Маша Илиева възражда в Софийската опера един от най-красивите балети в историята – „Спящата красавица“. Премиерните спектакли са на 14 и 15 ноември от 19 часа. Играе се и на 16, 20, 21 и 22-ри.
Шедьовърът по музика на Чайковски и оригиналната хореография от 1890 г. на Мариус Петипа (създател и на „Лебедово езеро“) не е игран на родна сцена от 2005 г., когато режисьор-постановчикът Вячеслав Хомяков направи версия на К. Сергеев от Мариинския театър. „Спящата красавица“ е един от най-дългите балети в света – в оригинал е четири часа, но почти никога не се поставя. Версията на Хомяков беше три и половина часа, Илиева го е съкратила до две части от по час, пише изд. Преса Дейли.
За пръв път „Спящата красавица“ се играе в Мариинския театър в Санкт Петербург на 15 януари 1890 г. Постановката е подготвена много грижливо – с богата сценография, с най-добрите солисти. Обаче когато гледа спектакъла, руският цар Александър III едва пляска с ръце няколко пъти и казва: „Много е мило“. Но следващите представления имат огромен успех. Чайковски разказва, че измежду творбите му само операта „Евгени Онегин“ е била приета така възторжено. Около представлението се създава истинска психоза. Билети се продават на черно на двойни цени, а вместо поздрав хората се питат: „Гледахте ли „Спящата красавица“?“ Ролята на Аврора в софийската постановка сега си поделят примабалерините Марта Петкова, Катерина Петрова и Боряна Петрова, а техните принцове са Емил Йорданов, Александър Александров, Цецо Иванов и Никола Хаджитанев.
– Г-жо Илиева, за първи път работите като режисьор-постановчик. Това сбъдната мечта ли е?
– Винаги ми се е виждало страшно да застанеш срещу хората и да им заповядваш какво да правят. Това е по-трудно, отколкото да измисляш хореография за малки деца. В зрелия артист има натрупани навици, от които не е лесно да го измъкнеш.
– Какъв режисьор сте?
– Опитвам се да бъда справедлива, да започвам и да свършвам навреме, да не тормозя хората. Знам по себе си, че ако се закъснява, всички се нервират и работата не върви. Сблъсъците са неизбежни. Не знам дали трябва, но така се получава, че режисьорът крещи и
вика.
– Наскоро отбелязахме 25 години преход. През какви катаклизми мина балетът ни за това време?
– Стигнахме до дъното. Колеги масово заминаваха за чужбина. Започнаха да съкращават бройките и трупата намаля драстично. Имаше период, в който не получавахме заплати. Нямаше с какво да живеем, камо ли да правим нова постановка. През деветдесетте години нямаше и парно. Много зле беше. Имахме късмета да отидем на няколко сполучливи турнета, с които си помогнахме материално. От тях се отделяха пари за нови постановки и започнахме да градим всичко лека полека. В момента младите хора не заминават за
чужбина. Заплатите са по-нормални. Опитваме се да правим и по-скъпи продукции, да имаме европейски стандарт.
– Дупката от емигриралите балетисти как ще бъде запълнена?
– Тя ще се прояви по-късно. Но аз съм доволна и вярвам в младите, с които работя в момента.
– Публиката промени ли се за тези 25 години?
– Когато бях малка, майка ме водеше на балет със специално ушитата ми червена рокля с бяла якичка и лачени обувки. Още от „Раковски“ питаха за билети. Обикновено седяхме на втори балкон, нямаше места по-напред. Така съм запомнила нашата опера. Когато се върнах от обучението си в Ленинград, забелязах отлив от изкуството. Всички бяха на митинги – или на площада на БСП, или на Орлов мост на СДС. В операта бяха четири човека, но това нямаше значение, ние сме танцували и за тези четирима. Ако нямаш дисциплина, не можеш да издържиш това.
– Има ли разчупване на представата, че балерината е танцьорка?
– Определено има. По-скоро в медиите няма. Там се говори за балерини от разни шоута, а тя е обикновено танцьорка. Балерина е тази, която има тапия и е потанцувала малко на сцената, а няма просто красиво тяло…
– Какви са мотивите на артиста да остане тук, вместо да емигрира?
– Няколко пъти си търсих работа в чужбина и всеки път изникваше причина да не остана там. Реших, че ми е такава съдбата. Защо и тук да не останат качествени хора? Ако всички заминават, какво ще стане? Ще трябва да започнем не от нулата, а от минус. Винаги е имало качествени млади хора и талантливи деца. Идеята е да ги задържим тук. Затова им давам главни роли, нещо, което трудно ще постигнат навън.
– Какво ни пречи да станем нормална европейска държава?
– Лошата дисциплина, неспазване на правилата, навсякъде – от улицата до болницата. Човек остава огорчен от всичко. Проблем е също, че ние сме се затворили и не ни интересува какво се случва навън. И дори ние, артистите, сме една малка държава в държавата, всеки в собственото си изкуство.
– Ако можехте да говорите с новия-стар министър на културата Вежди Рашидов, какво щяхте да му кажете?
– Изкуството не е сирене и не се продава на килограм. Всъщност не бих му давала съвети, защото помня, когато аз бях директор на балета, колко лесно изглеждаше отстрани и колко трудно е в действителност и не можеш да направиш това, което си си мислел.
– Какви са отношенията в националната трупа?
– Каквито са в едно семейство – ту се обичаме, ту се мразим, караме се и се забавляваме заедно.
– Дадохте няколко урока по балет на Пиърс Броснан. Какво е да общуваш с холивудска звезда?
– Той е изключително симпатичен човек. Искаше да се научи да ходи като по времето на Луи XIV. Бързо се научи. Гледа „Лебедово езеро“, а на другия ден изпрати огромен букет рози. Получих писмо от него, в което пише: „Скъпа Маша, благодаря ти, че ме вкара в твоя свят. За мене това беше много интересно“./ Преса Дейли