Наричаме Иван IV Грозни, защото така ни казаха да го наричаме в час по история. Но на въпроса, кога и защо Иван IV е станал „грозни“ (страшен), малко са хората, които могат да отговорят. Ние опитахме.
Не само Иван IV
Иван IV не е единственият „грозни“ (страшен) цар в руската история. „Грозни“ наричали и дядо му, Ивана III, който, освен това имал също така прякорите „правосъдещ“ и „велики“. В краен резултат, към Иван III се прикрепило прозвището „велики“, а „грозни“ станал неговият внук. Интересно е също така, че Иван Грозни не винаги е бил Иван IV. За първи път цифровата част към титлата официално му е била присвоена от Николай Карамзин в неговата „История на Руската Държава“, където въвел броене на царете от Иван Калита. „Преди Карамзин“ Иван Грозни „се е считал“ за Иван I.
Още през 1740 година, когато стъпил на руския престол младенецът-император Йоан Антонович (Иван VI), към всички царе – Ивановци прибавили цифрова част. Самият Йоан Антонович започнал да се нарича Йоан III, прадядо му станал Йоан II, а Иван Грозни получил титлата Цар Иван I Василевич на цяла Русия.
Кога Грозни станал „грозни“?
Кога и защо започнали да наричат Иван IV „грозни“ (страшен)? Това изобщо не е празен въпрос. Ако се попита някой човек, по всяка вероятност той ще каже, че царя го наричали така заради безпределната му жестокост, заради опричнината и заради маниакално-депресивния синдром. Защото горе-долу така се разказва в час по история. Въпросът е следният: кой го е нарекъл така и кога? Такава титла не е съществувала, никой не е наричал приживе Иван IV „грозни“, както и Иван IV не го наричали. Той бил Иван Василевич.
Абсурдността на ситуацията с прозвището на царя се потвърждава от това, че веднъж Александър Дюма написал буквално следното: „Иван Грозни, заради жестокостта му, започнали да го наричат „василич“.
Ето какво пише за това Скринников, виден изследовател на живота на Иван Грозни: „В източниците от XVI век прозвището „Грозни“ не се е срещало. Най-вероятно, цар Иван го е получил, когато се превърнал в герой от историческите песни“.
Тоест да отговори на въпроса: „Кога именно се е появило прозвището „грозни“ не може дори Скринников. Но казва, че това прозвище народът го е дал на царя. И не приживе, а след смъртта на Иван IV. Излиза, че „грозни“ дори не е прозвище на царя, а на паметта за него. Кога се е случило това? Скринников пише, че най-вероятно, по време на Смутата. Когато страната преживявала не най-лекото време: полско-шведската интервенция, висока смъртност, слаби реколти. Всичко било зле. И тогава започнали да наричат царя, когото вече го нямало, „грозни“.
Приказките за Иван Грозни
Показателно е, че Иван Грозни е първият цар, за когото народът започнал да съчинява приказки. Доброволно, без принуда от държавните власти. Преди това за царете пишели по принуда само летописците, които, както е известно, не били съвсем независими хора.
За Грозни са съчинени много приказки. И от тях, между другото, по никакъв начин не се създава образът на някакъв деспот, който измъчва народа си. Напротив, всяка приказка за Иван IV носи в себе си тезиса, че царят е човек, че е поставен да царува от самия Господ, че и той, като всеки друг човек, греши, но също така, като всеки друг, се разкайва, а тежестта от прегрешенията си я изпитва още приживе.
„Иван Грозни не е бил високомерен цар, бил е обикновен. Обичал е да общува с обикновения народ, да научи за бедите и надеждите му и дори понякога да поспори“.
„Иван бил мъдър и справедлив, но и изключително сприхав и често вършел неща, за които съжалявал впоследствие“.
Ще приведем за пример само две приказки за Грозни – „Иван Благочестиви“, и „Иван Певчи“.
„Иван бил макар и страшен, но благочестив цар. Той почитал християнските заповеди и много се натъжавал, че много всякаква сган се навъдила по руската земя. Веднъж решил да изтреби всички вещици и магьосници, и не само да ги изтреби, а по примера на инквизицията, да ги изгори. От градовете-крепости откарали на площада в Москва стариците-изменници, обградили ги със слама и ги запалили. Но руските вещици излезли по-ловки от западноевропейските: те се превърнали в свраки и се разлетели. Между другото, не успели да се спасят: Иван Грозни бил благочестив цар. Той проклел вещиците и неговото праведно проклятие се оказало по-силно от техните черни магии. Стариците останали навеки свраки и за да не си навлекат някоя нова беда, от тогава не доближават Москва“.
„Като благочестив човек, Иван Василевич обичал църковната служба. Особено песнопенията. Той самият имал слух и глас и се смятал за прекрасен певец. И как иначе, кой ще се противи на страшния цар! Смелчага, мъдрец или глупак винаги ще се намери. Пристигнал веднъж царят в Сергиевия манастир за бдение и чул чудесно, приказно пеене. Пеел местният монах, чието име приказката не е запазила. Пленен от чудесния глас, цар Иван поискал да разбере, кой е този старец, откъде е. Но монахът не отговарял нито на въпросите, нито на царските молитви и продължавал да пее. Когато накрая се разгневил Иван Василевич, старецът спокойно отговорил, че по време на служба в църквата трябва да звучи само един глас – неговият. Въпреки че на царя му се искало да пее, бил принуден да признае правотата на мъдрия монах и да го надари за разума му“.
Страшният баща
Москва е столица на Русия, Волга се влива в Каспийско море, а Иван Грозни е убил сина си. Никой не се интересува, например, че съществува мнение, че Волга първо се влива в Кама. Също и това, че отдавна се подлага на съмнение фактът, че Иван Грозни е убил сина си.
Съществува мнение, че започнали да наричат Иван ІV „грозни“ именно, след като е убил сина си. А убил ли го е?
Главната улика е… картината на Репин.
Това, че Иван Василевич е убил наследника си, е доста спорен факт. През 1963 година в Архангелския събор на Московския Кремъл били отворени гробниците на Иван Грозни и на сина му. Изследванията позволяват да се твърди, че царският син Йоан е бил отровен.
Съдържанието на отрова в останките му многократно превишава допустимата норма. Интересното е, че същата отрова е намерена и в костите на Иван Василевич. Учените заключили, че царското семейство в продължение на няколко десетилетия било жертва на отровители. Или те самите използвали твърде много живак за лечение, който тогава се смятал едва ли не за панацея.
Остава си тайна, кой е създал легендата, че Грозни е убил сина си, но отношението на другите владетели на Русия към този мит за Иван Грозни било еднозначно. Когато цар Александър III видял в галерията известната картина на Репин, просто забранил да се показва.
Уверено и безкомпромисно се изказал за картината Константин Победоносцев: „Не може картината да се нарече историческа, тъй като този момент… е просто фантастичен“.
Върху картината на Репин през 1913 година било извършено истинско покушение. Извършил го староверецът Иван Балашов. Нарязал я на ивици с три удара с нож. Като научил за това, охранителят на Третяковската галерия Егор Хруслов, се хвърлил под влак.
Какво означава „грозни“?
Не е празен и въпросът: какво е влагал народът в думата „грозни“, когато е нарекъл така царя? В днешната представа в тази дума се крие само негативна конотация, но не всичко е толкова очевидно.
В приказките и песните царя го споменават не като някакъв тиранин, споменавали го с някаква народна носталгия, като силен владетел. И това е въпреки факта, че именно Иван Грозни, довел Русия до неуправляемост, предопределил Смутното време, като не оставил след себе си никого, който би могъл да удържи властта.
Скринников пише:
„В ситуация на нечувани бедствия времето на цар Иван започнали да си го припомнят като епохата на могъществото на Руската държава, нейното процъфтяване и величие. Кървавите и тъмни дела били забравени.“
Също така пише, че „в представите на хората от това време „гроза“ (буря, страшилище) е символизирала изпепеляваща стихия, необратима и блестяща, при това не толкова природна стихия, колкото божествена, знак за намеса на небесните сили в живота на хората.“
Иван Грозни се мислил за Божи помазаник, и всичките му дела, чак до екзекуциите, се вписвали в логиката на тази мисия. Той не просто екзекутирал телата, той екзекутирал и душите, извършвайки така екзекуциите, че престъпниците ставали „заложни покойници“. Практикувало се: удавяне (изпращане на престъпниците в „родната“ им стихия – при злите духове), преследване на смъртниците с мечки (мечките се смятали за „чисти“ животни, затова те наказвали човека за греховете му).
Репресивната машина е работила не с демонстрационна цел «за да им е за урок на другите». И без това всички се боели от царя и го уважавали. Всяко действие срещу Венценосеца се смятало за «хула против Светия на Дух», тоест грях, който не може да се изкупи.
На екзекуция подлежали не само престъпниците, но и тяхното имущество, (включително домочадието), което се смятало за «лошо» и «нечисто». Тук царят строго се е ръководил от старозаветната Книга на Иисус Навин, а именно от превземането на Йерихон от древните евреи. Според Писанието, участта на жителите на Йерихон била ужасна:
«…всичко, което било в града, и мъже, и жени, и млади, и стари, и волове, и овце, и магарета, всичко изтребили с меч…А града и всичко, което било в него, изгорели», освен «среброто и златото, и медните и железни съдове»,които били обявени за «заклети», и които било забранено да се взимат за лично ползване, те трябвало да бъдат предадени на юдейските жреци».
Трябва да кажем, че в средновековието библейската традиция да се унищожава «нечистото» имущество строго се е спазвала в практически всички европейски страни.
Кой има полза?
Иван Грозни е не само първият цар, за когото започнали да съчиняват приказки, но е и първият руски цар, за когото започнали да пишат и да снимат комедийни сюжети (да си припомним Булгаков и екранизацията на неговата пиеса „Иван Василевич си сменя професията“).
Как е станало така, че думата „грозный“ е придобила това значение, което в народното създание се свързва с екзекуциите, тиранията, лудостта (Филмът „Цар“ на Лунгин)?
По всяка вероятност всичко идва от историографията на Николай Карамзин, а също така и от разговорите на либералното общество в началото на „златния“ XIX век за жестокостта на Иван Грозни.
Този мит има и по-дълбоки корени, а именно европейската историография, която се отнасяла към Грозни като към диктатор и сатрап. Да припомним, че Иван IV е бил англоман, и около него винаги са се „въртели“ съмнителни личности от европейски произход, които се опитвали да лобират за католицизма и „да завземат“ Московия. Иван Грозни не го позволил и отношението към него не било най-благожелателното.
Между другото, слухът, че Иван Грозни е убил сина си, пръв започнал да го разпространява Антонио Поссевино, папски легат. Според тази версия, Иван Грозни хванал третата жена на сина си, Елена, в неподобаващ вид. Снахата на Грозни била бременна и лежала само по бельо. Иван IV се разгневил и започнал да „учи“ Елена, ударил я по лицето и я набил с тояга.
По това време, пак по думите на същия този Поссевино, се втурнал в палатите синът на Грозни Иван и започнал да упреква баща си с думите: «Първата ми жена без причина я затвори в манастир, същото направи и с втората, а сега пребиваш третата, за да погубиш сина, който тя носи». Краят е известен. Бащината тояга достигнала сина, като му разбила черепа.
Показателно е, че владетелите са се отнасяли към Иван Грозни с пиетет и уважение (пример със същия този Александър III), въпреки че образът на Страшния цар от миналото е много удобен за действащата власт – той нивелира всички грешки, казва „спомнете си и не роптайте, било е и по-зле“. Удобен е и на тези, които гледат на Русия от зад граница.
Сега по същия начин ни внушават страх от съветското време
Алексей Рудевич
Источник: Как Иван IV стал «грозным»
© Русская Семерка russian7.ru