Автор: Александър Симов, Поглед Инфо.
Преминалото през ада на тероризма сатирично френско списание „Шарли Ебдо“ миналата седмица показа, че няма никакво намерение да изневерява на своя провокативен стил и хвърли бомба в лицата на всички, които през януари се самообявиха за „шарлита“, само, защото такава беше мейнстрим модата и последния фейсбук-писък.
Нека да припомним – след атаката срещу списанието през януари, през социалните мрежи като радиционна вълна премина хитът всички да си слагат вместо профилна снимка, надписът „Je suis Charlie“ (Аз съм Шарли) като знак на подкрепа за свободата на словото и като начин за това западната цивилизация да се самохипнотизира, че ислямските главорези никак не я плашат и няма да успеят да променят начина й на живот.
„Шарли ебдо“ обаче се оказаха много по-големи и истински от олигавения медиен образ, който им създадоха. Опитаха се да ги изкарат мъченици в името на един живот, който те доста презират и са го бичували хиляди пъти с безпощадни карикатури. Но усмирителната риза на пропагандата е нещо жестоко. Карикатуристите бяха превърнати едва ли не в икони на западния начин на живот, въпреки че това през цялото време сигурно ги е карало да искат да повърнат или да си мечтаят да бяха загинали от безмилостните куршуми на терористите. Трагедията на списанието бе превърната в политическа манипулация, карикатурите на едни крайнолеви анархисти бяха използвани като начин политическото статукво в Европа да си купи още малко доверие и да се опита да излезе автентичен говорител на ужасените, уплашените и гневните.
И цялата тази подлост на европейските елити бе демонстрирана, когато бежанската вълна тръгна към Стария континтент като геополитическо проклятие. Именно пред лицето на тази криза стана ясно, че в ЕС на власт са хора, които не само не знаят какво да правят, но вече дори не са в състояние да решават реални проблеми и да проявяват политическа независимост. Европа реагира на бежанската вълна като лунатик на опит да бъдат дадени лекарства. Вместо да търси генезиса на проблема, върхушката на ЕС реши да се опита да го скрие, не с идеята, че може да излъже хората, че вълна няма, а че Европа е толкова мъдра, гостоприемна и класна, че ще успее да прибере всеки бежанец. Това е илюзия и част от лидерите на ЕС започнаха да се усещат, че са попаднали в клопка. Но вече беше малко късно. Изведнъж основен проблем за ЕС стана не спирането на бежанската вълна, а това коя страна каква квота да има. Нали разбирате, че това с квотите е палиативно решение, имитация на дейност. Първо, бежанците искат да бъдат в Германия и Австрия и ми е интересно как няколко хиляди от тях ще бъдат принудени да дойдат в България, например. Вижда се, че страната ни е в топ 5 на бежанските дестинации. И второ – кой гарантира, че след като квотата бъде изпълнена, няма да се появи втора такава? Тоест – кой е сигурен, че тази бежанска вълна няма да продължи с години, докато Европа накрая не рухне под тежестта на собственото си лицемерие.
За да бъдат продадени на публиката квотите, за да бъде убеден Старият континент, че това решение е правилно, на пълни обороти бе пусната пералнята за промиване на мозъци. Всички, които през януари помпозно обявиха „je suis Charlie“, почнаха да пускат хаштага „човечество изхвърлено на брега“ и да споделят снимката на малкото сирийско кюрдче Айлян Курди, телцето на което беше намерено на плажа в курорта Бодрум. „Образите са коварни, защото освобаждават от необходимостта да мислиш“, казваше навремето Сюзън Зонтаг, която посвети цяла книга на фотографията, но до края на живота си остане скептична към фотографиите сами по себе си. Тя се страхуваше, че те повече пречат, отколкото помагат на човечеството да схване света край себе си. Същото стана с образа на Айлян. Невинната жертва бе превърната в плакат на една на практика незащитима политика. Кюрдчето беше употребено, за да получат европейските консуматори своята всекидневна доза глобално съчувствие и да престанат да обръщат внимание на самоубийствената политика на елитите.
„Шарли Ебдо“ отказаха да бъдат част от този спектакъл и влязоха отново в най-добрата си форма. Европейските медии ужасено съобщиха, че списанието се било изгаврило с трагедията на малкото кюрдче и едва ли не хвърляло камък срещу бежанците. Това, разбира се, е абсолютна лъжа.
Френското сатирично списание пусна две карикатури – на едната от тях, озаглавена „Добре дошли, мигранти“, е изобразено тялото на малкото кюрдче, а над него се вижда билборд на „Макдоналдс“, който гласи: „Две детски менюта на цената на едно“. На другата карикатура, брутално кръстена „Доказателство за християнския характер на Европа“, пак е изобразен Айлян с надпис: „Християните ходят по водата, а децата на мюсюлманите се давят“.
Веднага се вижда, че това съвсем не е гавра с бежанците. Това е радикална гавра с Европа, с нейните псевдоморалистични заклинания и постоянно изказваните опасения, че християнския характер на нашия континент бил поставен под заплаха. В България също е пълно с такива мнения, изказвани обикновено от хора, които се сещат, че са християни само по Великден. Карикатурите са толкова истински в своето разобличение, че наистина предизвикват ахкане. Европа се докара дотам, че обсъждането на една тема с истинските й имена и думи е повод за скандал. И какво се оказа, когато „Шарли“ громяха мюсюлманските фанатици и то с право, те бяха герои, величствени рицари в защита на свободата на словото. Когато „Шарли“ доказа, че не е списание за политически сноби, а следва своята линия на постоянно изобличение, дори и срещу псевдоморала на европейците, тогава изведнъж се оказаха големи гадняри. Някакви дори обявиха, че ще съдят списанието. Видях мнение в Туитър, което гласеше „Шарли Ебдо“ е най-големият боклук на Земята“. Именно тези остри реакции показват, че „Шарли Ебдо“ наистина е явление и то явление, което имаше силата да метне паве по самоназначените за „шарлита“. Това наистина е уникална ситуация. Точно сега бе времето всички, които в началото на годината мелодраматично възклицаваха „Je suis Charlie“ и пръскаха сладострастни плюнки за свободата на словото, да докажат, че наистина са били на страната на доброто.
Защото точно това е свободата на словото. Не това да редиш удобните истини, зализаните клишета, олигавените изводи, политкоректните тъпанарщини, а като видиш един проблем, да го поставиш остро като възпаление на мозъка, да накараш снобите да скърцат със зъби, да поставиш мейнстрийма на колене и да ритнеш политическите дебили на Европа в кокалчета.
Нещо ужасно се случва с континент, в който хората, които говорят истината, получават обвинения и заплахи със съд. Нима медиите не използваха образа на Айлян и не го изсмукаха докрай, донякъде дори и сладострастно? Консуматорите разсъждават за политиката в търговски термини и май заради това никой в ЕС не може да формулира реално проблема с бежанската вълна и да насочи обвинителен пръст към основния виновник за хаоса, а именно САЩ. Проамериканските европейски елити станаха жертва на своите мълчания и съглашателства. И заради това само квоти са им главите…
Очевидно „шарлито“, онова виртуално създание, което имитира световна загриженост, но реално мисли само за това как изглежда, се оказа една от диагнозите на западната цивилизация. Именно през тях се видя политическата безпомощност в осмислянето на големите проблеми. Именно през шарлитата стана ясно, че когато едно европейско поколение застане на страната на статуквото, то всъщност като във фентъзи роман предизвиква кризата да се случи. Нима преди три или четири месеца някой би повярвал, че ЕС може да стигне до състояние на разпад? Нали тогава всички шарлита щяха да се появят като талибани, да ви заливат със слюнки, да ви пращат да ходите в Северна Корея.
Псевдоевропейците мразят истината. А междувременно техните политически продукти започнаха да раждат безумия. Пак миналата седмица стана ясно, че президентът на Украйна Петро Порошенко е подписал списък с журналисти, на които е забранено да влизат в Украйна. В него са попаднали и репортери от западни медии, даже от ББС. В този черен списък има и две българки – Магдалена Ташева и Елена Йончева. Ташева, която сега е депутат от „Атака“ и не пише толкова често, вероятно се е оказала заплаха за властта на майдана, защото смело отиде да бъде наблюдател на изборите в ДНР и изрази подкрепа за Новорусия. Не мога да приема, че един човек, който се е обявил за носител на демократични ценности като Порошенко, да забранява на хора с различно мнение да влизат в страната му. Това не е демокрация, това е фашизъм. Но нека да приемем, че Ташева е пристрастна, което не само не е лошо, защото на хората отдавна им е писнало от безстрастни бастуни. Но с какво се е провинила Елена Йончева? Нейните филми за Украйна бяха изключително обективни и в нито един миг не са си позволили да бъдат пристрастни. С какво е виновна тя? С това, че е изобразила истинската реалност на украинския преврат ли? Но от нашенските шарлита нито гък. Как пък някой от тях не написа „Аз съм Елена Йончева“. Защото случаят е абсолютно същия като с „Шарли Ебдо“ – тези, които най-много пищят, че са свободата на словото, всъщност се оказват най-големите цензори. Йончева е неудобна, защото не споделя техните фантазии и халюцинации за Украйна. И как пък никой не се възмути от политическото поведение на Порошенко? Нима това не е ритник в лицето на свободното слово? Представяте ли си какъв вой щеше да се вдигне, ако Владимир Путин бе направил такъв списък? Тези, които обаче щяха да вият тогава, днес мълчат. Защо им е да говорят? Никой не им плаща, а нашенските шарлита, спреш ли им грантовете, все едно им спираш звука.
Ох, защо „Шарли Ебдо“ не беше българско списание – щяха да знаят как да наритат задниците на всички, които днес мълчат.