Прави ми впечатление, че стана много тренди да си отявлен русофоб. Някакви хора в някакви сайтове пишат „Портрет на българския русофил“ и обясняват как той, българският русофил, не бил чел нито Пушкин, нито Достоевски, обаче ходел със западни дънки, карал ауди и децата му учели на Запад. Сигурно има и такива. Има ги всякакви – и сред русофилите, и сред русофобите. Така.
Обаче аз съм чела и Пушкин, и Достоевски, че и Чехов даже. Детето ми не учи в „западната“ чужбина, а в руското на „Шишман“. Нося си „западните“ дънки (направени в Бангладеш между другото). И не карам ауди. Но бих, не отричам. „Ауди“ е супер. Какво общо има въобще между аудито и Пушкин? Що за нелепица! Нали уж вече е 21 век и живеем в епоха на глобализация, пак ли ще се делим на русофили и русофоби? Това не остана ли в 19 или в 20 век?
Аз пък обичам Русия. С руснаците пишем с едни и същи букви, сещате ли се? Лично аз не мога никога да пренебрегна този факт. И той няма нищо общо нито с Путин, нито с Украйна, нито с дънките, нито с аудито. Пишем с едни и същи букви. Факт.
Аз обичам и Франция и Мопасан, и Великобритания и английските актьори, и Япония и японското кино. И дори си позволявам, въпреки че обичам Русия, да обичам и Америка, и Холивуд, и блуса, и уестърните. Колко нагло от моя страна! Ужасно лицемерно е, че всички говорим за баланс и хармония, борим се уж за баланс и хармония, искаме мир и в един момент, когато положението е напечено и има най-голяма нужда да се запази баланса и хармонията, ние предпочитаме да заемем крайни позиции. Защото това е много героично – да си краен! Аз съм русофил! Аз съм русофоб! Така се виждаш като много смел, много печен, голям пънкар, неукротим бунтар и т.н. И след като егото ти е задоволено и си показал колко си смел, печен и прочие, отиваш в някой ашрам и медитираш, за да постигнеш хармония и баланс. Смешно е, толкова ли не го виждаме, фалшиво е, никому не помага.
Ако човек се разрови в историята на която и да е държава – на която и да е, не само на Русия – ще открие зверства, главорези, жестоки крале и вождове и лидери, срамни периоди и т.н. Това би следвало да го знае всеки, който поне малко е учил история. Ако го интересува въобще… Но ако не го интересува значи омразата му е сляпа. Или пък е продиктувана от нещо друго неясно какво.
Не разбирам сляпата омраза.
За мен Русия винаги ще бъде страната на Достоевски, Пушкин, Чехов, Тургенев, Лермонтов и прочие. И като такава е част от сърцето ми ЗА-ВИ-НА-ГИ! Велики писатели и поети, написали гениални неща на кирилица, на нашата азбука, как мога да игнорирам това! Ама защо не разделяш културата на една държава от самата държавата? – пита ме един близък мой приятел, с когото спорим на тази тема. Ами не можеш да ги отделиш, как да ги отделиш, те са едно цяло. Свързани са и в доброто, и в лошото. Тази сутрин в едно телевизионно предаване сценаристът Емил Марков цитира Чърчил, който по времето на Втората световна война отговорил на настояванията за ограничаването на бюджета за култура с думите (цитирам по памет): “Как така да намалим парите за култура?! За какво тогава я водим тази война!“
Културата има общо с всичко. В нея всичко попива.
Просто ми е тъжно и напрегнато, че пак настава време разделно. Във въздуха се носи.
Имаме нужда от баланс. Точно сега имаме зверска нужда от всички интелигентни хора, които могат, дори пряко волята си, да запазят толерантност, за да съхраним така нужните на всички ни хармония и баланс. Знам, че е клише, но можем да имаме собствени възгледи и предпочитания без да ги налагаме агресивно и без да нападаме чуждите такива.
Това последното е клише, вярно. Но далеч по-голямо клише е да пишем: Русия-та ми е много по-добра от Запад-а ти. Или обратното.
Автор: Ирина Иванова
Източник: http://eva.bg/