Политиците и държавниците по онова време, въпреки различните си убеждения, пренебрегват личните си вражди и разногласия в името на важната национална цел – обединението на разкъсаната от Берлинския конгрес Родина, принуждавайки Великите сили да признаят волята на българския народ.
Съединението на България и ролята на Русия
За независимостта ни руската държава плаща на Турция вместо българското правителство 80 млн. френски франка, които после ни опрощава
Когато се говори за Съединението, винаги се казва, че Русия се отнася негативно към този български акт на независимост. Княз Александър I Български, участник във войната и доверено лице на Александър II, се превръща във „враг“ за официална Русия. Петербургската дипломация, ратувала за Санстефанска България, е критикувана от руската общественост, която счита, че Русия на Александър III зачертава делото на своите загинали в Освободителната война синове. Защо обединението на освободените води до разединение с освободителите? Отговорите и истината подирих в руските секретни архиви.
Стратегически интереси на Русия от времето на Екатерина II определят балканската й политика: изтласкване на Отоманската империя от северните брегове на Черно море и поддръжка на националноосвободителните движения на балканските народи. Фактът, че българският народ се освобождава от турско робство с руска помощ, както и съседните страни в региона, съдейства за зараждането на образа на „Дядо Иван“. Създаването на Санстефанска България е връх на действеното начало в руската външна политика, олицетворявано от генералите Милютин, Обручев, граф Игнатиев. Русия обаче не успява да противостои на великите държави по въпроса за ревизията на Санстефанския договор. С подписването на 18 май 1878 г. в Лондон на руско-английските меморандуми се преразглеждат резултатите от войната и е разпокъсана създадената само преди два месеца Трета българска държава. На Берлинския конгрес тайните договорености между Русия и Англия се обличат в дрехите на европейската дипломация. Противоречието на великите сили в борбата им за влияние на Балканите и стратегическото разположение на България са основната предпоставка за нейното раздробяване. Създаването на Източна Румелия отговаря на стратегическите задачи на западните държави: Русия се отдалечава от Проливите, а в Южна България се очаква създаването на нова румелиотска нация с небългарско съзнание.
Борбата на българския народ срещу несправедливите решения в Берлин слага началото на борбата за национално обединение на всички българи. Успехът на тази борба се предопределя от създаването с помощта на Русия на българската армия и нейното материално обезпечаване. Руската дипломация включва в Съюза на тримата императори евентуалното обединение на България. Тя разглежда въпроса за Съединението като помощен елемент на бъдеща руска акция за овладяването на Проливите. Въпросът за обединението не е нов за българските дейци. Младият български княз разбира, че може да има значение за българите и останалия свят, само ако подкрепи всенародния стремеж за обединение на всички българи.
Подготовката, провъзгласяването и защитата, военна и дипломатическа, на Съединението е дело на българския народ, негова самостоятелна и независима стъпка при реализацията на която се използват умело противоречията между великите сили. На българската държава са нужни кредити, за да се развива. Като не може да ги получи от своята освободителка, тя се обръща към западните страни. И така Западът заема трайни икономически позиции в България. При това управлението на руските министри не е достатъчно успешно – към тях се отправят упреци за злоупотреби, руските офицери получават по-високи от българите заплати. Вината за провала на руската политика в България е стоварена върху българския княз. Постепенно неговият образ в шифрограмите на руските представители придобива чертите на враг на руското влияние у нас. С влошаване на отношенията с Петербург въпросът за обединението се отлага за неопределено бъдеще, царската дипломация го смята за несвоевременно и нежелателно.
Политиката на статуквото на Балканите взима връх при царуването на Александър III. Руският самодържец счита подкрепата на националноосвободителното движение на българите като грешка. Възгледите на императора имат решаващо значение за негативното отношение на официална Русия към Съединението. Анализирайки причините за българо-руското „разединение“, трябва да вникнем в характера на държавната власт в Русия и България. Национализмът на българите намира израз в лозунга „България за българите“, с цел отдалечаване от плътната опека на Русия, която снабдява с кадри българските министерства. Руският цар ненавижда българския княз, иска отстраняването му от престола. Това е основният мотив руската дипломация да приеме вестта за Съединението неприязнено, тъй като то укрепва позициите на княза в България.
Руската политика към Съединението е противоречива: Русия предупреждава Турция да не въвежда войски на територията на обединена България, но по-късно подтиква Турция към нахлуване в Южна България; почти до 1908 г., даже в преписките не се признава обединението – използва се терминът Източна Румелия; имперската машина в Русия е насочена към поддържане на самодържавието, а в България се заповядва на руските представители да работят против княза. Двойственото начало в руската външна политика се проявява в отношението на част от руските офицери към обединението: докато в София и други населени места те се дистанцират, то в Пловдив, действайки на свой риск и отговорност, допринасят за защита на Съединението, вярвайки, че подпомагат руското дело в България. Руските интереси съвпадат с интересите на ония, които виждат в Русия традиционна покровителка на българския народ и свързват с нея по-нататъшната съдба на България. Русофилите с помощта на руските представители успяват да свалят княза, но не могат да удържат властта. На преден план излиза темата за честта или „политиката на чувствата“. За княза това е завръщане в страната, за да се отрече официално от престола. За Петербург – това е спасяването на русофилите чрез въздействие върху чувствата на българите към своята освободителка. Самата „ултимативна дипломация“ на руските представители води до отслабване на позициите на Русия, която все повече затъва в българските дела. Нежеланието на Александър III да окупира България е обусловено не само от възможното откриване на военни действия в Европа и Мала Азия, но и от нравствени съображения: руският цар не иска неговото царуване да се свързва с борба против онези, които освобождава Александър II.
Българският въпрос занимава умовете не само на официална Русия. Част от консервативната, либералната и демократична преса призовават правителството да се откаже от поддържането на статуквото; показва народния характер на движението в България; доказва, че изменения са настъпили не в отношението на България към Русия, а в руската политика към България; подчертава, че не трябва да се поставят личните интереси над националните. Съединението на България и войната в негова защита са оценени от руското общество като мощен израз на патриотичния подем на българския народ и неговия стремеж към единство. Защитавайки Съединението, руското общество разбира, че враждебността на императора към българския княз засяга съдбата на българския народ и руското влияние на Балканите. Сред руското общество все още е жива паметта за събитията от 1876-1878 г. и затова идеята за Съединението на България е близка на всички руски хора. Демократическите кръгове на руското общество свързват отношението на царизма към обединението с отношението към собствения му народ и забелязват, че образът на „Дядо Иван“ не ще изчезне от душата на българския народ.
Съдбата на България след скъсване на отношенията още дълго време е обект на различни политически комбинации и интриги. Опитите на Петербург да си върне влиянието не дават желания резултат. Българските политици водят комбинативна игра на международното поле, достатъчно дълго „издържат на удара“, при това изпреварват руската дипломация в търсене на приемник на Александър Батенберг. Александър III не търпи друго мнение освен своето, не заседават съвети по въпросите на външната политика. Императорът сам решава въпросите. Министърът на външните работи Н. Гирс не блести с качествата си в сравнение с предшественика си А. Горчаков. Своите донесения и информации представителите на Русия в България предварително пречупват през призмата на царските виждания. Дипломатическите представители А. Кояндер, П. Богданов и Н. Каулбарс се надпреварват да пишат заплашителни ноти и да предлагат на центъра по най-дребни поводи да отзове дипломатите и да спусне знамето. Но когато действително генерал-майор барон Каулбарс спуска руското знаме и заедно с консулите напуска пределите на страната, очакваното от Русия сътресение не се случва: България побеждава нахлулите сръбски войски.
Обявeната на 22 септември 1908 г. Независимост на България е посрещната враждебно от великите сили, но война те не искат и настояват за преговори. С подкрепата на западните сили Турция поставя искането България да й върне всичко, което й дължи според Берлинския договор от 1878 г. Франция предлага заем на България, който обаче е с неприемливи за българското правителство условия. Окуражена, Турция се готви за война и иска вече южните територии на България. В тежката ситуация идва неочаквано предложение от Русия – Русия опрощава на Турция военната контрибуция от 1878 г. и дава заем на България, равен на обезщетението, което Турция иска от България. Впоследствие заемът е изчислен на 81 млн. френски франка. Това предложение е прието и от България, и от Турция, въпреки недоволството на Австро-Унгария и Германия.
По-късно съветската власт опрощава този заем на България, която така и не връща никога парите на Русия, които след 1909 г. използва за жп линии, за фарове по пристанищата, за пощите и телеграфите и пр.
Автор: Петър Куцаров
https://duma.bg/?go=news&p=detail&nodeId=107698