Всеки, който внимателно следи информационния поток от последните месеци сигурно е забелязал, че разплитането на „украинската криза“ може да се окаже съдбоносно за Европа, а вероятно и за света. Идва зима, а напрежението в Украйна нараства. Нито резултатите от извънредните избори в Украйна, нито САЩ, нито Евросъюзът са в състояние да осигурят съществуването на 45 милиона украинци. Нито да гарантират сигурен транзит на руския газ към Европа.
Точно в този момент, когато Европа изпадне почти в панически страх от непредсказуеми вълнения в Украйна и прекъсване на газовите доставки, а в САЩ „културата на измамата“ все повече се подлага на изобличаване, търпението на Путин ще бъде възнаградено: Западът ще бъде принуден да помоли дипломатично, „на тепсия със синя салфетка“, Русия да се ангажира с възстановяването на Украйна. Ирелевантни са начинът и формата, с които ще бъде поискан такъв ангажимент.
Путин обаче ще постави условия. В дипломацията, както и в живота, когато поискаш нещо, трябва също да дадеш. Условията са Западът безвъзмездно да участва, първо, във възстановяване на украинското стопанство, за разрушаването на което има определен дял; и второ, във възраждане на световния икономически и социален ред в съответствие с Атлантическата харта, принципите на която съставляват основата на съвременното международно право. Това означава глобалното сътрудничество да гарантира възходящо мирно развитие и социално подпомагане. Защото народите все по-настоятелно искат справедливост, истинска справедливост, според старозаветния принцип: „уважавай правото на другия, ако искаш другият да уважава твоето право.“
След изтребителната война на киевската хунта срещу собствения си народ, федерализирането на Украйна вече не може да бъде на дневен ред. Наложителни са промени в съответствие с новите реалности. А те определено навеждат към възстановяване на историческата справедливост. Да не забравяме, че историята на Русия започва през 9 век от Киев; че от 17 век Украйна неизменно е част от Русия; че преобладаващата част от населението й – било то руско или малоруско – се чувства като единно цяло от велик народ на велика държава; че в Украйна руснаците имат кауза; докато официален Брюксел изпълнява хегемонистичните поръчки на официален Вашингтон, на Империята на лъжата. Считам, че разплитането на украинския възел е само повода, който ще отприщи лавината от процеси, които неизбежно ще доведат до необратими стъпки към сбъдване на лелеяната с хилядолетия мечта на народите за справедливост, взаимно подпомагане и социално добруване.
Версайският диктат
Не се спори, че голяма част от причините довели до днешните проблеми на Европа са заченати от несправедливата Версайската система. По-точно – от Версайския диктат. Известно е, че в Европа политическите граници не съвпадат с етническите. Те са наложени от факторите на реалната политика през ХХ век, от т.нар. велики сили и отразяват геополитическите им интереси, не интересите и волята на заинтересованите народи.
На 8 януари 1918 г., когато Първата световна война още е в разгара си, американският президент Удроу Уилсън призовава воюващите страни към прекратяване на кръвопролитията чрез сключване на справедлив мир и полагане основите на международна организация – Общество на народите, която да гарантира териториалната цялост и суверенитета и на големите, и малките нации. Специално за България, на последвалите мирни преговори американският президент отстоява в държавните предели на страната да останат Южна Добруджа, Беломорска Тракия и Царибродско и осуетява плана, лансиран в Ньои, за разделяне на България на три района, подчинени на Румъния, Гърция и Югославия. За дейността си в защита на мира президентът Уилсън е удостоен с Нобелова награда за мир за 1920 г.
Призивите на президента Уилсън, съдържащи се в известните „14 точки”, не са чути на т. нар. мирна конференция. Разумната политическа програма среща късогледия отпор на империалистическите сили-победителки. Този отпор, узаконен от диктата на Версайската система, води до икономическото разрушаване на Германия, Голямата депресия, възникването на националистически, реваншистки и фашистки движения и в крайна сметка става причина за избухване на най-опустошителната и кръвопролитна Втора световна война.
Разпад на Версайската система
Частично преодоляване на несправедливостите, наложените във Версай, се извършва с международно съгласие след края на Втората световна война. Съветска Русия, която не е допусната до т. нар. Версайска мирна конференция, си възвръща териториите на изток от линията, начертаната през 1920 г. от британския министър на външните работи лорд Джордж Кързън. Впрочем, още на 8 декември 1919 г., с декларация на Върховния съвет на съюзниците (Великобритания, САЩ, Франция, Италия и Япония), „линията Кързън“ е призната за източна граница на възстановената полска държава. Смята се, че тя е и граница между православието и католицизма. С двустранния договор между Полша и Съветския съюз от август 1945 г. тази линия – с незначителни корекции в полза на Полша – и днес е източната полска граница.
Истинското разпадане на Версайския диктат започва в началото на 90-те години на ХХ век под натиска на друг диктат – този на САЩ. С рухването на берлинската стена САЩ започват да разширяват контрола си над европейския континент. Според американското разбиране създаването на нови, несъществуващи дотогава, държави в Европа би улеснило тези им намерения. Правната обосновка е налице: американците не са обвързани с Версайските договори, през 1920 г. американският Сенат отказва да ги ратифицира; САЩ не може да съблюдават международноправни клаузи, по които не са страна; създаването на нови държави преодолява несправедливостите, наложени във Версай; възстановяват се суверенните права и правото на самоуправление на ония народи, които са били лишени насилствено от тези права. Тези аргументи са в духа и принципите на Атлантическата харта от 1941 г., приети през 1945 г. от Организацията на обединените нации като основополагащи.
Така, с разпарчетосването на Югославия и разделянето на Чехословакия, а и след разпадането на Съветския съюз, на картата на Европа се появяват нови държави. Суверенитетът и границите им обаче не са гарантирани. Нито Полша, нито Унгария, нито Германия са подписали с Чехия или Словакия договори за „исторически приети граници“, а това е дипломатически инструмент, който е ключов за запазването на границите при евентуални следвоенни преговори. С наследниците на бивша Югославия нещата са още по-критични. Границите на нито една от седемте нови образования на Балканите не са възприети от съседите им. Сходно е положението и с деветте държави – Латвия, Литва, Естония, Беларус, Украйна, Молдова, Грузия, Армения и Азербайджан – отделили се от Съветския съюз. Гаранциите, които военно-политическият блок НАТО уверява, че предоставя, са декларативни, както ни убеждава съдбата на Кипър. В рамките на Евросъюза пък брюкселската администрация налага такова „либерално разбиране“, което обслужва диктата на отвъдокеанския хегемон и води до заличаване на националните специфики. Със създаването на нови държави, проблемите на Европа не само не се решават, но драстично се задълбочават.
Народите на Европа обаче все по-настоятелно искат да съхранят националната си специфика и самостоятелност при решаването на социално-икономическите и политическите си проблеми; искат справедливост, истинска справедливост. Но сервилната брюкселска бюрокрация отказва да сe съобразява с волята на европейските народи, влиза в драстично противоречие с интересите им и това противоречие все повече се задълбочава. Считам, че то неизбежно води до отхвърляне на диктата, както и на системата върху която се гради самата бюрокрация.
Атлантическата харта
Хартата е съвместна декларация на американския президент Рузвелт и британския премиер Чърчил от 14 август 1941 г. С нея се прави опит за ревизия на Версайската система. Всъщност, тя е по-нататъшно развитие на „14-те точки“ на американския президент Удроу Уилсън от януари 1918 г. СССР приема хартата на 24 септември 1941 г., а малко по-късно още 26 държави я приподписват. По такъв начин се формира мощна антихитлеристка коалиция. Принципите заложени в хартата стават основата на учредената през 1945 г. Организация на обединените нации.
Атлантическата харта отразява виждането на президента Рузвелт за следвоенното устройство на света. През август 1941 г. на борда на крайцера „Огъста“ край бреговете на Нюфаундленд Чърчил е притиснат да признае правото на независимост на колониите в замяна на ангажимента на САЩ да се включат във войната. Двамата ръководители декларират, че:
– страните им не се стремят към териториални или други завоевания и няма да се съгласяват с каквито и да било териториални изменения, които не са в съгласие със свободно изразената воля на заинтересованите народи;
– зачитат правото на всички народи сами да избират формата на държавното си управление;
– суверенните права и самоуправлението на ония народи, които са лишени насилствено от тези права, да бъдат възстановени;
– националното освобождение да бъде основен камък на следвоенния нов ред;
– равноправен достъп до търговията и световните суровинни източници на всички страни;
– плодотворно сътрудничество в икономическата област;
– на всички страни да се осигурят по-високо жизнено равнище, икономическо развитие и социални гаранции;
– изграждане на свят без нищета и страх;
– да бъде установен мир, който да даде възможност на всички народи да живеят в сигурност на своята територия;
– държавите да се откажат от употребата на сила, а ония държави, които застрашават или могат да застрашават с агресия, да бъдат разоръжени до установяването на по-широка и надеждна система на всеобща сигурност.
В Атлантическата харта намират отражение редица прогресивни, демократични принципи за следвоенното устройство на света. За съжаление почти нищо от декларираните цели на Хартата не е осъществено. Вярно, след края на Втората световна война се разпадна колониалната система. Но в създалия се „вакуум“ САЩ заеха лидерска роля. На мястото на колониалните администрации се настаниха мултинационалните корпорации. Под маската на глобално икономическо сътрудничество в действителност се осъществи глобално икономическо заробване. Седем десетилетия след края на Втората световна война години светът отново е заплашен от глобална катастрофа. Орязани са социалните гаранции. Завърна се нищетата и страхът. Застрашена е околната среда. Загърбени са фундаментални принципи на международното право. Употребата на сила и агресията са основен инструмент на тази хегемонистична политика. Атлантическата харта по такъв начин си остана едно пожелание, един идеал. Но остави и завет към следващите поколения за нейното осъществяване.
Развръзката
Защо считам, че днес са назряли условията за демократично преустройство на света в съответствие именно с принципите на Атлантическата харта? И че Русия, заедно със страните от BRICS, ще поведат „международната общност“ към материализиране на тези принципи?
Основен акцент във Валдайската реч на Путин бе виждането за мисията на Русия като защитник на международното право; не само на юридическите норми, но и на „моралните принципи като справедливост, равноправие, истина“, вкл. справедливост в международното разпределение на благата; да се гарантира суверенитета и на малките държави, защото днес суверенни могат да се нарекат само неколцина големи държави, които разполагат с оръжие за масово поразяване; все по-голяма роля в международните отношения да играят новите центрове на силата – Китай, Индия, Бразилия, защото устойчивост може да има само при възстановяване баланса на силите, разумно самоограничаване, отговорно лидерско поведение.
Путин пристигна на срещата на G20 в Брисбейн, не толкова като руски лидер, колкото като неформален говорител на BRICS. Дори даде да се разбере, че защитава интересите на развиващите се страни. Именно в това си качество, Путин директно заяви, че САЩ са нарушили споразумението за трансформиране на МВФ, че политически фактори (разбирай ястребите във Вашингтон) оказват давление върху цената на петрола. Нека припомним, че през април т. г. G19 (деветнадесет от участниците в G20) поставят своего рода ултиматум на САЩ: Вашингтон трябва да сдаде контрола над МВФ преди края на годината, тоест до декември 2014 г. Ултиматумът е отразен в официалните съобщения на медиите. В замяна, международната общност ще подпомогне американската икономика да излезе сравнително безболезнено от дълбоката криза. Това вероятно е имал предвид Путин, когато във Валдайската си реч преди месец спомена, че справедливото международно разпределение на благата няма да мине без „земетръс в основата“.
Американските ястреби обаче отказват да приемат компромиса за МВФ. Конгресът го блокира. Белият дом обяви отказ от тази договореност и пристъпи към реализиране на мащабни регионални войни и майдани само и само да съхрани статуквото на Вашингтонската хегемония. Свидетели сме как ескалират агресивните акции на САЩ (в съучастие с някои от натовските им съюзници) в Близкия изток, Северна Африка, Украйна, срещу Сирия, този път с инструмента Ислямска държава, както и организирането на „протести“ в Хонгконг, Москва, Будапеща, Прага…
Но Русия е подготвена за всякакви възможни сценарии. Държавите от BRICS започват да създават паралелна финансова структура която да замени МВФ – банка за развитие и валутен резерв. Данните за състоянието на руската икономика сочат, че страната е в състояние да удържи още по-крути санкции, вкл. нова вълна на глобални сътресения. Валутните й резерви възлизат на 421,4 милиарда долара, дори след чувствителния спад, следствие от изкуствено занижаваната цена на петрола; златните резерви са 1149.8 тона. По-важното според нас е, че търговският й баланс е положителен; днес Русия продава на други страни повече, отколкото купува. Енергийният й баланс също е положителен; енергоносителите й са значително повече, отколкото потребява руската икономика; докато САЩ, Япония, Китай и цяла Европа не могат да се похвалят с енергийна самодостатъчност. Продоволственият й баланс също е положителен; Русия произвежда толкова, колкото й трябва; дори остава за износ. В момента Русия е един от най-големите износители на зърно в света, с което Съветският съюз на времето не можеше да се похвали. Иначе казано, Русия е самодостатъчна в трите трите ключови области на икономиката. И за слепеца е ясно, че дори без айфони може да се живее, но без нефт и зърно не може, коментира сайтът http://politikus.ru
И във Валдайската си реч, и в Брисбейн, изявленията на Путин почти напълно отразяват принципите на Атлантическата харта, тоест, онези „западни“ принципи залегнали и в устава на ООН, които Империята на лъжата отказва да отстоява. Демонстрациите й на сила в действителност са признак на слабост, реакция на страха. Защото въпреки яростната пропаганда и дрънкането на оръжие, официален Вашингтон се страхува да започне „топла война“. Знайно е, че САЩ никога не са воювали на собствена земя.
Загубите за Русия при една „топла война“ сигурно ще са колосални. Но Русия винаги се е възраждала след всяка поредна агресия. Което едва ли ще се случи на САЩ. Нека припомним предупреждението на бившия президент на САЩ Джордж Буш-старши: „Русия никога не забравя!“
Автор: Радко Ханджиев, научен работник и публицист, доктор по история. Председател е на правозащитната неправителствена организация Гражданско сдружение “Асоциация на данъкоплатците в България”.
Поглед.инфо
Остави коментар