Атентатът в Париж и убийството на карикатуристите от „Шарли ебдо“ потресе всички. Нямаше как да е по друг начин. Кървавата баня безмилостно напомни на всички, които се бяха отнесли в безвремието, че този свят съществува на един милиметър от буйстващата лудост, която всеки момент може да се развилнее като епидемия от ебола. Ислямска държава доказа по най-гнусния и отвратителен начин, че е в състояние да води война в Европа, и че е една от най-големите заплахи, които съществуват в момента. Много хора си позволяваха да го забравят. Много хора изгубиха толкова енергия да обрисуват Русия като враг номер 1, че просто не е истина колко политическо време бе изхабено и всичко това избухва в лицата ни.
Гледах снимки от Париж вчера. Хиляди французи спонтанно излязоха на улицата в знак на съпричастие към убитите и показаха, че не само са социално, но и солидарно общество. В миговете на такава трагедия хората трябва да са единни, защото това е единственият начин да се противопоставиш на фанатизма и човеконенавистничеството, дошли под формата на изстрели от автомат. Може би заради това Франция е по-напред от нас. Когато бурята ги сполетя, те престанаха да се делят и станаха просто французи. Обикновени хора, които не искат да се предават. Това е не само трогателно. Смислено е.
Разбира се, след като шокът от трагедията отмине от блатото, ще изплуват всички с праисторическо мислене, които ще се опитат да наложат ксенофобията като основен възглед в анализа на събитието. И това е едно потенциално харакири, което може да бъде предотвратено. Възможно, ама възможно най-голямата грешка, която един човек и едно общество могат да направят, е след такова зверство, като това в Париж, да се втурнат в посоката, която можем да наречем литературно „уелбекианска“.
Не напразно кръщавам това явление на прочутия мизантроп и писател Мишел Уелбек. В последния брой на списанието „Шарли ебдо“ има негова карикатура, в която го взимат на подбив. Повод за това е последният роман на Уелбек, в който той пророкува, че един ден Франция ще има президент мюсюлманин и завърта сюжета около това. Най-лошото е, че този сюжет, закриващ с едра ръка антиислямските настроения, е комерсиално поднесен като някаква върховна смелост и едва ли не борба срещу статуквото. Още от първия роман на Уелбек, който прочетох – „Платформата“, ми направи впечатление неговата фиксация върху исляма, която, според мен, е просто начин той да мрази целия свят и най-вече самия себе си. Но почнаха да се появяват версии, че терористите стреляли и заради Уелбек, което ми дойде в повече. Защото уелбекианството не е смелост по никакъв начин, а е опит за първобитен шамански танц край огъня.
Колективното вменяване на вина е точно това, което фанатиците целят. Само в свят, в който „мюсюлманин“ задължително означава лош, те ще са изпълнили своята върховна цел. Ако някой цели разделение, точно гласовете на крайните ще поднесат изпълнението на тази задача на тепсия. Просто светът сега е по-свързан откогато й да било друг път. Радикализацията на едните води до увеличаване на лудостта в другите. И точно в епохата, когато всичко почва да прилича на психиатрия, именно спасителните гласове, гласовете на здравия разум ще се удавят в тоновете от изобилна информация и интриги. Ислямът няма как да е виновен като религия заради това, че има мюсюлмани, обсебени от омразата. Както християнството само по себе си не е виновно за Инквизицията. Всяка идеология има своето средновековие, ако перефразираме леко Станислав Йежи Лец. Ето защо взривът от ксенофобия не само няма да е отговор на проблема, но ще е като сипеш киселина в отворена рана. Крайно време е да разберем, че този свят няма да си реши проблемите с истерия. Идиотите са универсално явление, а борбата с идиотизма е методична и очевидо ще се проточи повече, отколкото са се надявали светлите умове на планетата.
Време е обаче и това, което наричаме „западен свят“, да си даде една бърза сметка за това какво се случва. Така наречената „война с терора“ скоро ще трябва да бъде увековечена като едно от най-големите мошеничества от началото на века, защото се вижда, че тя само разпалва политически и идеологически страсти и превръща един проблем в практически вечен. Днес сме в етап, в който противопоставянето вече не може да бъде върнато назад. Твърде много бомби бяха изсипани там, където не трябва, твърде много ярост се наслои в света, в който твърдяха, че историята е приключила, твърде много проблеми бяха замитани под килима и днес виждаме, че в тази алхимична лаборатория всичко е в хаос – колбите пушат неконтролируемо, смесите преливат, а геополитическите алхимици изобщо не знаят какво да правят, за да спрат нещата. Войната с терора не само не постигна целите си, но напълно прецака света, защото създаде терористи дори и там, където можеше да ги няма. Самоуверенността на западния свят, че държи универсален отговор на всички проблеми отдавна трябваше да бъде прибрана в мазето, защото планетата е твърде голяма, за да си мисли някой, че може да я държи под контрол. И в този хаос ненавистта вирее най-добре. Там, където няма смислена политика, а само някакв имперски амбции, идват лудите, на които не им пука и които са достатъчно ужасни, за да убиват хора, без да им мигне окото. Тази война няма да спре докато някой не си даде сметка, че не оръжията ще я решат, а разбирането на проблема. И, да, осъзнавам, че говоря като лунатик, който мечтае на едро. Но големите проблеми понякога имат влудяващо лесни решения, които са кошмарно трудни за изпълнение. Важното е просто да не допуснем проповедниците на омразата да вземат връх. Тогава няма да има смисъл от битка, защото тя ще е била спечелена предварително.
Преди време попаднах на едно страхотно есе на израелския писател Амос Оз „Как да излекуваме фанатик“. Оз се е нагледал на фанатизъм в страната, в която е израсъл, както от едната, така и от другата страна. Това е черно знание. Той проумява, че не можеш да пребориш тази злостна природа у човека, но поне можеш да се опиташ да разграничиш заразените от незаразените. И той стига до един интересен извод. Основната отличителна черта на фанатика е, че той няма никакво чувство за хумор. Ето какво казва Оз: „Чувството за хумор е чудесно лекарство. Не съм срещал фанатик с чувство за хумор, нито пък съм виждал човек с чувство за хумор да стане фанатик, освен ако по някаква причина го е загубил.Фанатиците по правило са саркастични, някои от тях имат остър език, но не и чувство за хумор. Хуморът задължително включва способността да се смееш на себе си. Хуморът предполага релативизъм, способност да се погледнеш отстрани и да се видиш такъв, какъвто те виждат другите, възможност да проумееш, че колкото и да си прав и безгрешен, животът има и една смешна страна. Ако можех да компресирам чувството за хумор в малки капсули и да накарам цялото население на Земята да изпие по едно.“
Не карам никого да се смее в миговете на трагедия. Но фанатизмът може да бъде преодолян, само ако не предадем светлата идея на душата си, че понякога е добре да се присмиваме и над самите нас. Тоест да можем да видим грешките си и дори да им се посмеем.
Тогава фанатиците няма да имат никакъв шанс.