„Един образ за страстно обожание, една памет за дълбоко благоволение, едно име за девиз на всяка праведна борба” – Пейо Яворов
Настана време да разгледаме палитрата на една рано прекършена съдба в българския поетичен свят.
Едва ли има друга по-значима личност в най-новата ни история от Христо Ботйов Петков, който изгря на родния ни небосклон с великолепните си качества на поет и революционер като звезда, и угасна, за да озари целия прогресивен свят за вечни времена.
Христо Ботев е една от най-уникалните личности в националната ни история. За неговия кратък, но впечатлителен живот са изписани томове от признателните потомци.
Няма по-трогателна характеристика за качествата на нашия национален поет и революционер от казаното в края на деветнадесети и началото на двадесети век и по-късно от бележитите ни представители:
Захари Стоянов: „Христо Ботев е роден и предназначен от необяснимите стихии да бъде голям човек, да води подире си тълпите, да заповядва и да прави епохи. Каквото и да е написал той, каквото и да е казал, душата му всецяло е участвала в думите му, в плача му, в смеха му.”
Иван Вазов: „Той се беше преобърнал в мисъл. Смелата, заветната идея, която отдавна мъчеше духа му, като таен демон сега беше се въплатила в него.”
Проф. Асен Златаров: „Ботйов се явява, като никой друг от нашите будители, като велик учител на енергии, знаме за подвиг и път за тия, които са дошли да оправдаят името си „човеци”.
Георги Бакалов: „Енергията и страстта на Ботевия стих се обуславят от проникновеното революционно съдържание на поезията му. Възвишените идеали, в услуга на които Ботев отдаде своя талант, изпълват поезията му с живот нетленен.”
Всеки ред от вълшебното слово на Ботев е сълза в очите на нашия достолепен народ, пронизваща стрела в гъстия мрак на турското робство. Нека чрез него се докоснем за миг до онази печална действителност: „Мрачна и жалостна е нашата история от падането ни под турците, дори до днешните времена. Тежък и възмутителен е животът на свободолюбивия някога български народ. Страшен хомот, какъвто тежи и до днес на вратът му, гъбясал от векове и запрегнат с ятаган. Вместо жегли, тежки вериги ръждясали от кърви и сълзи, вериги, в които са заковани и ръце, и нозе, и ум и воля, и в които и до днес пъшкат бащи и майки, братя и сестри, дядове и синове. Злодейства, безчестия, колове, бесила, мъки, тъмница, най-после даалийци и кърджалии, фанариоти и чорбаджии, черкези и татари, с една дума – зло, варварско зло, което само едно азиатско въображение може обхвана, зло от завоевателя Мурада до читашкия реформатор Азиса, това са страниците на тази история, на това наше вчера. Кървави страници. Горчиво преминало. Но днес, днес не е ли пак същото черно тегло, същия хомот, същите вериги.”
. . .
Корабната тръба изсвирва, Ботевите четници стъпват на Козлодуйския бряг и за последен път целуват родната земя. Всички съзнават, че пътят е страшен, но славен. Посоката е Враца, от която се очакват да излязат още няколко хиляди бойци.
Щабът, в състав: Христо Ботев – войводата; Никола Войновски – военен командир; Георги Апостолов – секретар и членовете: Георги Матев, Димитър Икономов, Давид Тодоров, Димитър Стефанов, Никола Обретенов.
Петър Ванков и Спас Соколов са начело на колоната и поемат първите удари на преследващите ги черкезки орди. Но пътят през Гложене, Бутан, Крушовица, Алтимир, Борован, Баница и Враца е осеян с изненади и 54-километрово изнурително придвижване.
На рида „Милин камък” се завързва тежко сражение, където загиват двайсетина четници и още толкова ранени.
Датата е 18 май 1876 г.
Започва драмата на останалите живи четници, истинска Шекспирова драма по думите на Владимир Свинтила. Вместо очакваните бойци от Врачанско, декларирани от Стоян Заимов, че са готови за участие в сраженията, само един единствен се отзовал – Марко Бошнаков от село Бутан. Робската психика и страхът от смъртта надделели сред мнозинството от местните мъже и вместо да положат главите си пред олтара на Отечеството, са предпочели да затулят с пердета прозорците си.
В разгара на битката между шепата четници и несъразмерно голямата турска войскова част, Ботев за пръв път изпитал покруса от развоя на събитията, застанал до една скала и с болка на сърцето промълвил: „И ние сме дошли народ да освобождаваме. Где е народът? Где са тия измъчени робове, които ни викаха? Где е Заимов, где е тоя лъжец, със зъби да го разкъсам? Онова, което съм мислил и работил през целия си живот, два дни бяха доволни да го опровергаят, да покажат моето дълбоко заблуждение. Всичко е вече напусто, изгоряха двеста души, историята никога няма да ни прости. По-добре да бях паднал да се удавя в Дунава, но да не виждах тоя позор, как българският народ е стадо говеда. Махвайте се от очите ми и вие – идиоти с идиоти! Помните ли, като лъжехте във Влашко, че народът ще да ни посрещне на Дунава. Ние не сме друго нищо за тоя народ сега, освен разбойници.”
След тия думи Ботев си изтрил сълзите от очите и отново излязъл на позицията с гола сабя.
Още с навлизането на четата, предния ден, в село Борован, Ботев е усещал предстоящата драма и се обърнал укорително към Обретенов: „Къде са твоите хора, които щяха да ни посрещнат, нахранят, напоят и се присъединят към нас?”
Ето на какви хора е разчитал Ботев. Под ръководството на Любен Каравелов, БРЦК определил за апостоли на четирите революционни окръзи в страната: Панайот Волов за Пловдивски с център Панагюрище, Иларион Драгостинов за Сливенски, и както ще се разбере по-натам – за Великотърновски Стефан Стамболов и за Врачански Стоян Заимов.
Във Враца се събрали трима апостоли: Стоян Заимов, Никола Обретенов и Георги Апостолов, от които първият за Врачански район, Обретенов за Оряховския район и Апостолов за Берковския, но още в началото на съвместната им дейност те често се препирали за първенство и под давлението на Врачанските редови революционни дейци Обретенов и Апостолов набързо били отзовани в Гюргево, а останал в този район още по-неудачният Заимов. За него се носела отдавна мълвата, че не е за водач в тези бурни времена, придавал си е голямо значение, неподплатено с конкретни действия, както се получава и със стъпването на Ботевата чета на родна земя.
Късно вечерта на 18 май по всичко изглеждало, че поражението на четата на Милин камък е станало факт и няма никакви шансове да остават там оцелелите. Това е критичният момент, когато истинската драма тепърва е щяло да се прояви.
Заслужава специално внимание документираното в спомените на останалия жив Никола Кючуков (баш комитата), който не се отделял от Ботев, тръгвайки от Гюргево та чак до връх „Вола”. Предполага се, че той е записал най-правдиви сведения за хода на последните събития: След битката на Милин камък на 18 май и раздялата с убитите и ранените е взето решение от Щаба: ранените и вероятно много изтощените около 36 четници, които не са в състояние да участват в предстоящия преход, е трябвало под водачеството на Спас Соколов да поемат пътя към Черепишкия манастир, а другите 64 здрави четници начело с Ботев да се отправят към балкана и от там през Сърбия да се върнат в Румъния. При това категорично решение, предложено от Ботев, Обретенов видимо изтръпнал, защото знаел, че парите, с които разполага четата – около 820 000 лева в пазвата на Ботев, ще се върнат обратно в народната хазна, ако действително се осъществи този план. Предполага се, че Обретенов е имал скрито намерение, след като допреди няколко дни е бил касиер, да се добере отново до тези средства. Ето защо, от този момент нататък, след като четата отседнала за кратко в кошарата на „Мазната” и купили няколко агнета да се нахранят, Обретенов се прилепил плътно до Ботев и не се отделял от него.
Заслужава внимание и фактът, че след посещението на кошарата на „Мазната”, а по всяка вероятност още там, Обретенов вземал инициативата в свои ръце и свикал извънредно заседание на щаба с участието само на себе си, Ботев и още двама не членове – Спас Пенев и Димитрото, като настоявал да се вземе незабавно решение по въпроса – а сега накъде? От щаба липсват трима убити: Георги Матев, Сава Попкатрафалов и Никола Симов, шестима са били на огневата линия с охранителни функции, а Войновски въобще не е бил поканен и се е намирал на около 35 метра встрани.
В тази връзка възникват няколко въпроса:
Защо Обретенов си е присвоил правото да свиква щаба през главата на Ботев?
Защо не е поканен на заседанието Войновски, като единствен военен специалист?
Заседанието не е легитимно при положение, че от 12 членове, участват само двама – Ботев и Обретенов, тогава защо го провеждат?
Предния ден, след поражението на Милин камък, Ботев е отнел пълномощието на Войновски да отдава заповеди и го е заменил за тази функция с Перо Македонеца – ранен в коляното. Защо е станало това и как е реагирал самият Войновски?
Защо е допуснато в заседанието да участват двама нечленове, при това точно Сава Пенев и Димитрото?
Нито Обретенов, нито Сава Пенев, нито Димитрото не са обявили някъде след убийството на Ботев какви решения са взети тогава и кой какво е казал. Няма сведения и сега.
Непосредствено след това нелегитимно заседание, Обретенов и Ботев са тръгнали заедно в посока към Извора по пътеката, покрай въпросния камък и клонестата шипка.
В един момент, в знак на отчаяние от поражението на Милин камък, Ботев се обърнал към Обретенов с думите: „Никога нямам никаква жалба към никого и за нищо”. В този миг ненадейно изсвирила тръбата на турския гарнизон, но не за атака, а за отбой, съгласно каноните на корана при залеза на слънцето. Часът е бил около 20.00 и е наближавало пълно свечеряване. Предполага се, че Обретенов е приел този факт като удобен момент да осъществи пъкленото си действие. Стоейки от лявата страна на Ботев, вероятно е извадил пистолета си с дясната ръка и го е прострелял в гърба, жертвата се олюляла, прихванали я Обретенов и неговият съратник от Врачанския комитет Георги Апостолов, положили го на земята, но простреляният е хъркал в предсмъртна агония и тогава един от двамата го е прострелял и в челото, за да му се отнеме всяка възможност да оцелее и проговори.
. . .
В подкрепа на описаната по-горе версия за гибелта на Ботев в присъствието на само тримата четници – Никола Обретенов, Георги Апостолов и Димитрото ще приведа още факти и обстоятелства:
Полковник Никола Попов от Националния институт по криминалистика поддържа като професионалист същата теза, като по-горе описаната;
Необяснимо е защо Обретенов, като чул решението на войводата след поражението на Милин камък, не е дал съгласието си заедно с другите здрави четници да потеглят към Оборище и се присъединят към тамошните въстаници?
Подозрителна е постъпката на Обретенов, Апостолов и Димитрото, които след като го положили убит на земята, са приели, че Ботев е свършил необратимо, положили някакви цветя върху трупа и потеглили;
Тримата четници след кратко време се върнали обратно и са взели със себе си часовника му, револвера, писмата, окървавената Европейска карта от пазвата му, а вероятно и парите на четата;
Тримата, педи да си тръгнат, са се заклели взаимно да мълчат за наличието на кървавата рана в челото на убития;
Надошлите други четници, пръснати из шубраците, били видимо потресени от случилото се и след време са разказвали, че никъде в този момент не са забелязали да има неприятел;
Интересно е защо храбрият четник от боевете Перо Македонеца със строшеното коляно е сложил пръста си на устата и е дал знак на другарите си да не се говори за нещастието?
Някои от четниците, като са тръгнали с групата, започнали да питат: „Где е войводата”, а един от тримата ги е успокоил: „Той е напред, скоро ще го стигнем”;
Буди подозрение и фактът, че на следващата 1877 година Обретенов едва 21-годишен е побързал да си напише спомените и после при всеки повод да обяснява на интересуващите се своята версия. Та нали спомени се пишат обикновено на достолепна възраст?!
През 1888 г. Захари Стоянов – зетят на Баба Тонка и шурей на Никола Обретенов, завършва книгата си „Христо Ботев – опит за биография” с твърдението, че Ботев е пронизан от вражески куршум в челото, а Обретенов е твърдял, че войводата е пронизан само в сърцето, като Захари Стоянов е признавал, че това е негова художествена измислица, за да героизира образа;
Захари Стоянов си е позволил в книгата да разказва, че в деня на покушението над Ботев престрелката с врага е продължила до късно вечерта, което е съмнително. Този факт изглежда да е съчинен, за да се изгради алиби в полза на шурея му Обретенов и да се изключи възможността някой да говори по-късно, че Ботев е убит от един от тримата;
Противоречиви са сведенията от останалите живи четници след Освобождението. Така например, членът на щаба Димитър Икономов в своите „Материали за Христо-Ботевата чета” пише: „Като чух, че Ботев е убит, се озовах веднага на лобното място и го сварих в предсмъртна агония с хъркане.” Икономов обаче нищо не е записал по това колко рани е видял върху тялото на Ботев, а се е задоволил само с предаденото му съобщение от Обретенов.
Сава Пенев, като разбрал за убийството, се оттеглил настрана с покрусено сърце, без да пророни дума. Оттеглил се в Черепишкия манастир, лежал 2 години в Търновския затвор и умира през 1916 г., без да сподели някъде впечатленията си. Дали от мъка, или поради забрана от страна на един от тримата, не е ясно.
Никола Странджански в наше време пише, че единият от тримата свидетели – Димитър Тодоров – Димитрото, обявил спомените си едва през 1928 г. без особени подробности. При това не оповестява убеждението си къде е ударен войводата – в сърцето, в челото или в в черния дроб. А може би и на него по някакъв начин му е било вменено в дълг да не говори нищо, освен това, за което са се разбрали тримата на лобното място.
Нашият съвременник Стефан Влахов Мицов пише по разказите на четниците, че всички са се ужасили от случилото се и са се изненадали, как е било възможно това да стане след затихването на престрелките с врага;
Съвременният историк от Козлодуй Николай Маринов Пачев е категоричен в извода си: „Убийственият куршум е изпратен срещу Ботев от един от тримата, които са били до него.”
На 11 май 1993 г. във в. „24 ЧАСА” се появява информация от русенския историк Иво Жейнов, в която декларира убеждението си: „Ботев е убит от свой човек по необходимост”. За каква необходимост е ставало дума – не се дават подробности.
Още по времето на подготовката на Ботевата чета за минаването на Дунава Обретенов на моменти е имал странно поведение. Така например, на първата му среща с Ботев в гр. Бекет той заявил: „Христо, идва брат ти Кирил, върни го. Та той е още дете – на 20 години е (на колкото е бил и самият Обретенов)! Много тежко ще бъда за една майка да преживее загубата на двама сина едновременно”. Логичен е изводът, че още тук в Бекет Никола Обретенов може би е издал смъртната присъда на Ботев.
Ботев е имал достатъчно подробни впечатления за качествата на Обретенов и не си е позволил да му възложи отговорна задача при преминаването на четата през Дунава.
Интересен е един друг факт. Обретенов се е снишил и никога след Освобождението не си е позволил да коментира острата критика, отправена му от Ботев при навлизането в Борован, заради лъжата, че към четата са щели да се присъединят хиляди поддръжници. Също, в спомените си, той не коментира и факта, защо е бил отзован от Врачанския комитет заедно с Георги Апостолов;
Историците премълчават факта, защо Захари Стоянов веднага след написването на книгата си „Христо Ботев – опит за биография” през 1888 г. решава да се изнесе със семейството си в Париж, с чии п ари е направил това и как е настъпила неговата кончина след една година?
В тази връзка, особено актуални са и въпросите: след Ботевата смърт кой е взел със себе си четническите 820 000 лева и как са похарчени след това;
Летописецът на Врачанското съзаклятие – проф. Димитър Йоцов, в том първи на ср. 244 от книгата си „Културно-политическа история на гр. Враца”, години наред след Освобождението е търсил заедно с втория съветник на Ботев – Митьо Цветков оправдателни документи за деветте хиляди златни наполеона от продадената пастърма и лой в Бекет за закупуване на оръжия. Предполага се, че те са присвоени още на връх Вола от Никола Обретенов и след това са поделени между него, Стоян Заимов и Стефан Стамболов, а една част е дадена и на Захари Стоянов, за да забегне за Париж.
Загадъчна остава и ролята на Обретенов в делото, което води Скачоков срещу Митьо Цветков за парите от пастърмата и лойта и който в крайна сметка е бил осъден да напусне бащиния си дом и да умре като ратай при Ахмед Ага бей.
След Освобождението Стоян Заимов е написал много спомени за своята революционна дейност, но нито ред черно на бяло за събитията във Врачански окръг, където е бил оторизиран апостол от БРЦК. Какво се крие зад това премълчаване?
Историята все още не е дала отговор и на въпроса, как така след толкова много провали и загадки около смъртта на Ботев Никола Обретенов е бил назначен за първия следосвобожденски управител и то точно в град Враца – градът, превърнат по-късно в затвор за русофилите Драган Цанков и Антон Страшимиров.
Завършвам този драматичен разказ със сълзи на очите си, при това няма как да не предам на читателите спомена на един български офицер и писател – Йордан Нецов, който на 8-годишна възраст през 1937 г. се е изкачил на връх Околчица и е участвал във възпоменателния митинг по повод 61-годишнината от гибелта на Христо Ботев. Между ораторите, на трибуната се изправил на достолепна възраст и апостолът Никола Обретенов с думите: „Стани бе, Ботьов, стани бе, братко, да видиш за това ли се борихме.” Ненадейно измежду присъстващите на митинга един възрастен човек се качил на трибуната и заплюл Обретенов в лицето.
Тъжна картина, откъдето и да я погледнеш. Множеството навело смирено глави, сякаш гениалният поет-революционер Ботев е загубил живота си днес.
А „великият” Обретенов в този момент още един път се досетил защо е отказвал да публикува спомените си до тогава – цели 6 десетилетия.
За нас, днешните съвременници, остава единственото утешение да знаем и да вярваме, че
Поетите загиват, но не умират!
Автор: Илия Киров
Източник: https://www.kvantov-prehod.org/