Автор: Валентин Хаджийски
Но българското ново дясно няма изгледи да остави русофобията в килера. То няма друго популистко идеологическо оръжие за масово баламосване, за крепене културната хегемония на олигархията. Коя беше Айн Ранд? Друго е да ревнеш: „задунайская губерния, матушката, азиатски орди, пияни мужици, миризливият ботуш на казака, кървавото джудже“. Но и най-мощната в новата ни история русофобска истерия – медийна, президентска и партийна – не хваща дикиш. През седмицата в национално допитване почти три четвърти от българите се определиха като „русофили“, близо две трети са за приятелство с Русия, 54% са „за“ София да отстоява приятелството си с Москва пред Брюксел и Вашингтон. Русофобите са само 21%, а най-висок относителен дял имат сред студентите, 29% (и това дава повод за сериозен размисъл). В една работеща демокрация съотношение 3,5 към 1 би довело до коренна промяна във външната политика. Дори в авторитарна Русия външната политика също отразява по-адекватно настроението на мнозинството.
С възстановената антируска насоченост на НАТО най-логичен сега би бил един референдум за оставане на България в алианса.
Русофобите в България са гласовито малцинство. Войната на русофоби и русофили е най-горещото място в българския интернет. В нея са намесени не само геополитическите и партизанските ни страсти, дето нещата са вече горе-долу ясни за разумните хора. Намесени са и светогледните въпроси за „смисъла на живота“, „кои сме ние“ – културно и дори биологически. Русия например е по-харесвана в цял свят от хора с по-духовно устройство и по-нехаресвана от по-прагматичните умове с по-слабо въображение. Какво носят в интелектуалния си раница българските русофоби?
В България липсва главното „цивилизационно“ основание на лишените от въображение западняци за високомерие към Русия – руското „варварство“.
Гледана от България, особено днешна, Русия не изглежда никак варварска. Интуитивно разбираме правотата на боксьора Кличко пред в. „Советский спорт“, че „такива простаци като Пулев“ (таких хамов как Пулев) сред съперниците му досега не е имало. При все антипатията ми към превратаджийски Киев, Кличко има излъчването на типичен съветски спортсмен от световна класа – и е кандидат на физкултурните науки, шахматист, филантроп, джентълмен към съперника и публиката – диша съветско-руско достолепие, статность, като стария С. Бубка (разколебан съм вече какво точно означава украинската шановность). А у нас простащината (хамството) се утвърди с феномена Борисов и медийните му лакеи като национален спорт.
Благодарение на актрисата Жана Караиванова в Ню Йорк имаме български кинофестивал – миналата седмица покрай другото видяхме стъписващо кухата документална лента на Г. Лозанов и Ст. Радев за годишнината на 10 ноември, с нищо не оправдаваща похарчената от БНТ народна пара за командировката им до Ню Йорк, дето обаче чудесно, макар явно неволно, е документиранохамството на българския олигарх – А. Райчев и Кр. Гергов фанфаронстват пред камерата как били преуспели благодарение на гения/образованието си, новоизбраният парламентарен културтрегер Сл. Бинев (с помощта на самия Лозанов) с подкупващо простодушие величае музикалната чалга… Помислих си с носталгия за Ходорковски, Гусински, че и Абрамович – и на олигарси не случихме…
В България напълно липсва и друго западно основание за високомерие към Русия – присмеха на свободния над руското „робство“.
„Страна рабов, страна господ.“ И аз съм цитирал някога силните думи на руския писател Василий Гросман за „крепостната руска душа“, която живее „и в руската вяра, и в руското неверие, и в руското кротко човеколюбие, и в руското безхаберие (бесшабашность), хулиганство и бабаитлък (удаль), и в руското скъперничество и еснафщина, и в руското покорно трудолюбие, и в руската аскетична чистота, и в руското свръхмошеничество, и в страшната за врага храброст на руските воини, и в липсата на човешко достойнство в руския характер, и в отчаяния бунт на руските бунтовници, и в изстъплението на сектантите, и в страстната възприемчивост на Ленин към западните революционни учения, и в Лениновата неистовост (одержимость) и насилие“.
Но какво да кажем за „крепостната душа“ на българите, които с робско смирение върнаха пак на власт сегашното приматско правителство? „Ликуй, народе! Тъй овце блеят.“ А нима на българина не му липсва достойнство? Де е достойнството на „протестуиращите“ от лани, защо сега не протестират срещу безобразията на ГЕРБ? В личен план, недостойно е също, когато сини колеги си кривят душата да ме обвиняват в рубладжийство. Беше време, когато те печатаха с охота критиките ми срещу антиамериканизма и антисемитизма, обсъждаха ги на нарочни сбирки в „Червената къща“. Всяка форма на bigotry – омраза на расова, етническа, религиозна, културна, полова основа – е еднакво недостойна за просветения човек. Грубата русофобия, както и американофобия, и антисемизитизъм са несъвместими и с демократичното мислене, и с интелигентността. Те са груба утеха за човешката „чернь“.
А какво ли щеше да е, ако и българите бяхме запазили от Ранното средновековие държавотворните качества, с които Русия днес се гордее? Изобщо заключенията на Гросман са донякъде преувеличени: героят му, комуто принадлежат тези горчиви размисли, е току-що излязъл от Сталиновите лагери, не познава добре другите народи. Имам вече 20-годишни наблюдения над руския живот в условията на „свобода“ в емиграция (в Ню Йорк живеят стотици хиляди нови рускоезични имигранти) и съм убеден, че дори при Сталин големите руски успехи, от победата над Хитлер до създаването на водородната бомба и ракетните технологии, са се дължали не на робството и камшика (кнут), а на свободата, макар локална и относителна, на която са се радвали командирите на фронта, учените и инженерите в конструкторските бюра. Великата руска култура се ражда в постоянна борба за свобода. Руската политическа несвобода, феномен почти непознат до Иван Грозни, се дължи, както видяхме, на свръхусилието да се завоюва и задържи огромната континентална територия на азиатските татарски ханства, т.е. има тривиален географски и геополитически произход. Както блестящо показа Дж. Даймънд, Западна Европа дължи особеното си историческо развитие в ново време на сравнително малката си и разчленена площ и на силно изрязаните си морски брегове. Географският детерминизъм охлажда моралистичния патос до хладното мислене на Realpolitik.
В българската русофобия, и в украинската, и в западната, има освен културен и отчетлив расистки компонент: омразата към „татарското“, „черната легенда“ на Лев Гумильов. Русофобският „антитатарски“ расизъм има полски произход: показателни са полските карикатури за похода на „конармията“ на Будьони в Полша, наричана там „полско-болшевишката война“. Там „руските“ типове на монголоидни чудовища с будьоновки съжителстват със „семитските“ типове на еврейските комисари. Тази стилистика се подема от нацистката пропаганда, възприема се и у нас врез Втората свеетовна война: „азиатският болшевизъм“, а по-късно – и от антибългарската сръбско-македонистка, анти-бугаротатарска пропаганда: „Бугарски уметник (художник) изобразил таткото на бугарите хан Аспарух како монгол“. Интересно, „антимонголският“ русофобски расизъм няма нищо против истинските азиатци от Монголия, Китай, Япония. У нас русофобите антитатаристи също обичат да акцентират прабългарския ни корен.
Украинската русофобия като македонизма развива „славянски“ пуризъм – истинска славянска Рус е само Киев – „москалите“ са „угро-татари“, смес от фини и тюрки. Наистина Московското княжество възниква предимно във фински етнически земи; самото име „Москва“ е от фински произход. Руският народ просто се отдръпва от „полето“, лесостепната област на Днепър, прегазена от Ордата, в трудно достъпните мрачни гори и блата на север, дотогава обитавани само от уралоезични народи. При това, разбира се, приемствеността между Киев и Москва, включително по родство на елитите, никога и от никого не е поставяна под съмнение – нали тъкмо Рюриковичите издигат Москва, Руското царство.
В първия том на новата си не особено четивна компилация „История на руската държава“ Б. Акунин специално разисква „финския“ антропологически тип – към който явно спадат и Елцин, и Путин, и прочутата кримска прокурорка, съдейки по лицата им. Между другото в Западна Европа и до края на XIX в. фините и самите не били смятани за европейци и „кавказци“ (бели хора), въпреки, че повечето са блондини. А за мощта на тюркския субстрат в Русия свидетелства има колкото щеш – „одраскай руснака – ще намериш татарин“. Но големият украинско-американски историк О. Прицак нарича днешните украинци „славянизирани тюрки“, а според съвременния български историк Пламен Цветков в интервю за „Фактор“ миналия месец за днешните българи можело да се каже, че са „турци, които се пънат да бъдат славяни“. Без да навлизам в подробности по последния въпрос – и аз приемам, че елитът на прабългарите е бил поне езиково тюркизиран, но пък не смятам, че османците са променили съществено етническия характер на нашия етнос, формирал се в IX–X в. – отбелязвам само, че и по „татарска“ линия българите и украинците нямат основания да се чувстват различни (по-„европейци“) от русите.
Напротив, европеизацията на Русия от края на XVII в., поне на елитите й, постепенно превръща Москва и Петербург в прозорец към Запада и света и за Киев, който дотогава е европейският полюс на руския свят. А за България под османски гнет културно близка Русия е не само първостепенен цивилизоващ, европеизиращ фактор, към средата на XIX в. вече далече надминал по значение фанариотския, но и важен фактор за спасяването на българщината от изчезване. Разпъната между османския и европейския полюс, България плъзга центъра на тежестта си към последния благодарение на руското влияние.
Пламен Цветков предлага любопитно свидетелство за ренегатския онтогенезис на българския русофоб и за интелектуалната каша в главите на днешната ни десница. Често се чува, че крайната русофобия на еди-кой си нашенец със съветска диплома се дължала на свръхамбициозната му съветска тъща. Цветков, макар без съветска тъща, е съветски възпитаник, защитил кандидатска дисертация по история на съветската политика на Балканите в Москва през олимпийската 1980 г., и тази работа му е послужила и за големия му докторат в София в 1990 г.
В интервюто той казва, че „руснаците са толкова братя [на българите], колкото хотентотите в Африка, по една проста причина, че вече биологично е доказано, че човечеството произлиза от една двойка“. И макар да не отрича „колко били близки връзките, езиците, културата между българи и руснаци“ (но не и манталитетът им), той поддържа, че „славянското потекло на българите“ е мит, а „твърдението, че българите са славяни“ изразява „русофилска, а това означава антибългарска гледна точка“.
Озадачаващо е невежеството на историка Цветков по отношение на хипотезите на съвременната популационна генетика, пряко касаещи и работата на историците. Не според биологията, а в Стария завет „човечеството произлиза от една двойка“.
„Митохондриалната Ева“ и „Y-хромозомният Адам“
на съвременната генетика не са „двойка“, не са първата жена и първия мъж и не са фиксирани индивиди, а хипотетични роли на „най-скорошни (most recent) общи прародители“ на съвременните жени и мъже по непрекъсната низходяща линия и по определен генетичен признак, които се движат във времето. Те не са се познавали и макар и двамата да са живели в Африка, вероятно са били разделени по време – може би с хиляди или десетки хиляди години.
Но още по-озадачаваща е поуката, която Цветков извлича от сюжета за „митохондриалната Ева“ и „Y-хромозомния Адам“: че руснаците не били по-близки на българите от „хотентотите“. Обикновено просветеният хуманист възприема постиженията на човешката генетика като оптимистично свидетелство за единството на човешкия род и за несъстоятелността на расизма като псевдонаучна теория. Ричард Луóнтин (Lewontin) показа, че само 6 до 15% от човешката генна изменчивост се открива между популациите и 85 до 94% – в самите популации. Следователно днешните българи имат 85–94% от човешкото генетично разнообразие: ако всички други народи изчезнат, само от българите ще може да се възстановят 85–94% от генетичното им богатство.
За мейнстрийма на съвременната генетика „расата“ е социален конструкт и биологически почти ирелевантно понятие.
Външните белези, по които традиционно съдим за „расата“ – цвят на кожата, форма на носа и косата и т.н. – са малозначителни биологически, засягат нищожно малка част от генома и са най-податливи на изменение под влияние на средата. Много по-важни биологически са невимидите белези, които не се взимат предвид за определяна на „расата“, като например кръвната група. И разбира се, „расата“ няма нищо общо с етноса, който е сто процента социокултурна категория: няма „българска кръв“, а само българска култура, възпитание, самоидентификация.
В нашето българско училище „Гергана“ в Ню Йорк са идвали етнически българчета от всички видими „раси“ и цвят на кожата, които дори не забелязват тези повърхностни различия във външността си, напълно засенчени от общото – езика, културата, принадлежността към етноса на родителите или на единия родител – има и много деца с повече от един етнос и език, и у тях българското мирно съжителства с американското, руското, еврейското, турското, гръцкото, арменското, хърватското, италианското, испанското, румънското, арабското, китайското, японското, африканското. Но така е и в самата България, дето физическият тип на хората е също извънредно разнообразен и те най-често не си дават сметка за това различие, ако не става дума за чужденци, които са културно различни. Впрочем и прабългарите били антропологически твърде разнородни, както личи по погребенията им.
Генните маркери, показващи общ биологичен произход от един прародител, са практически ирелевантни на етносите. Един от популярните жанрове на съвременната чалга история е неспециалисти по история – обикновено медици – да определят колко процента от българите произхождали генетически от древното автохтонно население на Балканите, колко от прабългарите, славяните и т.н. Става дума за сравняване на генни маркери (участъци от ДНК) на съвременници с проби от скелети от археологически датирани погребения. Всъщност генните маркери, които показват общ биологичен произход на група днешни хора (образуващи един хаплоклан) от един древен прародител, са практически ирелевантни на етносите, между другото и защото маркерите в пъти по-стари от етносите – първите се определят от мутации, датиращи поне отпреди три-четири хиляди, но често отпреди 10 хиляди и повече години, а вторите, поне в Европа, съществуват от максимум 1000–1200 г. насам, а някои – като македонския, румънския, голяма част от новогръцкия и новотурския – са много по-скорошни.
Всички съседни народи имат сходни генни маркери и сходна материална култура дори когато са с взаимно неразбираеми езици, различни и враждебни религии, национално-исторически митове, политически системи и идеологии. Различията в гените между два съседни враждебни етноса са горе-долу като тези между привържениците на „Левски” и ЦСКА в София. Членове на едни и същи хаплокланове се срещат с еднаква или сходна гъстота в различни етноси с различни езици от различни семейства и на сравнително големи разстояния. И във всеки модерен етнос има различни хаплокланове, различни при жените и мъжете, по които много хора се родеят кръвно повече с хора от други етноси, отколкото от своя етнос. За разлика от гените, които се предават само вертикално от родители на деца, етносът се „предава“ и хоризонтално чрез брак, осиновяване и възпитание, акултурация, езикова подмяна (languаge replacement), миграция и натурализация. В семейството етносът на майката често е решаващ за етноса на детето.
Така че генетиката, въпреки Пламен Цветков, не може да ни каже нищо нетривиално за връзката между българи и руси – обяснението й е другаде. Когато историците русофоби повтарят, че „българите не са славяни“, единственият реален аргумент, с който разполагат, е, че масовото славянско заселване в България през VI–VII в., за което съобщават изворите, е трудно установимо археологически, поне извън днешна Североизточна България. Но това се отнася и за германското заселване в Западна Европа в предишните векове. Другите доводи, използвани и от Цветков, като че нашият етнос се бил формирал дълго преди славянското заселване на Балканите и независимо от него, не издържат никаква критика.
Но „славянството“ е езикова, а не археологическа или биологическа категория:
истинският исторически проблем за връзката на България и Русия е: дали двата народа са имали общ или сроден славянски език от дълбока древност, или той им е наложен с езикова подмяна или акултурация в по-ново време, например от аварския хаганат в VI–VII в. или от руската армия и администрация по време на руско-турските войни в XVIII–XIX в., или при социализма. Както съвременната генетика има подробни хронологически таблици на дивергирането на генетичните маркери, така и съвременната лингвистика има подробни хронологически таблици на дивергирането на различните индоевропейски клонове и отделни езици по фонетични, лексикални и граматически признаци.
И така, нашият език е безспорно славянски – още веднъж, това е само езикова, а не „генетична“ или „кръвна“, категория. В нашите български говори са запазени археологически пластове от почти всички основни черти на общославянския език, на който още се е говорело към средата на IX в. В солунския и костурския говор са останали до началото на ХХ в. големи и малки носовки като в днешния полски: „пентък“, „съмбута“, Дъмбени, „гъмба“, „гренда“. В много говори, от мизийски до среднородопски, има останал звук еры като в руски, полски и др.: „тры“, „выно“, „едын“, „рыза“, „рыба“, ударен квантитет – напевните двойни гласни в еркечкия балкански – „мля́аку“, „кóоньите“, дифтонгизация към „оу“ като в чешки, „акане“ като в московски руски – „касá“ (коса), „матóр“ (мотор), озвучаване като в руски и украински – „барадва“ (брадва), редукция на други гласни към „и“ като в украински. Среща се звук „шч“ вм. „щ“ като в „Корéшчата“, „зашчо“ в костурски, меки съгласни като в конь, фасуль, лáкокь (лакът), глакь (глад) и стукь (студ) в централния балкански говор. Имаме и всички възможни динамични ударения, включително като в чешки на първата сричка и като в полски – на предпоследната, а също мелодично двойно ударение: „кáжувáха“, „éремби́ца“ в солунски.
Лексикалното единство на нашия език с другите славянски езици е забележително. В няколко говора от Шуменско до Смолянско и Петричко например има уж „руски“ думи, изчезнали в българския книжовен език, като „дéсни“ (венци (зъбни), „нагибам се“ (навеждам се), „клик“ (вик), „щéне“ (кученце), “житка“ (рядка), „позно“ (късно). Във времето на Гугъл неубедително звучат опитите на чалга етимолозите да представят наши думи като „неславянски“: например търсачката веднага намира думата „планина“ (уж неславянски синоним на славянското „гора“) в хърватски и словашки. Думата „Коледа“ я има във всички славянски езици и в румънски, дето очевидно е заета от български, съдейки по звука „о“ (colinde). В много наши говори има останали развити падежни изменения на съществителните, прилагателните, местоименията и дори на членуваните съществителни и прилагателни: „челêкутуму” (на този човек, дателен падеж) в среднородопски, срв. рус. „этому человеку“.
Българският език е един от най-богатите на диалекти славянски езици и най-богатият от балканските. Съвременната наука смята това за сигурен белег за стар етнос, обитавал дълго (примерно над хиляда години) сегашните си земи. Най-голяма дивергенция на езиците на най-малка площ има в местата с най-древно автохтонно население – Африка, Нова Гвинея и Кавказ, дето и всяко село или племе може да има свой език, напълно неразбираем за съседното. Езици като румънски, които се хвалят с малките си диалектни различия, са млади и/или изкуствено създадени и наложени от държавата в най-ново време. Интересно, че нашият етнос въпреки това е единен (поне до средата на ХХ в.), за разлика от западнобалканските славянски етноси, които имат практически един език с неголеми диалектни различия, но с коренна етническа другост.
Разбира се, нашият език има редица общи черти и с другите три балкански индоевропейски езика, с които си влияе активно и е в един „Балкански езиков съюз“, макар да са от различни семейства, има общо и с други езици – например с италианския с изпадането на „д“ с последващо удвояване на „н“ като в мизийското „тры̀ нни женна“ (три дни жедна/жадна). Българският звучи различно от останалите славянски езици и заради различния си субстрат и сложното си историческо развитие – хем най-старият книжовен славянски език, хем прекарал векове наред в почти безписмено състояние. Но славянският му характер не буди съмнение у никого. В Ню Йорк американците, италианците, мексиканците и другите латиноамериканци строителни работници веднага безпогрешно идентифицират колегите си руснаци, поляци, украинци, българи и сърби като „славяни“ (Slavs, Slavic speakers) – коренно различни от гърците, албанците и турците. За необразованите мексиканци български и руски са близки „като испански и португалски“. И разбира се, всички смятат украинците за (вид) руснаци. И това единство на българския с другите славянски езици, включително руски, е явно древно и „органично“. Същото се отнася до българизмите в руски, навлезли със старобългарската книжнина в Х – XV в. Към тях се отнасят непълногласните съчетания: „страж“ (рус. „сторож“), „младость“ („молодость“), „среда“ („середина“), „враг“ („ворог“), „владеть“ („володеть“), „глава“ („голова“); съчетанията -ра-, -ла- в началото на думите: „растение“ („рост“), „равный“ („ровный“); бълг. „жд“ вм. рус. „ж“: „гражданин“ („горожанин“), бълг. „щ“ вм. рус. „ч“: „мощь“ („мочь“). В морфологията такива са редица суфикси (в думи като младенец, бедствие, молитва, творение, жизнь, святыня, горящий и др.) и приставки (в думи като избрать, исход, ниспадать, предупреждать и т.н.). Както знаем, старобългарският книжовен език не само дал основата за формирането на киевската и след това на московската книжовна норма, но чак до времето на Пушкин фактически бил руският книжовен език; Пушкин „освободил руския от българско робство“.
Ясно е, че такова масивно културно влияние от България към Русия не е било възможно без интензивен многовековен обмен на хора, книги, идеи. Впрочем влиянието на средновековна България по линия на богомило-катарството стигало и на запад чак до Атлантическия океан. А в ново време влиянието на руския език и култура в България било връщане на инвестираното в от България в Русия в Х–XV в. Както великата византизирана българска книжнина отвори очите на древна Русия към света, така и великата европеизирана руска култура върна полузатритата от османлиите България в семейството на културните народи.
Македонистите казват, че „бугарите говорят струмишки диалект с русизми“. Но повечето русизми са всъщност старобългаризми – то е наистина теглене от банката с лихви на вложеното преди 500 години. Сръбският език си нямаше банка и резултатът е видим и в правописа – профаниращият фонетичен правопис на Вук Караджич профанира и мисълта, мислеше П. П. Славейков. Попадането на българските говори във Вардарска Македония под сърбизиращо влияние и дерусификацията им нанесе вреди, както виждаме днес – голяма езикова бъркотия.
В наши дни приятелските чувства на руския народ (и другите постсъветски народи) към българите са наш най-ценен капитал. Знаенето на руски език от моето поколение българи, познаването им на руската култура, и в емиграция на Запад, са и практически полезни, и емоционално възнаграждаващи. Приятелството с Русия, харесването на руската култура не ни пречат да харесваме в същото време и Америка, и Западна Европа. Те не ни правят автоматично рубладжии, комунисти, сталинисти, евразийци, православни фанатици, монархисти и др. под. Русия и Америка всъщност имат много общи черти и изпитват взаимна симпатия, когато не са развредени от лоша политическа пропаганда.
България е средноевропейска (а не ориенталска, евразийска или средиземноморска) страна, член на европейското семейство, която при това има – по очевидни културни, исторически и географски причини – специално отношение (англ. Special Relationship) с Русия, както Англия – с Америка.
България в известен се явява за Русия това, което е Англия за Америка. Това не е нечие желание, а факт. Българската политика и пропаганда трябва да се съобразяват с фактите.