Една страна, скрита сред емоциите на любов и отрицание, които умее да предизвиква. Или може би това не е тя, а представите, които се отглеждат за нея. За Русия мога да разказвам най-много, а след проверка в ретроспективен план излиза, че го правя рядко. Затова, нека ви предложа няколко снимки – за природата, народите, пътя, приказките и (нужно е за пълнота) за болезнено предъвкваните широчини-простори. Русия, привидно в клетките, в които си мислим, че можем да я уловим:
Западната гледна точка или Русия в три думи: Берьозка, Рябина, ФСБ.
Историите, които се разказват, се изкривяват понякога от тежестта на културните натрупвания, върху които сами са стъпили. Да се разкаже почувстваното може и да не остане време – толкова трудоемко е въвеждането в контекста. Питат ме често, „как живеят в Русия?“. Отговарям със затруднение – там живеят толкова различно и много толкова различни хора. Снимките тук са не отчет или панорама, а по-скоро чувство. Нарочно без уточнение за географските координати, макар че повечето читатели ще се досетят. Отвъд забележителностите и богатствата – тях описват в справочната литература. Това е просто Русия или сложното усещане за една от многото мои гледни точки към нея (щом сам си признавам за такава шизофренична палитра, за съвкупността им въобще у различните хора, какво да кажем).
Предполага се, че всеки знае: за географските измерения, изкривяващи „нормалния“ и „общоприетия“ ход на цивилизационно развитие. За омагьосаните гори, в които ако почакаш достатъчно дълго време, без да вдигаш шум, ще приседнат наблизо, за да се черпят с каша, от приказките излезли славянски богатир и тюркски батыр. За хората, предполагате, че знаете, ала не мисля, че всеки разбира, колко са те най-впечатляващи: всички онези различни лица, събрали в себе си над сто народа, които крачат срещу теб по улиците на тези градове, живеят и пеят заедно, изобретяват по един нов руски акцент и обясняват нагледно разликата между „русский“ и „россиянин“. Между другото, една преподавателка по някоя от историческите дисциплини в Университета, използва и на български термина „русийски“ – колко зле звучи в превод, но колко яснота внася…
Отново из западната парадигма за Русия:
Планина, от която РоссВавилонЗолотоЕкспортСтройТранс черпи злато чрез открит добивен способ. С получаваната срещу него валута се заплаща за синтезирането в условията на открития космос на червен и черен хайвер, които в натурален вид всъщност вече не съществуват. Вагоните са на НефтеСервиз като част от конспирацията, свойствена за непреодоления от обществото дори след развенвачането на култа към личността параноидален синдром.
А дълбочинната селска Русия, с гумени стъпки прекосяваща локвите си, прибира за дългата си зима всеки плод. Час по час уморява гостите си с чай. Прелитаща като същите онези приказки – на крилата на гъски и лебеди, пее със звънците на каруците. Слепци във виелиците, те се търсят в преспите само по гласовете си. Под дървени и златни куполи камбаните всяка сутрин така търсят тук хората.
Гледките и звуковете се сменят постоянно, защото те обичат да пътуват – с торба със сладкиши и чай – в доза на човек само, колкото наше семейство изпива за целия респираторен период. Мнозина обитатели на Сърцевината никога не са виждали море, а ми разказват за пътешествията си до Алтай или за чудното (заради ограниченото си количество?) лято на тундрата. Прекрасно, красиво ще бъде, отговарям им, значи морската среща ви предстои! Тайно се надявам истинското море да не изтръпне пред надигащото се у мен сравнение между него и страшните водохранилища, в които хората изкуствено са залели-погубили площи, съпоставими с малки европейски страни…
Любимата ми снимка. Контрасти и въпроси на съжителството
По обратния път припяват с разбъркани и шарени гласове. В прозореца до мен разтварям гласовете им в една широка, дохоризонтална тъга. С едно движение на хоризонта вятърът превърна в нощ брезово-белите листвено-жълто-оранжево-червено-зелените огньове на есента. Въздъхва с бронхита си настинал сред яжите блата акордеон. Въпросът не е в онези десет хиляди версти до океана, където и свършва света. Цялата тайна е в онзи кратък момент, когато пътят е дълъг-дълъг и ти крачиш напред, без да питаш, дали и защо. Без да знаеш, накъде ще те отведе. Защото географията дава отговори за мястото ни в три измерения, да, но настоящето за посоките в бъдещето и за отделеното ни време – не може да даде. През прозореца: картини, състоящите в няколко черти, дирите на тихия труд по полето, хиляди засадени млади борове: съдбата на толкова много съдби. Очакващи среща със скритото между степта и небето.
Всяка нова песен ме събужда, повтарям няколко стиха, за да ме приспи припевът. А светлинките в полето, светлинките в полето: редки ли са или случайни? Много ли са, без да ги виждаме или малко, единствени, неповторими, но със сигурност ни чакат? Сериозен въпрос. Без да отговаря, автобусът загребва още ширина, оставя пара след себе си, по прозорците се застича мъгла. Есенна вечер, в чиято тъмнина да видиш красотата на тъмносиньото, вместо черно, не всеки умее. Очите ти са безсилни, а душата иска да вярва, че в полето някой броди със свещица. Търси кладенеца, който ще го отведе до долната земя. Турай-батыр (батко, багатур, багаин – все юнак, както по-горе не уточних) намира в пепелта питките, които за него е скрила най-малката дъщеря… И всяко езеро наистина трябва да си има воден дух, а планината – пярий – тюркски дух на ветровете. В парче приказка, през която всеки живее и видно от толкова много отблясъци тук – по различен начин разказва.
Автор: Симеон Гройсман – представител у нас на Сдружението за дружба „Башкортостан – България“
