Автор: Ярослав Забалуев.
„Къде са филмите, в които жената е главна героиня? Неотдавна отново гледах „Алис вече не живее тук“ на Скорсезе – нищо не се случва, а не можеш да се откъснеш. И героинята е жена, и ролята е невероятно интересна. У нас сега се появи сериалът „Изневери“, но това все пак е рядкост“, казва Чулпан. По повод излизането на филма „Синдромът Петрушка“ страхотно талантливата на сцената и истинска в живота Чулпан Хаматова разказа пред „Газета.ру“ защо се е съгласила да играе ролята на кукла, на момче и защо не се смята за киноактриса.
На 5 ноември в руските киносалони е премиерата на филма „Синдромът Петрушка“ на Елена Хазанова – екранизация по едноименния роман на Дина Рубина за кукловода Пете и неговата възлюблена Лиза. Според сюжета на филма героят се опитва да я направи своя любима завинаги, прави нейно куклено копие и героинята бавно се побърква. Главните роли във филма се играят от Евгений Миронов и Чулпан Хаматова, която разговаря с кореспондента на „Газета.ру“ преди премиерата на филма.
– „Синдромът Петрушка“ е много театрален филм. Затова ли се съгласихте на ролята?
– На мен много ми харесва романът на Дина Рубина – много отдавна го харесвам. Веднага може да се види колко е кинематографична тази история. На фона на доста изкуствено конструираната ситуация вървят много дълбоки теми. И всичко е направено без излишно натрапване. Там има от всичко по малко: за мъжа и жената, за творчеството, за властта, за мимолетните желания и мечти. Плюс жанров винегрет – история за любов и мистика. На мен това много ми харесва. А вие четохте ли романа?
– Не, но ми се стори, че е много очевидно литературното в материала на екрана…
– Не. Там времето е друго, действието се развива в Прага, в сюжета са вмъкнати няколко семейства… В романа изобщо няма никаква връзка с „тук и сега“, каквато има във филма. За съжаление не ни разрешиха да снимаме в истинската обстановка в Прага и ни се наложи да снимаме в Петербург. Но тук ги няма пражките кабарета, няма я тази карнавалност – у нас подобни неща се срещат твърде рядко. За мен сложното беше да се предаде миризмата, атмосферата, които се усещат в книгата, да се свие до размера на сценария и да се пренесе на екрана без загуби. Интересно какво се е получило, видях филма засега по време на озвучаването. Но за мен това бе много сложно – сценарият редуцира няколко от най-важните според мен части от книгата, а на мен много ми се искаше да ги допълня някак си с образа.
– А кое в образа на героинята ви беше най-интересно?
– Мен ме хвана деликатността и съдбовните преплитания в живота на главните герои. Това е сложно да се покаже – лесно беше да се влезе в разказа за зависимостта, но то е много повече от обикновена зависимост. Беше ми много интересно да изиграя процеса на възстановяване на личността на Лиза след трагедията, която и се налага да преживее – от съвършено чудовищната загуба на детето до собствената си загуба в очите на любимия. Това е много сложно, но е интересно.
– А сложно ли беше да играете кукла? Нали вие я играете?
– Да, макар че в началото трябваше да бъде истинска кукла. Така ме измъчиха! Цялата ме поляха с гипс, а аз имам чудовищна клаустрофобия. Много дълго се готвих за това. После ме заляха и ми оставиха само две ноздри да дишам. В някакъв момент разбрах, че са ме забравили, и започнах да вия като сирена, дори да викам не можех (смее се). Но мъченията, уви, не се оправдаха. Когато ми показаха куклата, едва не припаднах: точно като моята героиня в аналогична ситуация. Куклата беше наистина страшна! Помислих си: ето ти откритие.
Дълги години гледаш в огледалото и вече си привикнал с това, което ще видиш, а понякога си и доволна – а тук какво се случи. После режисьорът ме успокояваше – каза, че куклата изобщо не приличала на мен. Но проблемът не беше само в това, а че бе извънредно тежка. Така че навсякъде, където Женя (Миронов) носи куклата, той всъщност носи мен.
– Защо избирате точно такива роли? През пролетта излезе филмът на Алексей Герман-младши „Под електрическите облаци“, в който вие изиграхте ролята на тийнейджър. В „Синдромът Петрушка“ вашата роля отново е свързана с радикална трансформация – вие се превръщате в кукла.
– Ако трябва да съм честна, ще кажа, че не съм киноактриса. Според мен професията на театралния актьор и киноактьора са различни. Има удивителни случаи с артисти, при които някакъв природен талант им позволява да живеят достойно и в двата свята. Някак си се получава това пресичане. В моя случай протестът ми е срещу използването на това, което вече съм правила, защото ми е много скучно да се повтарям. Това говори, че у мен е много силна театралната школа. В киното артистът може да бъде във всеки филм един и същ, това е толкова неангажиращо за собствения ти вътрешен мир, че не можеш да се спреш и прощаваш повторенията. Въпреки че, от друга страна, Шон Пен например навсякъде е различен и навсякъде еднакво убедителен… Не знам. Сигурно това е защото съм по природа силно емоционална. За щастие имам възможност да избирам ролите си. Все в някакъв момент обаче на мен ми предлагат роли на жени, които спасяват деца (смее се). И хората съвсем искрено ми казват: „А кой друг освен вас?“ Опитвам се да обясня, че едно е животът, а друго професията и ги моля да ми дадат някаква смешна роля. Но не. Безполезно е. На мен чисто и просто ми е скучно. И когато Льоша (Алексей Герман-младши) ми предложи да изиграя момче, веднага се съгласих. Приятно ми е да рискувам – дори нещо да не се получи, това ще бъде процес на търсене, лично обновление. Макар че в дадения случай се получи : тъкмо отидох да пуша, както бях гримирана като момче, и за мен се лепнаха едни девойки.
– Прочетох в едно от вашите интервюта, че по-рано са ви предлагали постоянно героини, чиято функция е красиво да хармонират на главния герой.
– Не са го предлагали само на мен, това е изобщо проблем на жените в киното. При това, докато си млада, още можеш да бъдеш красива гарнитура на героя, но когато натрупаш опит, ти става тясно в тези рамки и кръгът на ролите съществено се свива. Къде са филмите, в които жената е главна героиня? Неотдавна отново гледах „Алиса вече не живее тук“ на Скорсезе – нищо не се случва, а не можеш да се откъснеш. И героинята е жена, и ролята е невероятно интересна. У нас сега се появи сериалът „Изневери“, но това все пак е рядкост.
– Тоест руското кино според вас не е за жени?
– Този свят изобщо не е за жени (усмихва се). А казано сериозно, силните актриси в руското кино са много повече, отколкото актьорите, аз сега мога да назова множество имена. От друта страна, ето ви прост пример. Представете си, че у нас на режисьора му дават пари, да речем, за мултифилм подобен на пиксаровските „Главоблъсканици“? Да речем, отивате при продуцента и му казвате: „Хайде да направим голям, красив, скъп мултифилм… за емоциите в главите на малките момичета!“ Това е смешно.
– От друга страна, сега все по-често се говори за феминистката вълна дори в холивудското кино. Дори да не споменаваме Мила Йовович в „Заразно зло“, то в неотдавнашния „Лудият Макс“ героинята Фуриоза* се играе от Чарлийз Терон. Ако на вас – чисто хипотетично – ви предложат такава роля, бихте ли се съгласили?
– Честно ли? Не (смее се). Имам твърде големи претенции и търсения в киното, защото това остава във вечността, там ти вече нищо никога не можеш да промениш. Ако го погледнеш – не е много приятно това усещане. С Льоша Герман обичам да работя, защото при него има много дълъг подготвителен период, има възможност да се потопиш в ролята и в образа. В работата с него има зона на търсене, която много рядко се дава в съвременното кино. Може разбира се да има и късметлии артисти, но това, което виждам, е кастинг и почти веднага снимки. Това не способства за актьорското творчество. Дина Корзун винаги ме ругае за моята взискателност. Казва, че именно заради тази моя позиция така и не се получи роман между мен и киното. Изобщо Дина през цялото време ме натиска да бъда позитивна, аз обаче… Е, опитвам се. Получава се наистина като цяло във филми с двайсетгодишна давност – гледам ги и си мисля, че тогава се ругаех, като ги гледах (смее се).
– А защо тогава изобщо не напуснете киното? С какво то все още ви е интересно?
– Преди всичко това са нови познанства. Само една среща с хореографа Раду Поклитару, с когото работехме в „Синдромът Петушка“, вече беше щастие. Процесът по създаването на танца с него – беше много яко. И разбира се новите потапяния – всяка роля предполага някакво търсене.
– Но все пак театърът ви е по-близък. Можете ли накратко да формулирате защо?
– Театърът е безотговорен, в него има право на грешка, която може да се поправи в следващия спектакъл. Това е жива енергия от връзката с публиката в залата – абсолютна магия, ако и да е рядко състояние. Това е възможност да експериментираш повече, отколкото това е възможно в киното. Това е власт в края на краищата (удря по масата с юмруци и се залива от смях).
*Героинята на Чарлийз Терон в „Лудият Макс“ се нарича Император Фуриоза(яростен – от ит.) – тя е с механична протеза, а после загубва и очите си. Живее в жесток мъжки свят от ъндърграунда и всички забравят, че е жена.
Превод: Рени Нешкова, „Гласове“.