Къде бяхме, къде стигнахме. До лятото на 2009 г. България се готвеше, и имаше всички основания, да стане енергиен център на Балканите. На различни етапи на реализация се намираха три ключови за страната ни инфраструктурни енергийни проекта – изграждането на нефтопровода „Бургас-Александруполис“, газопроводът „Южен поток“ и атомната електроцентала в Белене. Към тях трябва да добавим и проекта за газопровода „Набуко“, който трябваше в идеалния случай, заедно с „Южен поток“, да захранва българския бюджет с транзитни такси. Сега, шест години по-късно, нямаме нищо от това. Всичко беше прекратено, отменено, бастисано, като пътьом май успя да се провали и палиативното предложение за замяната на АЕЦ „Белене“ със седми реактор в АЕЦ „Козлодуй“.
Може да се критикува, къде основателно, къде тенденциозно, начина на изпълнение на големите енергийни начинания, чийто най-голям недостатък май излезе само участието на Русия в тях. Но не може да се отрече, че те бяха плод на политика, която имаше далечен хоризонт и която отчиташе истинските национални интереси. Тя предвиждаше България да получи евтина екологично чиста електроенергия, която да бъде и изнасяна за съседните страни, бюджетът на страната да бъде попълван за десетилетия напред с такси за транзит на големи количества руски природен газ и нефт, като едновременно с това се повишаваше и геополитическото значение на държавата ни в Югоизточна Европа. Шест години по-късно, към пролетта на 2015 г., благодарение на усилената и напрегната борба с „руската заплаха“ България получи на финала конфигурация от три пръста с преобладаващ среден.
Основната вина за това
лежи лично върху сегашния министър-председател Бойко Борисов. И не е нужно да се позоваваме на авторитети от опозицията, за да защитим това твърдение. Ето какво каза на 18 януари т.г. пред БНР най-верният в момента човек на Борисов в кабинета вицепремиерът Румяна Бъчварова: „Нека да не забравяме, че Борисов е премиер, който спря три големи енергийни проекти – на газопровод, нефтопровод и ядрен проект.“ И още: „Още преди втория мандат на ГЕРБ Бойко Борисов показа на Вашингтон разграничението си от руските интереси в България.“ Това е. Просто. Ясно. Точно. И най-вече вярно.
Преди десетина дни министърът на външните работи Даниел Митов коментира пред bTV, че по-специално за „Южен поток“ решението за неговото спиране било на „предишното правителство“. Това негово твърдение повдига въпроса за координацията в Министерския съвет. Митов не е ли разбрал какво каза вицепремиерът? Как така външният министър ще пропуска ролята на премиера Борисов в това, което Бъчварова нарича „разграничаване от руските интереси в България“?
Във въпросното интервю министър Митов направи и други гръмки изказвания, които вероятно трябваше да вдъхнат оптимизъм на тези, които му вярват. Според него България е „тежък фактор“ в разговорите за транзит на руски газ към Европа, освен това Русия не можела да спре едностранно транзита на газ през Украйна през 2019 г. и на всичкото отгоре „Турски поток“ не бил реален проект, а Еврокомисията нямало да позволи да ни обиждат и щяла да вземе мерки. И изобщо, като го слуша човек, всичко ни е наред. Митов не пропусна да отхвърли и тезата за това, че България е изпаднала в изолация след срещата на министри от съседните балкански държави, без Румъния, в Будапеща в началото на април, на която беше огласена декларация, с която се приветства създаването на новия газопровод „Турски поток“.
Разбира се, че не става дума за външнополитическа изолация на България. Иде реч, че съвършено демонстративно съседни наши държави, които до вчера дори бяха наши партньори в „Южен поток“, се организират, за да реализират съвместен газопровод с Русия, който цели
да бъде заобиколена България
както наскоро отбеляза пред ДУМА бившият министър на енергетиката от БСП Румен Овчаров. Ако това не е провал за българската външна политика – да бъдеш загърбен от съседите си, защото си нарушил и техните интереси в угода на САЩ – то тогава какво е провал? Впрочем йезуитският отговор на въпроса губим ли от спирането на „Южен поток“ беше подаден към дясната публика в България още в края на декември, когато политологът Иван Кръстев рече пред „Дойче веле“: „Загубихме газ, но спечелихме доверие и еврофондове.“ Според него България е единственият печеливш от загубата на „Южен поток“, защото за разлика от нас Сърбия и Унгария загубили и газ, и доверие. Докато се чудите дали да плачете, или да се смеете не забравяйте, че в едно от ранните стихотворения на Кръстев има следния поетичен ред: „Каквото казахме не беше наше“.
И Митов, и Кръстев са убедени, че „Турски поток“ няма да се реализира защото Русия нямала пари, а и колективната евроатлантика щяла да се намеси, разбира се, в наша полза. Всъщност пари нямат Митов и Кръстев, а не Русия. Пари нямат „първият ни дипломат“ и „първият ни политолог“, но историята учи, че руската държава ще намери дори ако трябва да мине на чай и сухари, особено ако става дума за стратегически за нейната сигурност проекти. „Южен поток“ бе икономическият проект, „Турски поток“ очевидно е политическият проект на Русия, а и не само на нея. Залогът тук е по-голям и вероятно волята за неговата реализация ще бъде по-голяма. Вероятността България да бъде заобиколена от енергийните потоци е реална, а не имагинерна, както си мислят някои. И какъв е нашият отговор на задаващия се проблем през 2019 г.? Хъбчето!
Не е ясно кой даде тази гениална идея на Бойко Борисов, но тя повтаря концепцията на пропадналия проект „Набуко“, който подобно на прахосмукачка трябваше за „засмуква“ газ от три-четири държави, за да го пренася до ЕС и така максимално да диверсифицира източниците. Най-накрая „Набуко“
остана само с обещанията
за азербайджанския газ, с двойно увеличената себестойност на проекта, без нито един търговски договор и с големи геополитически рискове пред реализацията му. Това предопредели неговия край, а не митичната „ръка на Москва“. Идеята на премиера за газовия хъб край Варна се опира на един-единствен реален за момента основен източник – руският природен газ от газопровода „Южен поток“, който бе спрян от президента Владимир Путин с мотива, че България е създала пречки пред неговата реализация. Всички останали източници, посочени от Бойко Борисов като възможности за захранване на газовия хъб – собственият добив, газът от Азербайджан, който го чакаме вече години наред, румънският газ, интерконекторните връзки с Гърция и Сърбия, с Турция се намират или в сферата на очакванията, или в най-дория случай ще бъдат реализирани в периода 2018-2019 г., когато по някакво съвпадение трябва да заработи „Турски поток“. Нито един от тези проекти обаче не може да компенсира загубата на „Южен поток“, защото той беше важен за нас като възможност да пълним бюджета с транзитни такси и да повиши статута на страната в региона. Нещо повече. Ако и когато Русия спре през 2019 г. транзита през Украйна, това би могло да означава, че ще загубим и сегашните преминаващи през наша територия количества газ за Турция.
Нова загуба на пари
Действително бившият министър на енергетиката на ГЕРБ Делян Добрев твърди, че това не можело да стане, защото транзитният ни договор с „Газпром“ важал до 2030 г. Въпросът е обаче колко сериозни са намеренията на руската страна, а засега изглежда че тя е много сериозно настроена. А какво пречи пък на турците да обяват, че повече няма да внасят газ по този маршрут, а? Тогава какво правим – ще се съдим и с продавача, и с крайния купувач ли?
България вероятно ще успее в някакъв момент да разнообрази газовите си доставки, но, както наскоро заяви председателят на БСП Михаил Миков, тя ще се превърне от транзитираща страна, в обикновен потребител на синьо гориво. „Как се осигурява българската индустрия, какво се случва с газопреносната система на България, изграждана по съвсем друга философия – така, че страната ни да доставя газ и на съседните страни, в какви срокове ще бъдат изградени прословутите интерконекторни връзки“, попита Миков.
Въпросът с интерконекторните връзки, които ги дъвчим от 2009 г. насам, стои по следния начин. Общото забавяне на четирите проекта е с от три до пет години. С Румъния ситуацията е най-любопитна – уж имаме изградена формално газова връзка, но тя все не тръгва поради технически проблеми. Връзката трябваше да е готова през 2015 г., но сега срокът е за края на 2015 г., цената расте, а най-смешното е, че по сега съществуващия проект румънската страна няма да изгради компресорна станция, която да подава при нужда газ на българска територия. От наша страна налягането в тръбата, според съобщения в пресата, ще бъде около 40 атмосфери, а от румънската едва 6. Така напълно се губи смисълът на двустранната връзка. Т.е. България, която няма собствен природен газ, ще може да подава към Румъния, а северната съседка няма да може да помогне, нищо че има немалък собствен добив.
Въпросът „Оти ги ручехме жабетата“
е много уместен в този случай. Газовата връзка със Сърбия, с мощност 2 млрд. куб. м газ, също се движи със закъснение от две години. Според министъра на икономиката Божидар Лукарски от наша страна има готовност да се започнат работите, но пречките били основно от сръбската страна, която имала проблеми с ЕС по синхронизиране на енергийното законодателство. Както каза Лукарски: „По-тежкият момент е да направим ние нашата част от тръбата до Сърбия и там да ни чака едно нищо.“ Така че и тука работата е мътна.
Най-перспективни за България си остават обаче газовите връзки с Гърция и Турция. При това тяхното значение май ще нарасне още повече, ако се стигне до реализацията на „Турски поток“. Връзката с Гърция ще струва 220 млн. евро и се очаква да бъде с мощност до 3 млрд. куб м газ, който да получаваме от все още непостроения газопровод ТАНАП, пренасящ азербайджански газ. Първата копка на ТАНАП бе напревена на 17 март. т.г. България има договорени още от президента Георги Първанов 1 млрд. куб. м газ от Азербайджан. Очаква се тази връзка да влезе в експлоатация в началото на 2019 г., но газът по нея реално ще потече година-две по-късно. Връзката с Турция ще струва над 100 млн. евро. Те до момента не са осигурени. Реално по нея, също както и с Гърция, няма направена дори първа копка. Идеята е да получаваме по връзката природен газ или от Азербайджан, или от турския терминал за втечнен газ в Мармара. Проблемът тук е, както и с Гърция, че тръбата трябва да бъде запълнена от Азербайджан, който в момента щедро обещава и дори подписва договори, но газовите му находища са все още в начален етап на разработване и дори прословутото „Шах Даниз 2″, от което трябва да получаваме нашата суровина, още не е развито както трябва. Това повдига въпроси за сроковете, в които можем да получим синьото гориво.
Като теглим чертата, става ясно, че
2019 г. се очертава като ключова
за българската газова стратегия. Намираме се в определено лоши отношения с най-големия и надежден доставчик на природен газ в региона – Русия. Съседите ни, очевидно с по-здрави дупета от тези на българските политици от десницата, подготвят коалиция, която за изгради нов газопровод с руско участие, който целенасочено да ни заобиколи, все едно сме чумави. Има реална заплаха да загубим дори сегашния транзит на руски газ, който идваше през Украйна и Румъния за Турция. Възможният транзит през интерконекторите със Сърбия и Румъния не компенсира загубите от „Южен поток“ например. И най-тъпото е, че може да се докараме до ситуация да купуваме от Турция или Гърция руски природен газ, може би малко размешен с азерски, но пък с турски или гръцка надценка, за да ни е по-хубаво, докато в същото време режем на скраб старата ни транзитна газова система. Е, някой ще изкяри и от това, но няма да е целият народ. Това ще бъде възможният резултат от политиката на Бойко Борисов, който искал да покаже нещо на американците заради руснаците, пък накрая май ще го покаже на българите…
В интервюто си за ДУМА Румен Овчаров повдигна въпроса дали пък българското правителство все пак да не подеме темата за възкресението на „Набуко“, за да може България все пак да се съхрани като транзитен център. Като оставим настрана геополитическите сложности пред този проект, свързани с иранската проблематика, можем откровено да кажем, че май ще се върнем там, откъдето тръгнахме – от „Набуко“ през „Южен поток“ до хъбчето и назад. На това му се вика лутане. Пък после някои се сърдят на турците, че говорели нещо за акъла на българите…
Автор: Георги Георгиев
Източник: http://www.duma.bg