Съгласно първоначалния германски план за настъпление срещу Съветския съюз, известен с името „Барбароса“ , Москва е трябвало да бъде превзета в срок от 10-12 седмици след началото на военните действия. Още през първите дни на войната, обаче става ясно, че Червената армия е противник, коренно различен от срещаните досега от Вермахта. Макар и да отстъпват, понасяйки тежки загуби, съветските войски упорито се съпротивляват, като по този начин провалят немските надежди за успешен „блицкриг“ и на изток.
На 6 септември на немските части е зачетена директива 35, според която в най-близко време предстои провеждане на две големи военни операции: първата за унищожаването на съветския Юго-Западен фронт, втората за решително настъпление в посока Москва и превземането ѝ. В историята планът за тази операция е известен под кодовото име „Тайфун“.
Втора германска танкова група, командвана от генерал Гудериан, на 30 септември започва настъпление по направление от Харков към Тула. Само за два дни войските му преодоляват 120 км, превземайки стратегически важния град Орел. Два дни по-късно останалите части на армейска група „Център“ атакуват съветските части в посока Москва. Създавайки многократно числено превъзходство, на тесни участъци от фронта немските войски успяват да пробият съветската отбрана, разсичайки частите на Червената армия и стремително да настъпват в посоката на главните удари. Към 5-ти октомври германците се намират само на 200 километра от съветската столица. Хитлер и обкръжението му вярват, че Москва ще бъде превзета до началото на зимата.
На героизма на съветските воини през тези, вероятно най-тежки за СССР дни на войната, са посветени множество книги, документални и игрални филми, в частност, появилият се наскоро игрален филм „Подолските курсанти“, разказващ за подвига на 3500-те курсанти на пехотното и артилерийско военни училища на град Подолск, поели върху себе си удара на Вермахта по линията Юхнов – Медин – Ильинск – Малоярославец.
На 20-ти октомври 1941 г. в Москва е обявено обсадно положение. За командващ на отбраната ѝ е назначен съветският пълководец Георгий Константинович Жуков, тогава в звание армейски генерал.
През последните дни на октомври немските войски достигат град Тула, но независимо от яростните си атаки срещу немногочислените съветски армейски части, подкрепени от местния гарнизон и опълчение, така и не успяват да го превземат.
На 7-ми ноември, независимо от тежката ситуация на фронта и обявеното обсадно положение, на Червения площад е проведен традиционният военен парад, а ден преди това, в навечерието на празника на Великата Октомврийска Социалистическа Революция, в залата на станция „Маяковская“ на московското метро е проведено тържествено събрание на Московския съвет. Дори и само тези две събития са достатъчно показателни, че независимо от критичната ситуация, духът на съветските хора и ръководството на СССР не е бил сломен. Независимо, че още от втората половина на октомври от Москва са евакуирани чуждестранните посолства и някои държавни учреждения (лично аз предполагам, че тази мярка е била предприета по-скоро заради опасността от бомбардировки от въздуха, а не заради предполагаемо оставяне на столицата), Сталин, както и висшето съветско ръководство и военно командване не напускат Москва.
В средата на ноември Вермахтът започва последния си опит да обкръжи и завладее съветската столица. В последните дни на месеца от север и северозапад немските части се намират само на 30-тина километра от центъра на Москва. Немски полеви командири записват в дневниците си, че с бинокли виждат кремълските кули. От юг частите на генерал Гудериан продължават безуспешно да атакуват Тула. Най-близо до Москва се оказват частите на немски разузнавателен батальон, който на 2-ри декември достига град Химки и моста над канала Москва-Волга.
Днес, пътувайки за московското летище „Шереметьево“, на това място може да се види монумент на защитниците на Москва.
В първите дни на декември и на съветското, и на германското командване става ясно, че немският настъпателен порив и сили са привършили, но докато Вермахтът е изчерпал всичките си резерви, Червената армия е успяла да концентрира такива.
Ставката – върховното съветско командване издава заповед за контранастъпление. На 5-ти декември войските на Калининския фронт, а на 6-ти на Западния и Юго-Западния атакуват немските части и пробиват фронта. В рамките на серия настъпателни операции в района на градовете Калинин, Клин, Наро-Фоминск, Елец, Тула и Калуга германците са отхвърлени на 150-300 километра. На много места отстъплението на Вермахта се превръща в паническо бягство, с изоставяне на въоръжение и техника. Мълниеносните рейдове на бързоподвижните кавалерийски корпуси на генерал Лев Доватор и генерал Павел Белов в дълбокия немски тил предизвикват паника и ужас сред германските войници и офицери, разстройват доставките за фронтовите части, унищожават жива сила и големи количества оръжие, боеприпаси, продоволствие.
Само енергичните действия на германското висше военно командване, въвеждането на драконовски мерки, вкл. „заградителни отряди“, разположени зад предните позиции и разстрелващи отстъпващите (често те се смятат за съветски патент от времето на битката за Сталинград, но всъщност германците ги използват година по-рано) и не на последно място недостатъчната мощ на Червената армия по онова време (съветското контранастъпление започва при съотношение на силите в личен състав и техника приблизително 1:1,5 в полза на Германия), спасяват през зимата на 1941-42 г. немската армия от тотален крах и съдба, сходна с тази на Великата армия на Наполеон.
Немският генерал Блюменрит, тогава началник щаб на 2-ра германска армия пише: „Това беше повратен момент в нашата източна кампания – надеждите да извадим Русия от войната през 1941-ва г. се провалиха в последната минута. Сега за политическото ръководство на Германия беше важно да разберат, че дните на блицкрига потънаха в миналото.“
Анализирайки причините за поражението в битката за Москва, някогашните германски военачалници в спомените си най-често изтъкват две причини – некомпетентността на Хитлер, месещ се в работата на военните и факторът „руска зима“. Западната пропаганда услужливо подхваща тези идеи (всъщност, много е възможно именно дейци на тази пропаганда да са подшушнали на бившите немски генерали подобни мисли), като поставя акцент най-вече върху втория, твърдейки, че основна заслуга за съветската победа през зимата на 1941/42 има „генерал Зима“. Немските войски не били подготвени за зимата, а съветските били, германците не били свикнали на студ и сняг, а на руснаците те били в кръвта. Тук, както почти всякога в недобросъвестната пропаганда, се използва механизмът на полуистините и комбинацията на очевидни истини и откровени лъжи в едно цяло. Вярно е, че още през ноември температурите край Москва падат значително, вярно, че една значителна част от немските загуби в жива сила се дължат на измръзвания, че неподготвената за зимата техника – транспортни средства и въоръжение отказват да работят при ниски температури, но господа, от студа страдат всички хора, както германци, така и руснаци, летните гориво-смазочни материали правят негодна всяка една техника, експлоатирана през зимата, без значение дали е произведена в заводите на Круп и Рейнметал или в „Кировския“ завод в Ленинград и в тулските оръжейни заводи. Кой е виновен за измръзването на германските войници, суровата руска зима или немските интендантски служби, неосигурили войските си с топли дрехи и обувки? Кой е виновен, за неизползваемостта на камиони, танкове и оръдия със замръзнали горива и смазочни материали? Руският студ или немските тиловаци, които не са си направили труда да осигурят армията си със зимни горива и масла? И кой, в края на краищата, отговаря за логистиката и снабдяването на войските, давайки съответни разпореждания на интенданти и други тилови служби, „товарищ генерал Русская Зима“ или германският Генерален щаб? Или може би германците не са знаели, че в Русия през зимата е по-студено, отколкото във Франция и Гърция? Отговорът, поне според мен, е очевиден. Високомерието и излишната самонадеяност на германското върховно командване, построило военните си плановете върху тезата, че Москва ще бъде превзета, а СССР ще капитулира още преди настъпването на студовете, е причината армията да не бъде подготвена за водене на война през зимата. С други думи, въпросният „генерал Зима“ всъщност е с германска униформа, окичена с кръстове и дъбови листа и носи на ръкава си свастика.
Друг любим рефрен на западната пропаганда е помощта на съюзниците и неоценимостта на ролята ѝ за Победата. И тук похватът е същият – полуистини и неоспорими факти, тясно преплетени с откровени лъжи. Погледнато през призмата на битката за Москва нещата изглеждат така: да, безспорно в битката за Москва СССР използва въоръжение и друга военна помощ, получена от съюзниците, преди всичко от Великобритания (американските доставки по ленд-лийз започват по-късно). Да, на бойните полета край Москва воюват няколкостотин британски „Матилди“ и „Валънтайни“, а в небето летят британски „Харикейни“. Според някои, вероятно силно завишени оценки, британските танкове, съставляват ¼ от танковете, използвани от Червената армия в битката за Москва, а самолетите – около 15%. Дори и да приемем тези цифри за достоверни, имайки предвид тежкото тогава положение с техниката в СССР, дължащо се на загубата на промишлени райони и незавършеното пренастройване на промишлеността на военни релси, помощта, макар и сериозна, надали е решаваща. А освен това, дяволът, както винаги, се крие в детайлите.
Британският танк „Валънтайн“ е имал бойна маса около 16 тона, т.е. според приетата в СССР класификация е „лек“ танк (британците използват друга класификация, според която той е „пехотен“), от категорията на намиращите се тогава на въоръжение в Червената армия БТ-7 (другите съветски танкове от онова време, по-новият Т-50 и по-старият Т-26, няма да разглеждаме, тъй като към края на 1941-ва са били произведени по-малко от 100 бр. Т-50, а Т-26 по онова време е очевидно остарял и вече снет от производство). Валънтайн е въоръжен с 40 мм оръдие и една картечница. Двигателят му, с мощност 135 к.с. (8.57 к.с./тон), му позволява да развива макс. скорост по шосе до 25 км/ч. Скоростта по пресечена местност, е поне два пъти по-ниска. Боекомплектът от снаряди включва само бронебойни такива, тъй като малкият калибър на оръдието прави действието на осколочно-фугасните прекалено слабо. Запасът на хода по шосе без презареждане с гориво е 150 км (в полеви условия поне 3-пъти по-малък). Съветският БТ-7 тежи 14.5 тона, въоръжен е с 45 мм оръдие, окомплектовано с бронебойни и осколочно-фугасни снаряди и картечница. Двигателят му е с мощност 400 к.с. (29 к.с./тон!!!) и му осигурява скорост по шосе от над 50 км/ч (БТ-7М с дизелов двигател В2 – над 60 км/ч). По пресечена местност БТ-7 развива над 20 км/ч. Запасът на хода по шосе е 400 (600 за БТ-7М) км. Както се вижда, британският танк отстъпва на съветския по всички основни параметри и то значително. По-слабо е въоръжен, по-бавен, а значи и по-уязвим за противника, има драстично по-малък запас на ход. Единственото, с което „Валънтайн“ превъзхожда БТ-7, е дебелината на бронята, което по принцип би означавало, че той е по-неуязвим. Но и тук нещата съвсем не са еднозначни, тъй като в БТ много по-голяма част от бронята е под наклон, което увеличава нейната ефективност.
Британският танк „Матилда“, също доставян за СССР по онова време и участвал в бойните действия край Москва, е с тегло 27 тона, с други думи това е среден танк. Въоръжен е със същото 40 мм. оръдие, окомплектовано само с бронебойни снаряди и една картечница. Мощността на двигателя е 175 к.с. (6.46 к.с./тон), като по шосе развива до 24 км/час. Запасът на хода по шосе е 260 км. Съветският среден танк Т-34 по това време е въоръжен със 76мм оръдие, окомплектовано както с бронебойни, така и с високо-ефективни срещу пехота и леки укрепления, осколочно-фугасни снаряди и две картечници. Двигателят е с мощност 500 к.с. (19.5 к.с./тон) и позволява скорост по шосе с над 50 км.ч. и по пресечен терен с над 35 км.ч. Запасът на ход по шосе е почти 400 км. И тук бронята на съветския танк е по-тънка от тази на британския, но за сметка на разполагането ѝ под рационални ъгли е значително по-ефективна.
С други думи, дори и да са съставлявали до 25% от танковия парк на Червената армия в битката за Москва, танковете, доставени от съюзниците, са били значително по-неефективни от аналогичните съветски, а значи и ролята им е била по-малка, още повече, че според многочислени източници, британските танкове са били зле приспособени за условията на Източния фронт.
Разгромът на германските войски край Москва през зимата на 1941/42 година е заслуга не на суровата руска зима, не на, макар и имащата свое място, съюзническа помощ. Този разгром на един изключително силен и опитен враг е постигнат от съветските войници и офицери и техния героизъм, от съветските пълководци, планирали победните операции, от ръководството на СССР, успяло да обедини хората за защита на Отечеството, той е заслуга на цялата огромна страна и нейния народ.
Победата на Съветския съюз в битката за Москва често незаслужено се недооценява на фона на Сталинградската и Курската, операция „Багратион“ в Белорусия, довела до пълен разгром на армейска група „Център“ и други велики победи на Червената армия, но тази победа има огромно значение за изхода на цялата война. На първо място, това е първото голямо поражение на хитлеристка Германия, което развенчава мита за непобедимия Вермахт. От тази гледна точка морално-политическото значение на тази победа е неоценимо. В битката за Москва германците губят огромно количество бойна техника и личен състав (според някои оценки, невъзстановими загуби до 1 млн. души). Немската промишленост успява да произведе нова техника за армията си, но не така стои въпросът с човешките загуби. Да, човешкият ресурс на почти 80 милионна по това време Германия и на сателитите ѝ позволяват попълване на проределия към началото на 1942-а Вермахт, но това попълнение е количествено, но не и качествено. Значителна част от опитните и добре обучени ветерани са загубени. Бойният дух на всепобеждаващия до тогава Вермахт, сломил за броени месеци практически цяла Европа и стигнал до Москва, също никога няма вече да бъде същият. Ехото на поражението при Москва в самата Германия също е оглушително. Хитлер сменя значителна част от военното ръководство, недоверието между политици и военни, затихнало след бляскавите победи на Запад, отново се засилва.
До окончателния разгром на хитлеристка Германия има още почти 3 и половина години, предстоят тежки битки, многобройни жертви, но Победата вече не е мечта или мираж, а неизбежност.
Автор: Александър Томов