Сърцето ми е в България

– Госпожо Суслина, как започна Вашата учителска кариера?
– Учителската ми дейност започна в родното ми училище, като учител по изобразително изкуство, класен ръководител и ръководител по извън класна работа. Това беше време на преход, когато с разпадането на Съюза се разпадна и образователната система, а нова още не беше изградена. След няколко години станах заместник-директор по извънкласна дейност. С мен в училището работеше и моят съпруг, специалист по физическо възпитание, с когото се запознах в института. Той е руснак по националност. Много му допадна нашата култура и това допринесе да остане в нашия край.
– Разкажете нещо за себе си.
– Понякога се шегувам, като казвам, че съм живяла 20 години в Съветския съюз, 20 години в независима Украйна, а сега се надявам да живея най-малко 20 години в България.
Моите родители са бесарабски българи. Баща ми е израснал само с майка си, неговият баща е починал, когато той е бил на две години. Баба ми, майката на баща ми,е имала труден живот, останала е вдовица на 33 години с четири деца. Тя беше типичен пример за обществен деец, трудолюбива, отдадена изцяло на системата. У дома имам богат архив от снимки с нейните обществени и трудови изяви. През 70-те години на XX век тя е участвала в селскостопански изложби в райони в Москва.
Баба ми по майчина линия беше домошар, обичаше семейното огнище. У дома й всичко беше перфектно подредено, кухнята ухаеше на топли и вкусни ястия. Тя плетеше, предеше, тъчеше. От нея научих българския домашен бит и традиции, които те носеха в себе си с дядо ми и ми го предадоха като духовно, българско наследство.
Мисля, че съм взела по нещо и от двете, като характер и навици. Не мога да стоя без работа, винаги търся максималното от своите си възможности. Обичам да съм полезна и да откривам нови хоризонти пред себе си. Стремя се винаги да създавам благоприятна атмосфера в работата и комфорт в семейството.
– Как посрещахте едно време коледно-новогодишните празници във вашия дом?
– Коледните празници празнувахме и на 25 декември, и на 7 януари, тъй като майка ми е от съседното село Бановка, а там винаги Коледа се празнуваше по стария стил. Тогава Коледа още не беше официален празник, но нашите родители ни предадоха големия смисъл на този празник и това е, че той е семеен.
– Извинявайте, а как гледаше на това властта по съветско време?
– Властта по онова време не пречеше на населението да си отбелязва и празнува семейните и народните празници и обичаи. Поради тази причина всичко българско в нашият роден край е предавано от родителите ни и е запазено от нас до ден днешен. По време на моето детство нещата започнаха да се променят.
– Какво можете да кажете за системата на образование по съветско време?
– По съветско време учениците бяха доста ангажирани в клас и с извънкласни занимания. Доста помагахме на възрастните хора. Обръщаше се голямо внимание на реда и дисциплината, на поведението и уважителното отношение на учениците към по-старшите, поведението на улицата, културата на общуване. Естествено бяхме много ангажирани и в часовете с учебния материал.
– Вие говорите за съветската система на образование. А какво ще кажете за украинската?
– За над двадесет години украинската система на образование не се промени коренно. Смени се съдържанието, идеологията, но структурата основно остана непроменена. Сложността в съвременната украинска система е, че всяка година се търсят нови стратегии, иновативни подходи в образованието и възпитанието на младото поколение, което в момента усложнява изграждането на стабилна система на образованието.
– Кога станахте директор на Болградската гимназия „Г.С. Раковски“?
– През 2004 година. Тогавашният ръководител на местния образователен инспекторат ме посъветва да се явя на конкурс. Явих се, спечелих го и на този пост останах до 2013 година.
– Как се справихте като директор на тази известна гимназия, която има стари традиции от миналото?
– Държа да отбележа, че работих в екип с педагози-професионалисти, които много добре познаваха гимназията. Естествено, имах нужда от адаптация и доказване, но се справих. Доста добре си взаимодействах с българското министерство на образованието. В гимназията днес имат право да учат всички деца, граждани на Украйна, независимо от каква националност са те.
Задължително се изучава български език от 1-ви до 11-и клас, литература и история на България в 10-и и 11-и клас. Също така се провежда специален курс по обичаи и традиции на българския народ. Създадена е прекрасна материално-техническа и методична база.
– Как успяваха вашите ученици?
– Болградската гимназия е учебно заведение от нов тип за надарени деца. Както учениците, така и учителите, кандидатстват за да постъпят в гимназията, 95% от абитуриентите постъпват в висши учебни заведения в страната и чужбина, от тях 10-15% постъпват да учат в България.
Голяма роля за постигането на високи резултати на учениците играе изградената система на съвместна работа и сътрудничество между администрацията на гимназията, учителите и родителското настоятелство. Учениците на гимназията изучават четири езика – украински, руски, български и английски. Вземат активно участие в народния танцов състав „Хоро“ и вокалния ансамбъл на българска народна песен „Здравец“.
– Наши сънародници, родени по една или друга причина извън пределите на страната се оплакват от това, че са възприемани като чужденци в България…
– Случвало ми се е да споделят и с мен подобни впечатления.
– Има ли тенденция за асимилация на българското население в Украйна?
– Едва ли.
– Имате поглед върху развитието на България през последните 25 години. Какво виждате като „страничен наблюдател“?
– България е млада европейска държава, с уникални природни ресурси, интересна история, богата култура, всичко това трябва да дава сили и мотивация на целия народ да се стреми към все по-добро благосъстояние.
– Какво ви води в България? С какво се занимавате в момента?
– Вече споменах, че не мога без работа и търся нови предизвикателства за себе си. Много години работех с България, а сега дойде време да работя и живея в България. Дъщеря ми учи в Софийския университет, брат ми живее в България със семейството си повече от 20 години, всичко това, а и детската мечта да дойда в прародината си, ме накара да взема решение да се преместя да живея в България.