Работата в архивите често води до неочаквани резултати. Историкът от Мурманск Владимир Карелин, участник в руско-норвежкия проект „Асиметрично съседство. Русия и Норвегия 1814 – 2014”, изследва руско-норвежките отношения от началото на ХХ в. и съдбата на някои исторически персонажи, които са играли в отношенията важна роля.
Изследователят от Мурманск се интересува, в частност, от Константин Гулкевич, виден руски дипломат, посланик в Русия, а по-късно и в Швеция. Проучвайки архивните материали, които имат отношение към фигурата на руския дипломат, Владимир Карелин неочаквано „попада на следа” на част от руски златни запаси, и по-точно, на „златото на Колчак”.
„Гласът на Русия” се срещна с Владимир Карелин, който разказа как в Норвегия се е озовало руското злато:
– Руското злато в чужбина е голяма тема и тя е интересувала много изследователи. Имало е много дискусии за това, особено през 90-те г., когато финансовото положение на Русия беше сложно, и мнозина виждаха в тези търсения опити за справяне с финансовото положение в страната.
Към съдбата на руското злато, което се е озовало в Скандинавия, е бил съпричастен както Константин Гуркевич, така и норвежкият му приятел, партньор, съмишленик, основоположник на славистиката в Норвегия, русофил, професор Олаф Брок.
Личният Фонд на професор Брок се съхранява в Националната библиотека в Осло, затова Карелин е трябвало да замине за норвежката столица, за да се запознае с някои документи на Фонда. Там той открива писма на руския посланик, а също и още няколко документа, които имат отношение към съдбата на златото. Те са били написани от представител на една посредническа кантора, която е поддържала отношения с представители на американски банкери в Европа. От Първата световна война Америка излязла много богата, от длъжник се превърнала в кредитор и немалка част от руското злато заминала отвъд Океана. През май 1917 г. Гулкевич се озовал в Швеция, той заел по-отговорен пост, а последвалата през октомври 1917 г. нова революция не приел, бил уволнен от длъжност и впоследствие се присъединил към Бялото движение.
Бидейки в Стокхолм от 1918 г. до 1921 г., Гулкевич по същество координирал действията и подкрепата на белите армии. До 1919 г. на белите не им достигали пари, това се вижда от документите. Гулкевич се опитвал да организира заем, като използвал бизнес връзките си с Швеция и Норвегия, доколкото проблемът с финансовото осигуряване стоял за белите достатъчно остър.
Но, както може да се предположи, през 1920-1921 г. до Гулкевич и за дипломатите, които представлявали интересите в Европа на Върховния главнокомандващ на Русия адмирал Колчак, достигнала онази част от златото, която била прехвърлена през Далечния Изток за нуждите на Бялото движение. Гражданската война в Русия вече вървяла към края си – тъжен за белите. През 1920 г. работата отивала към възстановяване на търговските отношения със Запада. Белите армии на Колчак, Деникин и Юденич били разбити, нямало вече перспективи за продължаване на борбата и бил близо моментът, когато Западна Европа щяла да признае съветската власт като политическа реалност. Какво да правят белите, които разполагали в Европа с някакви средства – златни запаси или златни резерви в банките? Така или иначе трябвало да се погрижат за съдбата на емиграцията и ръководството й. Със златото, което се озовало в бялата дипломация, имало проблем. За него могла да претендира съветската власт, защото могла да бъде призната и, следователно, щяла да се смята за наследница на държавната власт в Русия. В такъв случай нейно законно право би било да си поиска държавното злато обратно. А вторият проблем бил в това, че Антантата, която финансирала Бялото движение, също нямала против да си върна парите. И затова ръководителите на Бялото движение, бялата дипломация започнали да търсят начини да скрият тези пари. Те започнали да превеждат финансовите средства, в частност, златото, на финансовите агенти, за да ги скрият и използват по-нататък за нуждите на емиграцията, а възможно и за връщане в Русия, защото никой от тях изобщо не мислел, че емиграцията ще е за дълго.
Тъкмо Гулкевич се оказал в Стокхолм един от онези, които получили правото да се разпорежда с определена част от златните запаси на белите. Според историка можело да става въпрос за три тона злато, което трябвало да бъде продадено на американските банкери. От писмата е очевидно, че ръководителите на емиграцията са разчитали да получат впоследствие някаква печалба от продаденото отвъд Океана злато. Писмата от Фонда на Брок тъкмо отразяват процеса на подготовката, защото значителна част от държавното злато била в царски монети, а това издавало произхода му. И проблемът бил решен чрез претопяване. В това са участвали шведски банки – Гьотеборгската банка – и също норвежки банки, защото операции от такъв род едва ли са възможни без участието на големи финансови институции, а, очевидно, и без властите също. Започнали да ги претопяват. Бил поставен шведски знак – известният печат „трите корони”. А после 2300 кг. заминали с вагон от Швеция за Норвегия, в Берген. В Норвегия професор Брок помогнал на Гулкевич да получи съответното разрешение от норвежките власти. А след това златото било натоварено на кораб и изпратено отвъд Океана. Ако се съди по документите, била обсъждана перспективата за продължаване на операцията. В документите американските банки се посочват като получатели, и по-точно, купувачи на това злато. С това документите спират да ни показват какво е станало с това злато. Специалистите, които продължават задълбочено да проучват въпроса, биха могли да се заинтересуват с по-нататъшни изследвания, обобщава Владимир Карелин.