Ще ви разкажа една история. Аз станах монах на Света гора, в Илиенския скит. Недалеч от него има място, наречено Капсала, в което живеят пустинници. Там има около четиридесет килии, които са разположени в гората, във всяка от тях живеят примерно по пет-шест монаха. Веднъж служих бдение преди празника Въздвижение на Господния Кръст. Когато излязох да кадя, видях благообразен, много прост, но акуратно облечен стар монах. Всички, които бяха в храма, отиваха и взимаха благословение от него. Помислих, че е свещеник. По време на канона той влезе в олтара и помоли да изслушам неговата изповед. Съгласих се. Когато започна да се изповядва се изясни, че е епископ. Едва по-късно аз му предложих да служим заедно, но той отказа, казвайки, че вече не служи, т. к. след идването на Света Гора е приел велика схима и сега е просто монах, макар и в епископски сан.
На следващия ден след Божествената литургия и трапезата той поиска разрешение да остане в манастира за два дена. Започнахме да беседваме и аз го помолих да разкаже за себе си. Епископът отвърна:
– Моят живот е такъв както на останалите хора. Аз съм грешник, продължавам да греша и се опитвам да спра.
Тогава го попитах:
– Как стана така, че вие, епископът, се оказахте на Атон?
И той разказа следното.
Аз учих в богословския факултет на Атина и бях най-добрият студент на курса. По време на абитуриентската церемония присъства Александрийският патриарх, който в този ден се обърна към випускниците с приветствена реч и раздаде дипломите за образованието. Той помоли гръцкия архиепископ: „ Искам този млад свещеник да преподава в моята семинария. Александрийската църква погива, нужни са ни образовани хора, за да помогнат на Църквата.” Те проведоха преговори и за три години аз заминах в Александрия. Обаче вместо три, изкарах там десет години и ме ръкоположиха за епископ. Минаха години. Веднъж в една зимна, дъждовна и мрачна вечер, след поредната си лекция в Аристотелевия Университет, по пътя към вкъщи попаднах в катастрафа. Бърза помощ ме отнесе в реанимация. Когато дойдох на себе си, лекарите ми казаха: „Вие претърпяхте тежка катастрофа. Длъжни сме да проверим да не ви е повреден главния мозък.” Аз помолих да извикат свещеник. Оказа се, че в същата болница се лекува някакъв монах-светогорец, който дойде да ме навести. Той беше нисък и много мръсен. Започнах да му се изповядвам, а той изведнъж каза, че трябва да престана да съм такъв надут човек, да отида на Света Гора и да стана истински монах. Нужно е, настояваше той, да престана да обикалям по целия свят, давайки си вид, че съм важна фигура. Много му се ядосах и го изгоних, но този случай за дълго се вряза в паметта ми. От една страна, така се ядосах, че даже се разболях от сърце. От друга страна, разбирах, че това което казваше монахът, беше истина, която аз не исках да чувам. След известно време ме изписаха, тогава от мен са заинтересува Вселенският патриарх. Той ме покани на едно мероприятие, където трябваше да се обърна към присъстващите с приветствена реч. Веднага след като започнах изказването, получих сърдечен пристъп.
Паднах, обърнах масата и отново ме отнесоха в реанимация. В болницата периодично губех съзнание, на докторите им се наложи сериозно да се занимаят с мен. Намирайки се между живота и смъртта, аз се помолих: „Майко Божия, ако ме спасиш сега, аз ти обещавам, че ще отида на Света Гора и ще посветя живота си на покаяние.” Богородица ме спаси, но аз не отидох на Света гора. Отидох при патриарха и му казах:
– Владико свети, обещах на Божията Майка да отида на Света Гора. Пуснете ме. Патриархът каза:
– Че ти просто си бълнувал – в такова състояние какво ли няма да обещаеш. Ти си жив, така че не се притеснявай.
Започнах да умолявам патриарха, но той отвърна:
– Ти трябва да си послушен на Църквата. Тя те е направила епископ, слушай и се труди. Всяка година аз носих на патриарха моите прошения, но той така и не ме пускаше. Веднъж, когато вече видимо, съвсем основателно му бях омръзнал, той каза:
– Давам ти още три години, отработи ги, а след това ще отидеш на Света Гора.
След три години заминах. За монашеството не знаех нищо. Бях пълен епископ с меки, нежни ръце. Носих красиви италиански боти с тънка подметка и копринено расо. В такъв вид, в един прекрасен ден аз стъпих на Атон. В Дафни ме срещнаха монаси и ме попитаха:
– Владико, при кого сте дошли?
– Аз търся един монах – описах им този малък, мръсен черноризец, който ме посети някога в болницата.
Монасите започнаха да ме разпитват:
– Как се казва? Къде живее?
Но аз не знаех нищо за него, само им описах отново как изглежда. Те ми отговориха:
– Всички изглеждат така на Света Гора.
Разстроих се, исках да намеря монаха, който ме изпрати тук.
Тогава един от братята каза:
– Ако такъв старец съществува, то навярно той живее в най-отдалечения ъгъл на Света Гора, в Каруля. Изкачи се на планината, възможно е там да откриеш своя старец.
Тръгнах. Когато се изкачвах по планината, целият се потях, камъните пробиваха моите италиански боти и така се изморих, че мислех, че ще умра по пътя.
Монасите все ми казваха:
– Отиди по нататък, старецът е там, отиди нататък. Накрая някой ми каза, че почти съм стигнал. Пред мен стоеше малка килия със закрит с капак прозорец. Беше заобиколена с каменна стена, а видът, откриващ се от гората, беше такъв, че ти се искаше да умееш да летиш.
Пред килията стоеше опашка от няколко монаси. Исках да мина напред, но ме нахокаха и заставиха да мина зад всички.
А аз бях епископ и не бях свикнал да стоя на опашки. Разгневих се, но реших да стоя и да чакам. Излезе килийникът на стареца и ми каза:
– Какво ви е нужно?
– Дойдох да видя стареца.
– Старецът се измори, днес цял ден е приемал братята, а сега отиде да си легне. Днес не може да се срещне с теб.
– Но аз изминах такъв дълъг път, изкачих планината! Какво да правя?
– Ела утре.
– А къде да отида сега?
– Всички спят на земята, и ти лягай и спи.
Тази нощ нощувах на улицата. Цяла нощ не спах. Дойде утрото, монахът излезе и каза:
– Старецът няма да приеме никого днес, ще се моли.
Не можех да повярвам на това, което чувах. Още един ден пропадна напусто. Аз толкова дълго се изкачвах, нямаше и къде да отида и реших да чакам. Този ден прекарах под едно дърво, опитвах се да се моля, но всичко за което можех да мисля беше това, колко гневен бях на стареца. На следващото утро монахът дойде при мен и каза:
– Ти си тук още? Добре, търпеливо си чакал, влез, старецът ще поговори с теб.
Влязох. Старецът ме посрещна и попита:
– Какво ти е нужно?
– Искам да стана монах – отвърнах аз.
– А защо си дошъл тук, ако искаш да си монах?
Разказах му своята история, как в болницата при мен дойде един светогорец. Старецът попита:
– Колко отдавна беше това?
– Преди тридесет и две години.
– Ти луд ли си? Той отдавна е умрял! Сам каза – мъничък, старичък, а и са минали тридесет и две години! А и тук ти няма да оживееш.
Попитах го:
– Защо?
– Защото никога няма да можеш да изпълниш това, което ще ти казвам. С какво си се занимавал преди да дойдеш тук? – попитаме старецът.
– Аз съм епископ.
Старецът се хвана за главата:
– Боже мой! В живота само от жените има повече изкушения! Заминавай си оттук.
Аз се помолих:
– Аз те моля, помогни ми да стана монах.
Той каза:
– Ще ти разреша да останеш в килията, само с едно условие.
– Ще се опитам.
– Не. Ти си длъжен да кажеш „Ще го изпълня, отче”, защото ако кажеш „Ще се опитам”, ти вече си се предал.
– Ще го сторя, отче.
– Добре, виж сега. Не ти разрешавам да говориш с никого, нито с мен, нито с тези, които идват при мен. С никого! Когато ти кажа да кажеш нещо, само тогава ще можеш да говориш.
Той ми даде послушание да се занимавам с всички домашни работи. При стареца винаги идваха гости. Аз приготвях чай, миех посудата и слушах. Винаги ми се искаше да кажа нещо, когато старецът разговаряше с гостите. Идваше някой монах, разказваше за нещо: „А св. Григорий Палама е казал…” – а аз знаех с точност, че Палама въобще не е казал това! Искаше ми се да кажа: „Идиот! Това не го е казал Палама, казал го е друг светец.” Вътре в мен всичко кипеше и това продължаваше с години. След известно време се успокоих, вече не слушах нищо, просто миех посудата, казвах си молитвата, сервирах чай. В една сутрин отидох при стареца преди да започна своя обичаен ден, а той ми каза:
– Е, сега вече можеш да говориш. Помислих и казах:
– Аз нямам какво да кажа. Старецът ми отговори:
– Мили мой, когато дойде тук, още тогава нямаше какво да кажеш, но ти не знаеше това. Когато ти напускаше света, ти мислеше, че целият свят се нуждае от тебе. Я виж сега, нуждаел ли се е от теб? А и преди това не се е нуждаел. Единственото, което ни е нужно в живота, това е Бог.
превод от руски
Из “Беседы на Русской земле”. Схиархимандрит Иоаким (Парр)
/pravoslaven-sviat/