На 12 февруари измина една година от Минските споразумения. От споразумения за разрешаване на един конфликт, те се превръщат в недоразумения по неговото регулиране – по вина на украинската държава. Това е еднозначен извод, независимо от обратните увъртвания в Киев или на Запад. Ако украинската държава спазваше точко по точка договореностите, ако не ги изопачаваше и не ги тълкуваше както дяволът чете евангелието, днес, в средата на февруари 2016 година, тя вече можеше да е започнала възстановяването на суверенитета си върху самопровъзгласилите си Донецка и Луганска народни републики (ДНР и ЛНР), включително и контрола по границата с Русия, която минава през тези републики.
Всъщност за какво се споразумя на 12 февруари в беларуската столица т.нар нормандска четворка – Меркел, Оланд, Путин и Порошенко? Преговорите от 12 февурари се наричат още Минск-2, защото са продължение на едни други договорености от беларуската сторица (Минск-1), но вече максимално всеобхватни, подробни и цялостни. Четворката се договори, първо, за изнегляне на тежките въоръжения от фронтовата линия (т. нар. линия на съприкосновение), спиране на огъня и размяна на военнопленници – и всичко това под международен контрол. Второ, начало на преговори между Киев и двете републики – или на политически процес за разрешавенто на конфликта. Трето, украинската страна да извърши конституционна реформа, която да предостави особен статут на рускоезичните ДНР ЛРН (всъщнос широка автономия) с гаранции за спазване на човешките права, включително правото на свободно ползване на руския език. Този политически процес трябваше да приключи с провеждането на изборите в ДНР и ЛНР. И накрая, четвърто, сред изпълнението на всички тези положения, украинската държава поема контрола по границата с Русия и напълно си възстановява суверенитета. Минските споразумения бяха така обвързани, че реализирането на дадено положение не можеше да стане без изпълненинето на предишните клаузи. Отделните етапи от тях бяха разграфени по месеци и се планираше те да бъдат пълноценно приложени до края на 2015 година. И сега, в средата на февруари 2016 година, конфликтът да се прехвърли вече в архива.
Какво е положението сега? Не че нещо не е направено, но може да се каже, че година по-късно регулирането едвам е помръднало. Тежките оръжия бяха изтеглени от фронтовата линия, но далеч не всички. Доста често от ДНР и ЛНР идваха съобщения, дори от началото на година, че украинската страна струпва такива въоръжения по линията. Примирието уж влезе в сила, вече няма и стряскащи данни за загинали мирни жители в ДНР и ЛНР, но украинските обстрели продължават, руши се инфраструктура на ДНР и ЛНР, има и ранени жители. Не случайно украинският президент Петро Порошенко на два пъти бе привикван от западните си покровители в нормандската четворка да укроти военщината, на която е главнокомандващ. Впрочем макар да се смята формално, че има примирие, налагаше се цели 6 пъти страните да договарят нещо като междинния примирия заради обстрелите и престрелките по фронтовата линия. Това само по себе е показателно какво е дереджето на този пункт от Минск-2 (спирането на огъня). Оръдията млъкваха за ден-два, но след това отново загърмяваха. Трудно е да бъдат обвинявани ДНР и ЛНР за това, защото те са в далеч по-затруднено положение и са много повече заинтересовани оръжията да спрат от киевската военщина.
Половинчато стоят нещага и в правното поле. Нещо е направено, но не и това, което се изисква от Минск-2 и задоволява другата страна. Вместо за особен статут на ДНР и ЛНР, Киев предпочита да говори за децентрализация. Това все пак е нещо в сравнение с времето от и след Майдана, но тази промяна на термините не е случайна. Децентрализацията може и да се превърне в пълноценен особен статут, но с разни юридически хватки и политически ходове може и да олекоти този статут. Съответно утре Киев и украинските националисти отново да посегнат върху правата на рускоезичните жители на ДНР и ЛНР. В украинския парламент вече е внесен проектозаконът за конституционната реформа по децентрализация, очаква се дори неговото обсъждане на второ четене, но той не може да събере необходимите гласове. Отделно ДНР и ЛНР се оплакваха, че положенията по децентрализацията често не са съгласувани с тях, което също е нарушение на Минск-2.
През годината Киев как ли не се опитваше да превърне споразуменията в недоразумения. Опита се да промени нормандския формат с тайната надежда в преговориня процес да влязат и САЩ. Продължава да иска международни сили, които да контролират спазването на примирието. Последният им номер е пренареждането на част от Минските споразумения – Киев иска първо да възстанови контрола по границата с Русия в ДНР и ЛНР и чак следова да проведе избори в тях. Това е точно обратното на Минск-2. Ясно е защо Киев се опитва да преиначи договореностите – с контрола върху границата ще бъде спряна помощта от Русия за двете републики, които Киев впоследствие ще се опита да пречупи, а по-нататък ще прави каквото си иска. Това е много дебелашка и плиткоумна хватка да си наложиш волята. Защото именно тази последователност на точките, наложена в Минск от Владимир Путин в среднощинте часове на 12 февруари – първо, конституцонна реформа и избори, а после суверенитет по границата – гарантира, че ще бъдат зачетени оцеляването и интересите на хората от ЛНР и ДНР.
Пред регулирането на украинския конфликт има три възможности – пълно изпълнение на Минск-2 тази година, възобновяване на военните действия или замразяване (или тлеене) на конфликта. Според повечето наблюдатели последната перспектива е с най-голям потенциал. Дори европейските покровители на Киев като че ли се примиряват с този вариант.
Причините за този сценарий са както вътрешни, така и външни. Тлеещият конфликт означава да живееш на ръба, под страха и с мобилизацията, че всеки момент той ще пламне. И това устройва повече украинската страна, отколкото проруските републики. Киев най-вероятно ще продължава да нарушава примирието, ще провокира и двете републики да правят същото, може да предприеме и военни офанзиви. Освен преследването на еднократни и краткосрони предимства, украинската страна очевидно ще залага на тактиката на изтощаване – така че в един момент изнемогващите ДНР и ЛНР да отстъпят от исканията си или от част от тях. Киев се надява, че в един момент те няма да могат да разчитат и на досегашната помощ от икономически затруднената Русия. Дали това ще се случи е друг въпрос – Русия като държава, общество и психика има къде по-голям потенциал да издържа на несгоди. Но никак не е турдно да се допусне, че Киев ще се придържма към такава логика и тактика. Впрочем замразяването на конфликта не е изгодна и за самата Украйна, защото нейната икономика е не просто затруднена, а направо в трагично положение. Властта е с много нисък рейтинг, корупцията си процъфтява, цените скачат, не бива да се изключват и тежки социални бунтове. Така че украинската тактиката на изтощение може като бумеранг да се върне именно срещу Киев.
Но украинската върхушка е и в русофобско умопомрачение. На нея й харесва повече да вреди на Русия, отколкото да реши проблема с Донбас, да си възвърне суверенитета над него и да спести пари от конфликта – така тя разбира патриотизма. Това е малко като шопа Нане, който казвал: я не сакам я да съм добре, я сакам Вуте да е зле. В този смисъл неволно се питаш дали пък украинският президент не е ПОТРОШЕНКО.
Външните причини са свързани с геополитиката. Западът твърди, че санкциите срещу Русия щели да паднат, щом бъдат изпълнени Минските споразумения. На ЕС вече му писва от санкциите, призива за тяхната отмяна или поне смекчаване вече се чуват дори в правителсвените среди на Германия, Италия, Испания, Гърция, Кипър. САЩ обаче остават непреклонни – санкциите остават до пълното изпъленние на Минск-2. Нещо повече, специално Америка възнамерява да ги остави и след това – до връщането на Крим. Очевидно тя се гласи за безсрочни санкции.
Отделно Русия се намеси в Сирия, от което самият Запад признава, че губи. Владимир Путин гросмайсторски объркна сметките на Вашингон в Сирия и САЩ с техните съюзници се лутат как да излязат от положението.
Санкциите наистина водят до трудности на Русия, макар че като цяло не постигат целта си – да се промени политиката й. Трудностите се признават и от Москва. САЩ и европейските им протежета, сред които за съжаление е и нашата страна, се надяваха тези трудности толкова да се задълбочат, че да предизвикат обществени и политически сътресения в Русия, а Путин съответно да падне. Вече е ясно, че това е невъзможно – конфликтът в Украйна не е дело на руската политическа класа, той в немалка степен стана етнически – по вина на Украйна, Евросъюзът и САЩ. Това е конфликт срещу руския етнос, затова руснакът, въпреки носталгията по потребителското изобилие доскоро, ще мине ако трябва на хляб и вода, но едва ли ще се вдигне срещу Путин и ще иска промяна на политиката към Украйна.
Това впрочем се разбира и в САЩ, затова неоконсерватороите там се надяват санкциите да продължат до 2018 година, когато според техните сметки Путин не трябва да бъде преизбран. За тях санкциите трябва останат до март 2018 година (тогава са президентските избори в Русия), а това ще рече, че дотогава трябва да тлее украинският конфлит. Може би не да пламва отново, защото плановете на САЩ ще се дикредитират съвсем, но именно да тлее. Относителното спокойствие да се редува с военни действи иескалация на напрежението, за да изсмукват силите не толкова на ДНР или ЛНР, колкото на Русия. А това означа, че дотогава Минск-2 не трябва да бъде реализиран и най-подходящият вариант за това е именно замразяването на конфликта. Уж се прави нещо по регулирането му, за да не бъде обвинен Западът от собственото му обществено мнение, че иска продължаване на конфликта, но всъщност не се отива докрай, за да се постигне скритата, но главна цел – падането на Путин.
Геополитическите противници на Русия смятат, че тлеещият конфликт в Урайна е работещ механизъм и заради Сирия. На Москва ще й е трудно да балансира на два фронта и ще трябва да отстъпва.
Разбира, това са предполагаемите сметки на сегашната администрация в Белия дом. Нещата обаче могат много да се променят след 4 ноември, когато американците ще си избират президент. Единият от основните за момента претенденти Доналд Тръмп вече обяви, че ще промени политиката към Русия. Другият е Хилари Клинтън, който повече се придържа към позицията на Барак Обама, но ако бъде избрана, не е изключено тя да внесе определени корекции във външната политика на страната си след толкова много нейни грешки от последните години.
Важна ще е и ролята на бежанската вълна в Европа. Ако тя продължи както миналата година, най-вероятно редица страни в Европа вече няма повече да козируват на Вашингтон, включително и по политиката му към Русия. Дали България ще дръзне да застане до тях?
Автор:
Източник: Поглед Инфо