През лятото на 1875 г. в Южна Херцеговина избухва антитурско въстание. Селяните, по-голямата част от които са християни, плащат огромни данъци на турската държава. Въстанието е предизвикано от угнетението на християнското население от страна на турските бирници, което довело до кървави сблъсъци между християни и мюсюлмани.
В България положението на християните е още по-тежко, отколкото в Босна и Херцеговина. Българите, последвали населението на Херцеговина, също се вдигат на въстание, жестоко потушено от турците.
По този начин просветена Европа получава традиционния повод за намеса в балканските дела – защитата на цивилното население. Разбира се, демагогските приказки са били само димна завеса за прикриване на користни цели. Англия се стремяла да утвърди господството си в Египет и Константинопол, но в същото време да не допусне засилването на Русия.
В началото на 1876 г. княз Горчаков предлага на ръководителите на австрийското и германското правителство, граф Андраши и княз Бисмарк, ситуацията на Балканите да бъде обсъдена на среща на тримата министри, която да съвпадне с предстоящото посещение на Александър II в германската столица. Предложението на Горчаков било прието.
На 29 април (10 май) 1876 г. император Александър II пристигнал в Берлин и прекарал там три дни. През всичките тези дни се провеждат непрекъснати консултации между Горчаков, Андраши и Бисмарк.
На 1 (12 май) 1876 г. е публикуван известният меморандум на тримата императори – Александър II, Франц Йосиф I и Вилхелм I. Същността на меморандума формално се състои в запазването на целостта на Османската империя, като същевременно се „ облекчава участието на християните“.
Правителствата на Франция и Италия незабавно отговорили, че са съгласни с програмата на тримата императори. Но Англия, в лицето на кабинета на Дизраели, се възпротивява на нова намеса, в полза на балканските славяни. Англия, подобно на Австро-Унгария, не желаеше да допусне нито тяхното освобождение, нито засилване на руското влияние на Балканите. Ръководителите на британската външна политика виждали в Балканите плацдарм, от който Русия можела да заплашва турската столица и следователно да действа като съперник на Англия, оспорвайки й надмощието в Турция и целия Изток.
На 20 юни 1876 г. Сърбия и Черна гора, в опит да подкрепят бунтовниците в Босна и Херцеговина, обявяват война на Турция. По-голямата част от руското общество подкрепя това решение. Около седем хиляди руски доброволци заминават за Сърбия. Начело на сръбската армия застава героят от Туркестанската война генерал Черняев. Въпреки това, всички в Санкт Петербург осъзнават, че сърбите и черногорците сами не могат да се справят с турците. И действително, на 17 октомври 1876 г. при Джунис сръбската армия е разгромена.
Ливадийският дворец
На 3 октомври 1876 в Ливадия Александър II свикал тайна среща, на която присъствали престолонаследникът Александър, великият княз Николай Николаевич и редица министри. На срещата било решено, че заедно с продължаването на дипломатическите усилия за прекратяване на конфликта на Балканите е необходимо да започне подготовката за война с Турция. Основната цел на военните действия трябва да бъде Константинопол. За постигане на тази цел се предполагало да бъдат мобилизирани четири корпуса, които ще преминат р. Дунав, близо до Зимница, ще се придвижат към Адрианопол (Одрин), а оттам и към Константинопол по една от двете линии: Систово (Свищов) – Шипка и Рушчук (Русе) – Сливно (Сливен). По втората линия в този случай, ако е възможно в самото начало, да се завладее Рушчук. За командири на действащите войски са назначени: на Дунав – Великият княз Николай Николаевич; на Кавказ – Великият княз Михаил Николаевич. Решаването на въпроса – да има или да няма война – се поставя в зависимост от резултата от дипломатическите преговори…
На 15 октомври 1876 г. в Ялта пристигнал английският посланик в Русия, лорд Август Лофтус, а два дни по-късно той бил приет от княз Горчаков в Ореанда (селище в Ялта, във вилата на Великия княз Константин Николаевич).
И. К. Айвазовский. Вид в Ореанде. 1858 год
На 21 октомври в Ливадия, се провел откровен разговор между Александър ІІ и лорд Лофтус. Царят изразил съжаление, че в Англия изпитват отживяла подозрителност по отношение на руската политика и постоянно се опасяват от приписваните на Русия агресивни и завоевателни планове. Колко пъти той тържествено е заявявал, че не иска завоевания, че не се стреми да увеличи своите владения, че не е имал никакво желание или намерение да завладее Константинопол. Всичко, което се говорело или писало за намеренията на Петър Велики или за мислите на Екатерина II, са били илюзии и призраци, които никога не са съществували в действителност и той самият, Императорът, смятал придобиването на Константинопол за бедствие за Русия.
Александър II „тържествено и сериозно“ дал „свещена честна дума“, че не възнамерява да придобие Константинопол и добавил, че ако обстоятелствата го принудят да завземе част от България, то ще бъде само за известно време, докато не се осигури мир и сигурност на християнското население.
„На Русия се приписва намерението – заявил Александър II – да покори Индия и да завладее Константинопол в бъдеще. Има ли нещо по-нелепо от тези предположения? Първото от тях е напълно неосъществимо, а що се отнася до второто, аз отново потвърждавам по най-тържествен начин, че нямам нито това желание, нито намерение“.
Източници:
http://militera.lib.ru/h/shirokorad_ab2/15.html