
Човекознание, разбира се, е най-важното качество. Още като войник по време на социализма, тъй като съм бил в езикова гимназия, ни пращаха по КПП-тата и там помагахме на офицерите при паспортно-граничния режим. Беше много приятно, всеки ден по влаковете, срещи с чужденци, упражнявахме езика, френски, английски и пр. Според китайците има пет вида разузнавачи. Но дори най-тъпият има своето място. Дори най-тъпият разузнавач, който обаче знае едно-единствено нещо, че трябва да прави, и когато го види, разбере и направи по-напред от другите, това му е достатъчно за цял живот. Той си е свършил работата. Навремето, когато бях в съветската школа, там имаше много интересни лектори, врели и кипели в разузнаването, които разказваха много интересни неща. Единият ни лектор разказваше случай, който са имали, за оперативно интересен обект, който бил толкова голям пияница, че е трябвало трима разузнавачи да се сменят, за да могат да свършат работа. Отначало отива той и пие с човека, когото уж ще вербуват, обаче той не може да пие колкото него, тогава идва втори колега и накрая трети. Това е просто забавен пример, че всякакви умения са нужни. За конкретните задачи – конкретни умения. Всичко зависи от ситуацията. А това, което ние тогава сме правили, това е разузнаване от официални позиции. Да откриеш интересни хора. Аз дори мога да не ги срещам, но мога да ги проуча и да направя така, че друг някъде да се срещне с тях и вече с определени цели конкретно да говори. В България по времето на социализма имаше индустрия, имахме големи производствени фирми, които ни даваха задачи. Имахме наистина реална работа. Външнополитическото разузнаване беше друго, там се изискваха задълбоченост по политическите въпроси и друг вид знания. Ние имахме много ясни конкретни технически задачи. Работеше цял апарат от специалисти, ако аз нещо не знам в технически смисъл, веднага ми правят ориентировка, за да бъда подготвен за точно определената задача. Външнополитическото разузнаване обективно беше по-трудно занятие.
– Как станахте служител на разузнаването? Как подходиха към вас, какво ви казаха, как ви убедиха? Спомняте ли си този момент? Съвсем в началото.
Ами казаха ми така и така, има техническо направление, работата е работа с хора, интересно е. Тази професия е много любопитна за момчетата. Ние имаме много добра школа от бивши оперативни работници. Аз бях на прикритие в Нефтозавода като инженерче, конструктор. Човек трябва да знае езици, да има някаква практика. Изборът на лицата, подходящи за разузнаването, зависеше от специалистите по кадри. Минах тестове, психолози, всичко. Но вижте, излизайки навън, ние работехме по всички възможни направления. По линия на науката, на емиграцията, по линия на културно-историческото наследство и пр. Всичко, което можеше да бъде полезно и важно за държавата, влизаше в орбитата на нашето внимание.
– Как приехте кампанията по демонизирането на вашата професия след 1989-а у нас? Службите бяха дамгосани като виновни за всичко, а партийната номенклатура се поизтупа от праха и се превърна в „капиталистически елит”, който, все едно няма нищо общо с миналото.
Нашият психолог от службите д-р Илия Илиев казваше, че когато се руши една система, винаги се започва от това, което е най-вредно за отсрещната страна или което е последно създадено. А научно-техническото разузнаване беше и двете неща. Американците най-напред казаха, че трябва да се закрие научно-техническото разузнаване. А нашите управници така и не разбраха, че разузнаването е просто инструмент. Самите наши управници се продадоха, за да подсигурят себе си и семействата си. Нищо друго не ги интересуваше. Това е обяснението на провалите на всички равнища във всички направления. По линия на външното разузнаване ние нямахме нищо общо с това, което Шесто е правило тук с културтрегери, дисиденти и пр. Това са различни занимания. Нашата дейност е напълно документирана. Каквото и да сме правили навън в процеса на работа, ние сядаме и пишем и тези документи остават. Имаше голяма кооперативност между отделите на службите преди. Например, ако от Пожарната имат командирован в чужбина, той първо минава през нас, за да видим дали не можем ние да го използваме за нещо по нашите въпроси. Имаше много добра координация.
– Хората, вашите колеги, при закриването на службите и тяхното преструктуриране останаха на улицата. Малцина се уредиха като милионери. Другите какво направиха? БСП носи огромна вина, че изостави всички тези хора и си изми ръцете с тях.
Другите се събират, пият кафе и си спомнят за миналото. Това е. Аз се опитвам всеки ден да чета, да работя на компютъра, за да има живот. Всички служби от Първо главно до Пожарната бяха смазани от нашите бивши големи комунисти. Това е. От Луканов до сега, вече второ поколение. Нашите направиха така, както направиха руснаците. За разлика от нас обаче в Русия военните никой не ги пипна с пръст. Ето сега нашият военен министър, нали го виждате. Той е платен. Той е чужда агентура, това се вижда. Целият този погром срещу службите се разви на фона на пълното разграждане на икономическата база на страната. Знаете ли, че сега произвеждаме домати, десет пъти по-малко отпреди. Производството на месо от свине например е намаляло 19 пъти. Само 30% от храните в големите вериги на магазините са българско производство. Младежите напускат страната обезсърчени – от колонията към метрополията (чужбина). Поединично спасяване. Аз чета доста автори и анализатори, разбира се, и известния Джордж Фридман. В една от последните си статии той пише: „Британия беше империя. Сега е остров. Но дали ще продължи да бъде цял остров предвид шотландските националисти, предстои да видим”. Не бива да не виждаме промените, които настъпват в света и съответно в нашата държава.
– Имате ли представа с какво се занимава българското разузнаване сега (след като почти всички чужди разузнавания се оказват „партньорски служби”) и до каква степен държавата ни е инфилтрирана от чужда агентура?
Най-фаталното е, че освен промишлеността и селското стопанство службите също бяха разсипани. Ние нямаме никаква приемственост поколенческа. От време на време викат по някой от нашите да им изнесе някаква лекция. Аз им казвам: „По наше време ние работихме в страни, в които имаше уиски и по-удобно се живееше, а сега вие ще работите срещу нашите приятели от арабския свят, което е много трудно”. Какво да ви кажа, след промените шефовете на службите за сигурност открито заявяваха по медиите: „Нямаме никакви тайни от американските си колеги”. Нашите по-млади момчета останаха в службите и се преквалифицираха. Но всички началници – дребни и по-едри, си заминаха. Бриго Аспарухов например, той стана съвсем друг служител. Когато отидох при него след промените, той ме попита: „Какво говорят за мен като първия демократично избран генерал?”. Направо безсмислица. Какво значи „демократично избран генерал”?!
– Проницателното око на един разузнавач вероятно улавя добре политическата агентура по върховете на партиите. Как ще коментирате „агентите за влияние”?
Ситуацията е почти като Шандор Петьофи: „… щастливи, ближем ний нозете милостиви!”. Нашият външен министър, нашият военен министър, това са чужди агенти за влияние. Това са те. Нищо друго. Съвсем ясно е. Но ние, електоратът, сме най-виновни за това положение. Българинът е съглашенец. Защо ние изпращаме контингент в Афганистан? Откъде накъде. Но „агентите за влияние” са нов инструментариум на войната, която никога не е затихвала срещу Русия. Сегашна Русия, макар и възприела капитализма, си остава антипод на Запада. Има фундаментални мирогледни различия между САЩ и Русия. Още на 17 януари 1961 г. тогавашният президент на САЩ Дуайт Айзенхауер произнася пред нацията една особена реч. Тази реч е мрачно предупреждение за това, което той счита за заплаха за „демократичното правителство” на страната. Става дума за военнопромишления комплекс на САЩ (ВПК), който представлява един могъщ съюз на военните контрактори с въоръжените сили на страната. Айзенхауер тогава предупреждава: „Държавата не бива да допуска несанкционирано влияние от страна на военнопромишления комплекс”. Той разглежда тези потенциални сили като опасни. И действителността днес потвърждава неговите опасения. Вижте колко локални войни има в разни части на света и по какви причини те се водят.
– По ваше време беше ли българското разузнаване изцяло зависимо от Съветския съюз, както всички говорят, или имаше известна самостоятелност?
Глупости на търкалета. По нашето направление, разбира се, имаше съветски представител. Когато ние имахме нужда от помощ, отивахме и казвахме, че имаме някакъв проблем или казус, и търсим решение и с какво могат руснаците да помогнат. Той никога не се е бъркал в нашите работи. Освен това ние имахме много силен взаимообмен с всички страни от социалистическия лагер – Полша, Унгария, Чехословакия, и всички останали държави. Синергията беше пълна в научно-техническото разузнаване. Другите отдели просто ни завиждаха. Но също така като цяло за нашите служби преди всеки служител в службите имаше достъп до всички останали служители, ако му е нужна взаимовръзка по отношение на работата. Не е нужно да скриваме, че и тогава е имало злоупотреби, но те се потушаваха и санкциите бяха много жестоки. Днес на българското разузнаване му е много трудно. Сегашният шеф се старае, виждам това, но…
– Арестуван сте от американските служби през септември 1983 г. в резултат на подстава. Как попаднахте на тази подстава? Наследихте ли я, или сам започнахте работа по случая?
Това момче току-що завършваше и аз мислех, че може в перспектива да стане нещо от него. Запозна ни човек, който го познава. Никога не съм и мислил, което е грешка, че може да бъде използвано това момче, за да бъда провален. Аз много ходех по библиотеките, тогава нямаше интернет. Ама толкова много, че ако имам псевдоним във ФБР, сигурно пише „Библиотекаря”. Просто ходех навсякъде. Там в някои от специализираните списания има обяви от хора, специалисти, които търсят възможности, та дано някой да ги потърси за услуга. Има идеални условия за проучване и за работа от официални позиции. Разбирате ли, ние сме официални лица, ние не сме нелегали. Ние имаме ограничения във възможностите, нас непрекъснато ни наблюдават. Документът, който ми пробутаха през това момче, за да ме заловят, не беше строго секретен. И ако бяха направили сериозен процес, това щеше да се разбере. Те не можеха да си позволят да ми дадат някакъв истински секретен реален документ само за да спечелят делото. Когато момчето ми даде т.нар. „атомен доклад”, тоест компромата, който бяха измислили, аз не коментирах нищо, само го оставих настрана.
– Как си обяснявате вашето арестуване?
Освен всичко друго мисля си и за самата размяна. Това беше пакетна сделка. Ние бяхме четирима души и този пакет, който беше направен, вероятно не е бил случаен. С мен бяха разменени още полякът Мариан Захарски, германският физик Алфред Цее и куриерка та на КГБ Алис Майкълсон. Полякът беше търговец, който е купувал и продавал стоки на територията на цялата американска държава. Захарски говореше великолепен английски език за разлика от всички останали поляци, които съм срещал през живота си. Под прикритието на търговец е давал много неща на руснаците. Той казваше, че генералите, като поглеждали документацията, която им давал, се хващали за главата. Захарски беше млад мъж и беше осъден на доживотен затвор. Професор Цее е учен, работил е за службите на ГДР. Възможно е просто умишлено да са искали да посъберат малко повече разузнавачи от нашия лагер, за да бъде пакетът представителен и да си получат своите хора насреща. Това не е изключено като вариант. Вдигат шум, арестуват някого и т.н.
– Как оценявате работата си по време на първия си мандат в САЩ? Имахте ли добри резултати? Това също е причина да се търси отстраняването ви.
Аз бях активен само. Но успехът идва при много малко хора. Идва при 0,02%. Вижте, има хора, които направо ги изгонват, при мен беше по всички правила, те искаха да има присъда. Това, което можех да правя, е първо проучване и напипване на хора, които могат да бъдат оперативно интересни. Защото при един голям авторитет, например някой интересен учен или изявен специалист, се отива по един начин. А при по-млад, който има някакво бъдеще – по друг начин.
– Засякохте ли се там с Тодор Бояджиев?
През 1972 година, като отидох в Ню Йорк, седнах на неговото бюро, а той се върна тук. Не става дума за неговата позиция, а само, че седнах на бюрото му. Втория път, като отидох в САЩ, той беше резидент. Мисля, че по моя случай чуждите служби много точно са преценили кой кой е. Аз лично се учудвам много на лозунга, който Тодор Бояджиев измисли: „Разузнавачи от всички страни, съединявайте се!”. Той имаше една карта на САЩ, на която беше поставил байрачета от Ню Йорк до Вашингтон. Тоест точките, в които е имал командировка по задание на ДКНТП (Държавният комитет за наука и технически прогрес). Може би са му поставяли задачи. Но има и друго нещо. Такава командировка не може да трае по-малко от двайсет дни. Тоест за едно контраразузнаване това лице, което е известно, че е разузнавач и щъка две-три седмици из страната, той със сигурност е бил заобиколен с много хора от контраразузнаването. А дали са му давали да работи или не, това вече никой не знае.
– Може ли да се каже, че арестуването ви е било резултат от ваша грешка?
Разбира се. Не се допускат грешки, само ако нищо не се прави. Колкото по-активен си, възможността за грешка и по-голяма. Човек не знае как биха могли да се стекат нещата.
– Близо две години сте били в американски затвор. Вярвахте ли, че ще бъдете разменен, че „нашите” ще се погрижат за това? Разузнаването е неблагодарна работа, понякога държавата може да се откаже от агента си съобразно държавния си интерес.
Да, аз бях затворен. Отгоре вентилаторът вдухва свеж въздух, отдолу го изсмуква, това беше климатът в килията. Но бях убеден, че няма да бъда изоставен. Имахме един случай с друг Пеньо Костадинов в Турция. Той е лежал девет години в затвора. Но тогава времената бяха други. И, второ, той беше от военното разузнаване. Което е доста по-сложно. Защото засяга директно националната сигурност на другата държава. Аз имах дипломатически имунитет. Имах дипломатическа виза А2. А1 бяха червените паспорти, докато нашите бяха служебни. Жена ми също много ми помогна, докато бях в затвора. Поначало аз бях със семейството си в Ню Йорк. Големия син го бях дал в руско училище.
– Разменен сте на прословутото място за размяна на разузнавачи Glienicker Brucke.
Беше като на сън. Всички бяхме вързани с вериги, пътувахме с военен самолет през океана, който много шумеше, и ни дадоха тампони за ушите. Аз отказвах храната в самолета. Пристигнахме в една американска военна база в Западна Германия. Всички прегради бяха стъклени там, където ни позиционираха. Бяхме в отделни помещения с другите трима разузнавачи. Накъдето и да мръднех в помещението, отвън охраната се движеше в тази посока. Всичко беше много прилично, питаха ме за кафе. Аз отказвах. Нашите служби тук после много ме разпитваха за следстви ето в Америка. А всъщност американците считаха, че разговорът, който те са записали между мен и студента, който се оказа подстава, е достатъчно основание да бъда осъден.
– Когато се завърнахте в България, как продължихте да живеете? Кой беше най-важният урок, който научихте от тази съдбоносна ситуация, която сте преживели?
Останах на работа в научно-техническото разузнаване. През 90-те напуснах, когато отделът се закри. Като началник трябваше да остана известно време да се приберат някои наши служители, защото те по различно време се връщат. Всичко трябваше да се преструктурира. И накрая капитанът последен напуска кораба. Една държава да развали службите си… това е просто… умът ми не го побира.