Какви бяха мечтите ни преди четвърт век? За един демократичен свят, в който войните ще имат място единствено в учебниците по история. „Желязната завеса“ вече беше паднала, Берлинската стена – разрушена, а социализмът върху огромна част от земната суша – срутен. Оставаше великите сили и най-вече Вашингтон и Москва да си подадат ръка не само на оня подхвърлян от вълните кораб в Малта, но и във всекидневните взаимоотношения, да обединят усилията си срещу тероризма, а по всички други въпроси да си сътрудничат, и ето ни: „Хей, живот, здравей, здравей!“
Всичко това се случваше под знамето на прехода от тоталитаризъм към демокрация, както тогава се казваше на смяната на социализма с капитализъм. Десетилетие и половина по-късно в годишната си реч „За състоянието на съюза“ президентът на САЩ Барак Обама отбеляза със задоволство, че вече „Русия е изолирана, а икономиката й е на пух и прах“. Да оставим настрана дали и доколко това е вярно. По-същественият въпрос е такава ли е била целта на промените върху „голямата шахматна дъска“? И защо? Нима в Русия се е върнал социализмът? Или пък при Елцин демокрацията е била по-голяма, отколкото при Путин?
Нито едното, нито другото. Тогава каква е причината за промяната в тона на едната свръхсила към другата? „Сбърка ли Западът – писа тези дни в. „Бостън глоуб“, с унизителното си отношение към Русия след разпадането на Съветския съюз? Беше ли необходимо НАТО да се разширява толкова далече на изток?“ Авторът Х.Д.С. Грийнуей, който е журналист с повече от половинвековна кариера, отбелязва някак лековато: „Но това е вече минало и Обама трябва да продължи да играе с картите, които има“. Може ли обаче да се разбере откъде идват приписваните в тази статия „невротични“ възгледи за света на Путин, ако не се разрови тъкмо това минало?
По всяка вероятност САЩ се стремят да бъде забравено, че геополитическите договорености от края на Студената война бяха нарушени, но не от Русия. Една от тях беше НАТО да не се разширява на изток. Двамата големи тогава си даваха сметка или поне си даваха вид, че това е нормално. Така те няма да се предизвикват взаимно, ще намалят надпреварата във въоръжаването и ще пренасочат част от огромните военни бюджети към инвестиции, подобряващи живота не само на своите народи. Москва някак преглътна присъединяването към Алианса на страните от Вишеградската четворка, на бившите прибалтийски републики, дори на Румъния и България. Но Украйна й идва в повече. Иска ли питане как биха реагирали САЩ, ако навремето Мексико беше влязло във Варшавския договор? Че Вашингтон чрез агресията си през 1983 г. в Гренада не позволи дори на микроскопичната островна държава в Карибско море да диша въздух, различен от щатския!
Основаната върху реалностите политика не може да не си даде сметка, че Русия сега няма да отстъпи. И не само защото начело е Путин, а не Горбачов или Елцин. А тъй като повече няма накъде. За разлика от преди четвърт век, сега големият губещ няма да е Москва. Тя ще намери и вече намира пазар за своите суровини другаде. Сключва икономически съюзи, някои от които може би гарнирани и с тайни военни клаузи, със страни извън Европа. Назряващият световен конфликт я заварва не като жертва, а като сериозна сила, на чийто гръб не могат да бъдат решавани геополитическите сметки. Това я изпълва с решимост, доказателство за което е Крим, а сигурно скоро – и Донбас.
Големият потърпевш сега е Европа. Един нов Виетнам в лицето на Украйна ще я отдалечи от руските суровини, а и от руските пазари. Дали това наистина е целта ще научим може би от следващата годишна реч на Обама, ако реши да свали напълно маските. Засега можем да се облегнем на думите на проф. Пол Кристи, високопоставен служител на американската Агенция за национална сигурност: „Главната цел е по-здраво да се обвърже икономиката на Европа с икономиката на САЩ, а междувременно какво ще става с Украйна, това не интересува никого“. И още: „На Украйна е отредена ролята на свлачище, което ще прекъсне европейското сътрудничество с Русия. А какъв строй ще има в нея, начинът на управление, това са абсолютно безинтересни въпроси“.
По-цинично едва ли е възможно да се каже. Но може би все пак е необходимо. За да си дадем сметка колко наивни са били мечтите преди 25 години. И как всичко в крайна сметка е било борба не за демокрация, а за господство. И че когато потенциалът на „нежните“ революции за ново завладяване на пазари вече е изчерпан, големите корпорации все така са готови да насърчат режисирането на локални, пък и на многорегионални войни, за да задоволят апетитите си. Вместо с тези огромни разходи да се решат проблеми на хората, наричани от политиците обикновени. Но кой се интересува от обикновения човек? Кажи му, че е свободен, и повече не го обиждай!/ duma.bg
Автор: Иво Атанасов