Обща цел на всички западни лидери стана превръщането на Украйна в тяхна неоколониална бащиния (и САЩ, и ЕС), след като стана очевидно, че Русия е във възход и Москва тръгна към евразийска интеграция.
Западът с ужас видя, че се завръща неговият стратегически кошмар – СССР, и с езика на бившия държавен секретар Хилари Клинтън САЩ обявиха, че няма да го допуснат под никаква форма. “Под никаква форма” в случая означава едно нещо – Украйна не бива да стане част от московския геополитически проект – по никакъв начин – според известния принцип на гуруто на американската външна политика Збигнев Бжежински – “Без Украйна Русия не може да бъде империя, с Украйна – първо подкупена, а после и подчинена, – Русия автоматически се превръща в империя…”
На геополитическия англосаксонски нов говор, империя означава не друго, а държава, способна да съперничи на Запада за влияние в света и да е заплаха за неговото глобално доминиране. Всички – от американските до западноевропейските лидери – бяха единодушни в стремежа си да не допуснат превръщането на Русия в “такава” империя. Затова е наивно да се мисли, че водещите държави от ЕС просто пригласяха на англосаксонската свирка, когато активно подпомагаха издърпването на Украйна от руската сфера на влияние.
Същата тази Германия например имаше всички основания да се опасява не на шега, че на източните граници на Евросъюза може да изникне ново политико-икономическо образувание с размерите на половин Евразия, което с мощното си гравитационно поле би могло да мотивира началото на фрагментацията, а впоследствие и на пълното разрушаване на ЕС. За Германия този съюз не е просто някаква цветна декорация в градинката заради едната естетика, а жизнено важна форма, и всъщност единствената форма за ефикасен икономически и следователно и политически контрол върху цялото европейско пространство.
Точно затова Германия бе сред първите поборници на уестърнизацията на Украйна и максимално активно подкрепи киевския преврат от февруари 2014 г. Берлин нямаше кой знае какъв избор, ако вземем предвид, че икономиката на ЕС, в това число и германската, в последните години все по-видимо затъва, а появата на мощния Евразийски съюз на толкова унил фон може фатално да задълбочи трудностите в ЕС.
Но какво да говорим! Дори и сега в брюкселска Европа набират сила центробежните тенденции и все повече страни заявяват нежеланието си да се подчиняват занапред на диктата на ЕС, въпреки че Западът успя да сложи прът в колелата на евразийската интеграция и временно да отслаби икономиката на Русия чрез санкциите. Повечето от тези недоволни страни гледат със засилен интерес към Русия. Унгария, Чехия, Словакия са жизнено заинтересовани от източния пазар. Гърция свали прозападното правителство и заплашва ЕС с пълен колапс на европейското единство. Дори абсолютният васал България жално подлайва и умолява Путин да върне “Южен поток”.
Ще повторя – всичко това се случва на фона на откъсването на Украйна от Русия и с масирания натиск на Запада върху самата Руска федерация.
Не е трудно да си представим каква печал щеше да налегне ЕС, ако не беше взел мерки и Путин бе завършил изграждането на Евразийския съюз без проблеми, с което би продължил да съблазнява бедстващите сега държави от периферията на ЕС с безпределната перспектива на икономическо сътрудничество с Изтока.
Все по-актуална ставаше и заплахата Германия да изгуби днешния си икономически сюзеренитет на Евроконтинента, което е равносилно на собствения й крах.
Тези неща изчерпателно обясняват защо именно германският министър на външните работи Щайнмайер като ужилен тичаше до Киев и буквално само дето патрони не отнесе на “десния сектор” през февруари миналата година, само и само по-бързо да свалят този лош Янукович, който им обърка играта с бързата и евтина “евроинтеграция” на Украйна. А тя е евтина и неутежняваща, защото никога не е било планирано Украйна реално да се интегрира в ЕС. В германските сметки не влиза да си закачат на врата 45-милионна държава, и то във време, когато дори страните членки на ЕС не получават нужната помощ, за да се измъкнат от дълговата яма. Така че целта на спецоперацията на Запада, и в частност на Германия, бе именно откъсването на Украйна от Русия и нищо повече.
Хипотезата явно е била Москва да преглътне този горчив хап, а Украйна постепенно да се превърне в робски аграрен придатък на Европа, и после постепенно да умира в тази септична яма, като същевременно предостави достатъчно резервна територия за активната плодовитост на “европейците” от всички цветове.
Както вече е известно, Путин потроши всички тези късогледи планове, решително отказа да предаде Украйна на Запада и сега, пред същата тази Германия, взе да проблясва реалната перспектива за голяма европейска война – заради Украйна. И в Берлин, май съвсем сериозно, се уплашиха. Едно е “по терлици “, така да се каже, с едно загребване да отмъкнем Украйна под носа на Русия, да изиграем с най-ниския възможен бюджет пиесата “народно въстание” на един киевски площад, и съвсем друго – да се хванеш на хорото и да напрегнеш всички сили в името на една непотребност, на една страна, не особено потребна на немците, и най-вече – да заложиш на карта собственото си благополучие, и дори съдбата на Германия и на цяла Европа.
Съвсем очевидно е, че Украйна съвсем не е онова, в чиято защита европейските нации са готови да се изправят целокупно срещу Русия. А ако някой все пак го направи, рискува да остане в не особено горда самота. В подобен случай дори не се налага да говорим за запазване на европейското единство в перспектива. Ето така вариантът на категоричната конфронтация с Русия заради Украйна е равносилен на национална катастрофа за същата тази Германия.
Какво чудно има тогава, че Ангела Меркел с всички сили се опитва сега да оттласне заплахата и дори отива на поклонение при Путин, хванала за ръчичка французите, които са икономически зависими от Германия. В Берлин добре разбират, че ако Вашингтон наистина даде оръжие на Украйна, няма обратен път за Европа, или по-скоро – вече няма да има. Но това не зависи нито от Путин, нито от Меркел. Америка играе своята игра, която, изглежда, е решила да играе докрай, дори и да не се харесва на немците. На Москва де факто е предявен ултиматум – или ще остави на мира киевския режим, ще спре подкрепата за Новорусия, и ще се съгласи на пълното западно завладяване на Украйна, или войната ще продължава и ще се разширява. В подобен случай Германия няма избор. Едва ли ще се реши на някакъв общоевропейски бунт срещу Вашингтон, което в перспектива ще доведе до васална зависимост на Берлин от Москва. Вероятно ще предпочете да следва познатия курс в килватера на САЩ.
Впрочем, това подсказва антируската истерия, подета в западноевропейския политикуум (което се прояви особено ярко и безобразно на конференцията в Мюнхен). Тази истерия неизбежно ще облъчи широки маси от населението, което и без това е доста оглупено от антируската пропаганда. Несамостоятелната геополитическа роля на ЕС вече е видима и следователно Русия ще трябва да изработи своя собствена стратегия на този фон. Изключено е Москва да предаде Новорусия и да признае пълноценно русофобския режим – непоправимо русофобски, – в Киев, поне на този етап. Равносметката от миротворческата дипломация може да бъде някакви поредни паузи в бойните действия, които Киев и Вашингтон ще използват за усилване на бандеровермахта и подготовката му за нови масови убийства на хора, чак до пълното обезлюдяване на рускоезичния югоизток по шаблона на Сръбска Краина.
Какво означава това за Русия, като имаме предвид практически неизчерпаемите ресурси на човешки потенциал в Украйна под тоталното разпореждане на Вашингтон? Това значи, на първо място, създаване на постоянно работеща месомелачка в източната половина на страната, където бавно, но неотклонно ще се премилат човешките и материалните ресурси на двете половини от един и същ народ. И то до пълното им изчерпване. Русия може да се лиши от възможностите на самия Донбас за не особено дълго време и ще се види принудена да вземе пряко участие в конфликта, за да удържи растящия военен натиск. Това е съвсем безсмислено и всъщност е война на изтощаване. В крайна сметка обезкръвената Русия може да бъде принудена да капитулира, а Западът ще изскочи на сцената в точния момент и в точното време. Америка има богат исторически опит в тия работи. Така че Русия я чака дълга и изнурителна военна битка в Източна Украйна, както и перспективата за последваща намеса на въоръжените сили на НАТО, които до този момент оставаха настрана, чака я “принуждаване към мир” според американските условия.
Алтернативата на подобен печален сценарий за Москва може да са само дългосрочните стъпки за разрешаване на украинския проблем по модела на развързването на гордиевия възел в древността. Ако Москва тръгне по този път сега, когато все още има възможности, може би ще убеди Запада, че е необходимо взаимно приемливо решение за Украйна. Във всеки случай, ЕС ще се окаже доста по-склонен и ще окаже натиск над Вашингтон, за да го принуди да отстъпи. Но ЕС едва ли ще го направи, ако военната битка на Изток се локализира само в Донбаската месомелачка, която не е непосредствена заплаха за Европа.
И така, Западът, въпреки всичките си вътрешни разногласия, продължава да тика нещата в посоката, където за Русия няма друг избор освен стратегическо настъпление срещу Украйна. А що се отнася до необходимостта от масирано снабдяване с американско оръжие, това е факт, чиято видимост няма да ни кара дълго да чакаме.
Автор: Юрий СЕЛИВАНОВ
Източник: в. „Нова зора“