На 4 септември 2014 г. се навършиха 70 години от акостирането на бронекатер № 214 от Дунавската флотилия на Черноморския флот на българския бряг. В исторически план това е първото посещение на представители от Червената армия на наша земя. Посрещането става рано сутринта на пристанището на Тутракан.
На брега първи и без лично оръжие слиза командирът на бронекатера капитан трети ранг Державин Павел Иванович, който радушно е посрещнат от местните жители. В памет на тази историческа дата и последвалите ги събития, признателните тутраканци издигат близо до брега и паметното място паметник, известен като «Катерът», около който е оформен и красив парк.
По повод на кръглата годишнина представители на НД «Русофили» и други обществени организации в Тутракан тържествено отбелязаха паметната дата. Гости на тържеството бяха и представители на акад. клуб «Русофили» при РУ «Ангел Кънчев». Тамара Спасова, главен редактор на регионалния седмичен вестник „Напредък” – Тутракан се обърна с въпроси към тях и помести техните отговори в бр. 33 от 11 септември т.г. на вестника:
Да си пазим паметниците
• Те са свидетелствата за нашата история
• Изходът от войната в Украйна – възстановяване на Съветския съюз
Смята Любомир Иванов – русофил от Русенския университет, който ни даде интервю. Колегата му Бранимир Нейков не счита съветската тематика за ретро. Двамата миналата седмица уважиха 4 септември и свързаните с него името на морския капитан трети ранг Павел Державин и паметник „Катер”. Ето какво още споделиха те, отговаряйки на въпросите на вестника.
Тамара Спасова
Въпроси към Любомир Иванов, от академичен клуб „Русофили” при Русенски университет „Ангел Кънчев”, отговорник по учебния процес в катедра „Селскостопански машини”, родом от Русе.
– Защо дойдохте именно в Тутракан днес?
– От дълбоко уважение към самия град, където съм работил /в края на 80-те години м.в., като зам.-директор по производствено-техническите въпроси в завод „Славянка”/, и от дълбоко уважение към подвига на тутраканци, които през смутното време след 10 ноември 1989 г. съумяха да запазят паметника, а днес със своето присъствие изразяват уважение към подвига на моряците-дунайци от флотилията, стъпили на българския бряг тук на 4 септември 1944 година.
– Виждате ли изход от кървавите събития в Украйна?
– Да, виждам го – възстановяването на Съветския съюз. Ненапразно, когато Донецката и Луганската републики обявиха своята самостоятелност, те включиха в наименованието си „Народни”, а не някакви демократични и неясни такива. За съжаление, възстановяване на Съветския съюз се заплаща с кръв. И няма да е толкова лесно и бързо, както се иска на много хора /все още масите това не го осъзнават докрай/, но дружбата между съветските народи /когато азиати, славяни, прибалтийци живееха в приятелски отношения, включително семейни/ няма алтернатива.
– Мислите ли, че това е реално осъществимо?
– Има работи, които ние ги мислихме за нереални – че Съветският съюз никога не може да бъде разрушен, но, ето, че то стана реалност. Така че историята се движи, тя никога не стои на едно място. И вълшебството на тази история, която се изучава в една интересна наука – исторически материализъм, се заключава в това, че тя е непредсказуема.
Към Бранимир Нейков, преподавател в Русенски университет, катедра „Земеделска техника”, член е на ръководството на академичен клуб „Русофили”
– Не звучи ли ретро връщането към съветската тематика и Съветската армия, особено сега, когато всички са против нея?
– Не става въпрос за ретро. Става въпрос, че тези неща трябва да се помнят и историята да се предава по действителните факти и събитията, които са се случили, а не да се изопачават. Не говорим за връщане или за някакъв реваншизъм, говорим за историята. Нашите деца и внуци да я познават такава, каквато е била, а не както сега се мъчат някои да изкарат нещата така, както на тях им харесва.
– Нали паметниците са за това – да носят памет?
– И трябва да се поддържат и да се тачат като част от историята. Аз много съм пътувал в Русия и в други държави. Там се пазят паметници на личности, които се отричат като положителни, обаче паметниците им стоят непокътнати. Например, паметникът на император Николай Втори в Санкт Петербург, не го събориха, макар руснаците да са го смятали за царя-убиец и палач. Така че ние трябва да се грижим за паметниците си, да не позволяваме да ги осквърняват и да допускаме вандализъм. Лошото е, че вандалските прояви върху паметниците срещат положителна оценка от медии и от някои политически среди, което е грозно, според мене.
Любомир Иванов
Physics Dept.
University of Ruse