От Батак съм, чичо. Знаеш ли Батак?
Иван Вазов
Пловдив, 1881
От Батак съм, чичо. Знаеш ли Батак?
Хе, там зад горите… много е далече,
нямам татко, майка: ази съм сирак,
и треперя малко, зима дойде вече.
Ти Батак не си чул, а аз съм оттам:
помня го клането и страшното време.
Бяхме девет братя, а останах сам.
Ако ти разкажа, страх ще те съземе.
Като ги изклаха, чичо, аз видях…
С топор ги сечеха, ей тъй… на дръвника;
а пък ази плачех, па ме беше страх.
Само бачо Пеню с голям глас извика…
И издъхна бачо… А един хайдук
баба ми закла я под вехтата стряха
и кръвта потече из наший капчук…
А ази бях малък и мен не заклаха.
Татко ми излезе из къщи тогаз
с брадвата в ръцете и нещо продума…
Но те бяха много: пушнаха завчас
и той падна възнак, уби го куршума.
А мама изскочи, откъде; не знам,
и над татка фана да вика, да плаче…
Но нея скълцаха с един нож голям,
затова съм, чичо, аз сега сираче.
А бе много страшно там да бъдеш ти.
Не знам що не щяха и мен да заколат:
но плевнята пламна и взе да пращи,
и страшно мучеха кравата и волът.
Тогава побягнах плачешком навън.
Но после, когато страшното замина –
казаха, че в оня големи огън
изгорял и вуйчо, и дядо, и стрина.
И черквата наша, чичо, изгоря,
и школото пламна, и девойки двесте
станаха на въглен – някой ги запря…
Та и много още дяца и невести
А кака и леля, и други жени
мъчиха ги два дни, та па ги затриха.
Още слушам, чичо, как пискат они!
и детенца много на маждрак набиха.
Всичкий свят затриха! Как не бе ги грях?
Само дядо Ангел оживя, сюрмаха.
Той пари с котела сбираше за тях;
но поп Трендафила с гвоздеи коваха!
И уж беше страшно, пък не бе ме страх,
аз треперех само, но не плачех веки.
Мен и други дяца отведоха с тях
и гъжви съдрани увиха на всеки.
Във помашко село, не знам кое бе,
мене ме запряха нейде под земята.
Аз из дупка гледах синьото небе
и всеки ден плачех за мама, за тата.
По-добре умирвах, но не ставах турка!
Като ни пуснаха, пак в Батак живях…
Подир две години посрещнахме Гурка!
Тогаз лошо време и за тях наста:
клахме ги и ние, както те ни клаха;
но нашето село, чичо, запустя,
и татко, и мама веки не станаха.
Ти, чичо, не си чул заради Батак?
А аз съм оттамо… много е далече…
Два дни тук гладувам, щото съм сирак,
и треперя малко: зима дойде вече.
След края на баташката кървава пролет, когато въстаналото срещу турците голямо село е опожарено, сринато до основи и 5000 мъже и жени са избити зверски от башибозушките орди на Ахмед ага Барутанлията, много деца, останали кръгли сираци, бродят из страната да търсят хляб и подслон.
…Било е през 1881 г., есенна привечер. Иван Вазов тогава живее в Пловдив, народен представител е и член на Постоянния комитет на Областното събрание. Както пише, вижда на улицата момче: гладно, измръзнало, босо. Прекъсва работа, заговаря го и разбира, че е от Батак, че нито има близки, нито покрив над главата. Отвежда го в къщата си. Сирачето от Батак и великият поет заживяват в един дом. Дълго и подробно разговарят и момчето разказва за ужасите в Батак.
Трогнат от разказа и злочестата съдба на това дете, през декември същата година прославеният вече поет пише едно от най-силните си стихотворения – „Възпоменания от Батак“ с подзаглавие „Разказ на едно дете“. Както много други произведения на патриарха на българската литература и то е родено по действителен случай, а прототипът на лирическия герой е реална личност. Стихотворението е включено в стихосбирката „Поля и гори“ от 1884 г., отпечатана от Драган Манчов.
Момчето, станало свидетел на баташката трагедия, се казва Иван Тодоров Ганев.
По-късно, вече общественик, публицист и политик, Борис, един от братята на Вазов, отбелязва в спомените си:
– В новата къща на Иван Вазов в Пловдив заварихме едно момченце, Иванчо, сираче от Батак, което му прислужваше и ходеше на училище. Брат ми се отнасяше към това момченце като към свой по-малък брат и не правеше разлика между нас. Когато се завърна от Италия, която посети през 1894 г. с Михаил Маджаров, също народен представител в Източна Румелия, „за да види страната на изящните изкуства“, той донесе нему и на мене по една хубава перодръжка.
Патриархът на българската литература продължава да се грижи за Иван Ганев докато завърши образованието си, а след това и Военното училище. Иван Ганев е попаднал в най-благоприятна среда за учение и възпитание и върви тихо и спокойно по очерталия се пред него път. До Вазов, който полага бащински грижи за него, достигат вести, че малкият Иван е прилежен ученик и се учи добре.
След образованието в Пловдив Иван Т. Ганев е приет във Военното училище и го завършва с успех. Произведен е в офицерски чин. Тази професия не му е чужда. Двама от братята на поета са се отдали на военната служба, офицери са и често посещават батьовия си дом, водят се разговори, пишат се писма. В Българската армия Иван служи в гарнизоните в Асеновград, Пловдив и Бургас. Достига до чин капитан – красив, спретнат, дисциплиниран и способен български офицер. През 1911 г. след маневри в района на Костенец, заболява и… умира в Пловдив на 39 години!
Кратък е земният му път. Остават снимките, спомените и възкръсналият Батак. Остава стихотворението на великия Вазов, в което той е прототип на главния герой.
Стихотворението на Вазов вдъхновява художника Ангел Карабитов, който рисува картината „От Батак съм, чичо“.
Източник:
https://www.duma.bg/kak-vazov-otgleda-sirache-ot-batak-n195108