Въпросът не е в това каква титла носиш, а в това да бъдеш наистина достоен човек, казва големият приятел на България и потомък на известната руска фамилия аристократи Трубецкие, княз Александър Трубецкой в интервю пред Александър Симов от в. Дума
– Княз Трубецкой, вие сте човек, който следи процесите в Европа, и в това отношение имате уникална гледна точка. Заради това как ви се вижда сега образът на Русия в Европа днес, промени ли се с нещо европейската позиция?
– Според мен вие много правилно използвахте термина „европейска позиция“, в смисъл, че това е нещо институционално, бюрократично. Аз живея във Франция и през цялото време виждам с очите си разликата между „европейската позиция“, позицията на управляващите във Франция и отношението на обикновените хора. Говорим не за малка, а за удивително голяма разлика. Преди около 10 дни бях във френския регион Шампан, станал така известен по света с даването на името на шампанското. Там през 1814 година става жестоко сражение срещу Наполеон. В Шампан, в град Реймс, се откриха едновременно три паметника, посветени на руснаците, паднали в тази война. Интересното е, че през цялото време се чувстваше една невероятна приятелска атмосфера от страна на хората, към самия мен също, и то като се вземе предвид това, че паметниците изникваха на мястото, където преди толкова време се е водил бой между Франция и Русия. Това според мен доказва, че отношенията между Русия и Европа, а с малко повече условия и със САЩ са доста нееднозначни и е трудно да ги определим с едно изречение. Политиката е временно явление, но след нея духовността и културата могат да победят.
– На какво се дължи този парадокс – разминаването на отношенията на държавите и на хората в тях към Русия?
– Не можем да си затворим очите и пред друг факт. В момента сме свидетели на много силен натиск срещу Русия. Според мен той е създаден съвършено изкуствено и точно заради това е много по-яростен.
– Кой създава този натиск?
– На всички им е ясно кой – американците. Подобно отношение се пренася и в другите страни. Аз си обяснявам това с опита американците да се опитат да запазят своята сила. Тази сила вече не може да се спаси икономически, заради това постоянно демонстрира мускули. Този процес започна с Ирак, след това с намесването в Сирия. Там обаче бяха нарушени важни световни баланси и заради това следващата цел вече беше Русия. Да атакуваш Русия през така нареченият „украински въпрос“ не е нов подход. Бисмарк навремето също е казвал, че за да отслабиш Русия, трябва да настроиш украинците против Русия. Тоест американците не са измислили нищо ново, карат по старите рецепти. Виждаме как се действа в Украйна – постоянно се извършват провокационни действия, провокационни изявления, действа се с провокационно поведение. Русия отговоря на всичко това миролюбиво. Но това не пречи тя да бъде обвинявана дори във фашизъм, въпреки че на всички е ясно, че новият фашизъм се намира в Киев. Често слушам да наричат Владимир Путин диктатор и тиранин. Което е смешно. Чета френски вестници и мога да ви кажа, че голяма част от тях съвсем не са толкова свободни, колкото повечето руски медии.
– Вие бяхте неотдавна в Крим и имате пресни впечатления от визитата си там. Ще ни кажете ли какво видяхте на полуострова, как възприемат хората промяната?
– В края на май бях за 10 дни в Крим. Това пътуване остави много силни впечатления у мен, дори вълнуващи. Имах много срещи с местните власти, с институциите, с хората, които се занимават с управлението, но моята лична задача беше да се опитам да поговоря с повече обикновени хора. Обикалях пазарите, за да си говоря с продавачите, с хората в парковете. Исках да разбера какво мислят обикновените хора. Много бях впечатлен от това, което ми каза един шофьор на такси. Той говореше за „украинските времена“, но като за нещо, което е от древната история. Аз му казах: „За какви украински времена говориш, че те бяха само допреди три месеца?“ А той ми отговори: „Вярно е, но животът толкова се промени, че ние това го считаме за далечно минало“. Това, което ме зарадва, е, че човекът определи тази голяма промяна като нещо много хубаво и ползотворно. Хората от Крим чакаха този момент, присъединяването към Русия, цели 23 години. Заради това те сега живеят в една своя сбъдната мечта, а това е нещо много хубаво.
– В западните медии твърдят, че кримските татари и досега недоволстват от това присъединяване.
– Това също е част от огромната дезинформация. Разговарях с много кримски татари – всички до един бяха във възторг от това, което се е случило. Само за няколко месеца Крим дръпна икономически нагоре – нещо, което никога не е ставало преди. Информациите, че те са недоволни и бунтовни, просто не отговарят на истината. Все пак не само доходите на руснаците, доходите на всички скочиха.
– Наскоро се появиха информации, че групи на „Десен сектор“ се навъртат около сухопътната граница на Украйна с Крим – усетихте ли някакво напрежение на полуострова? Голяма част от украинските политици от новата власт също често се упражняват на тема „как ще си върнем Крим“.
– Нищо такова не съм усетил. Когато кацнах в Симферопол, дори не видях нито един полицай. Имаше двама от охраната на летището, които пушеха спокойно, но само това. Няма дори знак за някаква извънредна ситуация. По поведението на хората също не се усеща, защото те все пак изпълниха своята основна цел – върнаха се в истинската си родина. Обикалях много – от Симферопол до Ялта, до други градове. Имаше си само пътна полиция, съвсем обичаен живот, съвсем обичаен ред. Бях и в Севастопол – абсолютно същото. Всичко беше спокойно.
– Говорихте за натиска върху Русия, за опитите тя да бъде дестабилизирана. Можем ли обаче да кажем, че това е война срещу Русия?
– Да, това е война. Една скрита война срещу Русия. Целта в тази война е, ако може, Русия да бъде обкръжена. Това става постепенно. Виждаме, че американците разположиха бази и в Чехия, и в Полша, а сега тръгват и към балтийските републики. Следващият етап ще е опит да разположат такива бази в Украйна. Но всяка държава, която е подложена на такъв натиск и скрита война, винаги стига до момента, в който е принудена да каже „Стоп“.
– Ако оставим за малко политиката настрани – какви са вашите впечатления от България?
– Аз често идвам във вашата страна. Мой приятел руснак, който е женен за българка, е от малкото село Телиш и често ме кани на гости там. То се намира на 30 километра от Плевен. 15 години вече ходя там поне веднъж годишно. Това е не само почивка за мен, но и възможност да видя част от историческите места на България. Много пъти съм присъствал на тържествата по случай освобождението на Плевен, които се провеждат всяка година на 10 декември. Един път дори доведох делегация от руски емигранти от Париж, за да видят на живо тържествата. Парадоксално е дори, аз никога не съм бил на българското Черноморие, но добре познавам останалата част от страната. Никога няма да забравя и първото си посещение на връх Шипка, изкачването на стръмните стълби, красотата, вълнението, което преживях. Бяхме с руската делегация от Париж, през зимата. Беше минус 20 градуса, но това не ни спря да се изкачим до паметника.
– Усещате ли духовна близост между българите и руснаците? Защото да бъда честен, у нас има хора, които се опитват да я отрекат.
– Всеки, който се опитва да отрече това, най-напред лъже самия себе си. Трябва да говорим по-често за нашата духовна близост, защото тя е очевидна. На първо място, ние имаме обща вяра – православието. Тази вяра тръгва от Балканите, благодарение на Кирил и Методий, които създават азбуката ни. След това независимо от световната ситуация между България и Русия винаги е имало силна дружба. Дори и когато, както през Първата световна война, България се е оказала в лагера на Германия и Австро-Унгария. Същото е и сега. Често съм чувал резки заявления на българското правителство, но хората неизменно са приятелски настроени, гостоприемни към руснаците, и повечето от тях рано или късно ми казват, че ние наистина сме братя.
– Тежко ли е да се носи титлата княз цял живот?
– Ще ви отговоря много простичко. Ще ви отговоря с думите на моите родители, които ме възпитаваха с тях, а аз се стремя по същия начин да възпитавам децата си. Баща ми винаги казваше, че ние сме наследили фамилия, която е влязла в историята – тази фамилия е дворянска, княжеска, но това по никакъв начин не е наша заслуга. Всеки от нас, казваше баща ми, е длъжен отново да заслужи достойнство и уважение. Аз лично смятам, че на нас дори ни е по-трудно, защото на нас гледат с различни очи. Въпросът не е в титлата, а в това да бъдеш наистина достоен човек.