През 1944-1945 год. бях още почти дете, а името на легендарният генерал-полковник и главнокомандващ Първа българска армия през Втората световна война вече се разнасяше из цялата страна и извън пределите като античен герой.
Имаше славата на небесно честит и нравствено съвършен като човек и висш пълководец, а също и като състезател по конен спорт. Беше респектиращо волеви и физически силен, макар и не рядко чепат пред упорството на опонентите и на подчинените си. Станал вече известен състезател с олимпийски знаци заедно със своя колега и приятел ген. Лекарски (световен шампион по конна езда), със завидните си социални познания, владеенето на езици и прочие, генерал Стойчев всяваше у всеки завиден респект, почит и преклонение.
И макар да минаваше за обаятелен ексцентрик сред гражданското, офицерско и спортно съсловие, със своята нестандартност като поведение и физическо изражение у нас, както и в чужбина, след поемане командването на Първа българска армия през Втората световна война името му доби световна слава.
Бях едва 13-годишен и живеех в Казанлък. Но портретите му висяха по всички улични стобори, електрически стълбове, витрини и всяваха неприкосновена обич, симпатии и гордост. Пленителният му образ грееше от афишите из града, а радиоинформационните бюлетини за фронтовите победи на командваната от него Първа българска армия срещу хитлерофашистките окупатори не замръкваха в тъмнината, нито угасваха през деня.
Така беше и когато сред всички други участващи във войната руски и западни военни съюзници той единствен от българските висши офицери през 1945 г. беше удостоен да представя страната ни на московския площад по време на Парада на победата. Под погледите на милиони зрители, както и по всички световни кинопрегледи и масмедии, името му се произнасяше с гордост, респект и уважение. Така че не бях дори сънувал, нито мечтал, че някога ще стана негов близък. Но не само това. А че през по-късните години ще стане и мой приятел: той, легендарният български генерал и командир на славната Първа българска армия Владимир Стойчев, пред чието величие от доблест, смелост, състезателски спортен талант по висша конна езда и военен стратег тръпнеше всяко сърце от възхита и гордост.
Ала и това беше малко за редкия ми късмет. Защото през 1972-1973 г. стана и мой консултант на художествено-документалния ми филм “Аспаруховци”, сниман в Лайпциг и в София по мой сценарий и режисура, спечелил Трета национална награда в конкурса на Централния съвет на Българския съюз за физическа култура и спорт, както и преди това филма ми „Големият скок”, заснет в Белград – също по мой сценарий и по моя режисура.
Ала спонтанната ми близост с пословичния генерал не се породи само от творческото ни сътрудничество, а от неочаквано възникналото взаимно уважение, доверие и личностно привличане, което скоро след това прерастна и в духовна потребност за чести срещи и приятелска сърдечност. Сигурно бях с 40 и повече години по-млад от него. Но това не пречеше на близостта ни. Винаги обичащ още от малък с преклонение по-възрастните и знаещи от мен, защото само от тях човек може да добие полезни житейски знания, в продължение на години почти всяка неделна утрин към 10.30 часа отивах в дома му на ул. „Цанко Церковски” 18 (зад сградата на Радио София), където престоявах до обяд. Това се повтаряше и в кабинета му като председател на Българския олимпийски комитет на ул. „Марин Дринов” 19, където тогава се помещаваше и всяка седмица веднъж-два пъти отивах и там да го посетя, отделно и на конната база „Хан Аспарух” да наблюдавам тренировките му, като водех дори жена си Свобода и малкия си син Владислав. Каквато и работа да имаше, секретарят-шофьор Гошо щом ме посрещнеше в просторния хол на красивата едноетажна сграда на Олимпийския комитет и известяваше, че съм аз, веднага ме въвеждаше при него и ни оставяше сами на разговор. Те биваха спонтанни и на всякакви теми, но кратки, за да не преча на работата му. Затова предпочитах да ходя в дома му през неделните дни. Щом изкачвах втория етаж на луксозната сграда и позвънявах, той ме посрещаше, разперваше ръце със сърдечна топлота и ме въвеждаше в хола.
И винаги беше облечен в брич и по бежова риза с джобове, с пагони и с дълги ръкави. Притегляше към себе си стола от голямата маса, аз срещу него и… сядахме. Докато говорехме не преставах да оглеждам за десетки пъти холските подредби. Много от детайлите вече не помня. Но побито в съзнанието остана първото ми посещение при него. Защото вдясно на стената при влизане и точно пред погледа ми стоеше конно съзтезателно седло в жълто-кафеникав цвят. Под него пък се натрапваше спортно съзтезателно колело. На друга поставка край масата стърчаха напъхани в нея бичове, палки и други предмети от конно-спортния реквизит. На стената пък зад него пъстрееха фотоснимки с негови образи на военен и цивилен заедно с рамкирани грамоти и други спортно-състезателни отличия у нас и в чужбина. А имаше и една, която ме караше да спирам дъха си от смаяност и възхита: беше по спортни гащета от младостта. От ваятелското съвършенство на красивото му тяло напираха неизброими мускулестки гънки от грамадния му гръден кош, набраздено от тях като на древен римски гладиатор.
Разговорите ни винаги следваха своя словесен порядък. Те вселяваха в съзнанието ми всички свободни пространства с поучителни истории, случки и срещи с видни световни личности. Защото още преди това той беше вече преминал политическите преходи на виден български дипломат в Америка и в ООН, както и през езиковите прегради, докато след това за дълги години стана председател на федерацията по конен спорт у нас, председател на Българския олимпийски комитет и т.н. Но не това ме впечатляваше толкова силно, а нещо съвсем друго.
След всяко от поредните неделни посещения той ми поднасяше чаша с няколко малки глътки алкохол в нея, като същото правеше и на себе си. Но аз винаги отказвах. И не заради друго, а защото изобщо не пиех. Това той знаеше от предишните ми покани, при все това продължаваше да отлива в чашата и да ме приканва да се чукнем за „здраве”. Но аз пак казвах, дори малко троснато: „Нали знаеш, че не пия” и я оставях непобутна. Ала не забелязвах, че и той не отпива. Само доближаваше чашата до устните си, след което преставах да следя действията му. Чак след няколко такива почерпки, видимо и той вече раздразнен от моята неучтивост, изведнъж изправи ниския си ръст над масата. После разтвори тънките си устни и през осъдителна усмивка, но с бащинска нравоучителност изрече:
– Никога няма да отблъскваш чашата на масата, когато ти поднесат почерпка за „Здраве”. Защото това е оскърбително за домакина.
Учуден от този факт със свойнственото си упорство възразих:
– Че защо, когато изобщо не пия?
– Пиеш – не пиеш, ще поемеш с благоприличие чашата и ще се чукнеш. Ще я доближиш до устните си, уж че отпиваш, и ще я поставяш обратно на масата. Иначе е обидно за този, който почетно ти е поднесъл почерпка за „Здраве”, а ти я отблъскваш…
А когато при друг случай стана дума за мъжкото внимание към жените, към които нерядко се отнасяме с оскърбително пренебрежение и с някогашната цървулска простащина, той каза:
– А когато се запознаваш с жена или някой ти я представя, няма да сграбчваш ръката й като дръжката на фурнаджийска лопата, а ще правиш следното. Привеждаш почтително снагата си, прихващаш с внимателна нежност ръката й и свеждаш устните си към нея. Но не я целуваш и оплюнчваш с чеснов дъх от предната нощ, а само я доближаваш на почтително разстояние. След това бавно се изправяш и с възхищение я гледаш в очите, но изпод вежди. Такъв е галантният израз на мъжкото благовъзпитание при запознанството му с жена. А не да я сграбчва и стиска като касапин свински бут, до изкълчване на китката й…
Другите му поуки също бяха безкрайни, но и тези две стигаха за сетнешния ми живот на мъж. При все това тъжа неистово, че оттогава – вече 40 и повече години, пазя едночасов заснет филмов материал за него по време на конни тренировки на конната база „Хан Аспарух”, както и безценни интервюта за живота и спортната му кариера. Отдаден на преклонението ми пред паметта на легендарния генерал, устно и писмено потърсих заедно с вече починалия неотдавна мой колега и приятел Пламен Масларов спонсорство от ръководството на федерацията по конен спорт у нас (Масларов беше известен режисьор и директор на българския филмов архив). С месеци обещаваха и лъгаха, пишех проекти и давах заявки, но нищо. С Масларов и със съавторката ми Диана Димих дори ходехме в Пловдив на техни годишни национални срещи, с участието на ген. Бонев като шеф на Федерацията. Показах им и наградения си филм „Аспаруховци” с генерал Стойчев, но пак нищо не сториха. А пазеният материал наистина е безценен за направата на филм от архивен документ за живота и световното дело на този безспорно легендарен български генерал, пълководец, общественик, политик, елитен световен състезател по висша езда, радетел на идеалите на България като древен конен народ и т.н. Но ще се намери ли най-сетне истински родолюбец да извади от гнета на забвението светлото име на прославения генерал и да го разпръсне като светлина на свещена България и народа ни след днешния социален мрак, духовен гнет и несретност? И да го стори не за друг, а за прославения български пълководец и командир на Първа българска армия през Втората световна война в битка срещу хитлеро-фашизма? За доказал се призов състезател по конна езда? За достолепния дипломат и представител на България пред ООН? А на всичко отгоре останал и с нищо неопетнен радетел на вековните човешки идеали за духовно съвършенство и християнски добродетели?
Автор Станко МИХАЙЛОВ, писател
Източник: nabore.bg