Преди две години станахме свидетели на организирания от САЩ преврат в Украйна, с последвалата сецесия на Крим и гражданската война в Донбас, които лежат на съвестта на клинично некадърните и откровено глупавите американски марионетки. Сетне, в резултат на започнатата от САЩ и техните партньори от Франция и Великобритания поредица държавни преврати под името „Арабска пролет“ в Сирия и Ирак се роди чудовището „Ислямска държава“. Тигър и Ефрат потекоха кървави. Буквално. Някои евроатлантически господа взеха да се чешат по репите. Деликатно. После стотици хиляди бежанци от Близкия изток, любезно пропуснати и подпомогнати от Ердоганова Турция, пометоха държавните граници и освен господата, репите взеха да си чешат и някои евроатлантически настроени госпожи. В политическия лексикон навлезе терминът „еврозелка“. Сякаш за да оправдаят обидните определения, от Европа започнаха да пристигат сведения, че, поругани от невиделите толкова разсъблечена плът нещастни бежанци, жени и мъже се извинявали на своите насилници. Ценности. Какво разбират в тях тъмните балкански и не само субекти. Тъй като обаче и своите взеха да не разбират какво се случва, западните политици направиха най-доброто, на което са способни. Обвиниха Русия.
Докато припознаваха в Москва новия стар център на злото, Франция и Белгия бяха разкъсани от поредица терористични атентати. Казват, че ще има още. Атентаторите се оказаха местни момчета, второ или трето поколение интегрирали се представители на Магреба. „Же сюи“ стана синоним на глупост, на безпомощност, на подигравка с неспособността на еврозелките да осъзнаят, че им се случва нещо сериозно. САЩ, разбира се, взеха нещата сериозно в свои ръце и започнаха да укрепват евроатлантическата отбрана срещу Русия. В Полша и Прибалтика потекоха лиги в очакване на четирите батальона, които ще „възпират“ руската армия. Някои наблюдателни граждани коментираха отдавна, че това поведение е диагноза. Нарекоха ги „агенти на Путин“, „участници в хибридната война“. Никой не знае какво е хибридна война, но мнозина с важен вид говорят за нея. Приличат на ония салдафотни герои на Хашек. Само дето не са смешни. Тъпи са. Като зелки. При цялото усещане за тревожност и при нелепото поведение на политиците от двете страни на Атлантика излизането на Великобритания от ЕС, макар и неочаквано, си дойде някак на мястото. Както и референдумът в Холандия против асоциацията на съюза с Украйна, както и отменените от съда президентски избори в Австрия. В Австрия. Фалшификации. На изборите. Единият кандидат, който се докосна за момент до победата, не разделял напълно евроатлантическите ценности. Дали това обяснява нещата? Като заговорихме за Австрия. Новината на почивните дни е, че турците най-накрая, от третия път, превзеха Виена. Във видеокадри от австрийската столица може да се види човешка река с червени знамена с полумесец.
Всичко това ни се случи за две години, но е продукт на предишните двайсет и две. Всичко, което се случи и ще се случва, е породено от презрението на западните политици към останалия свят. Онзиден журналистът Тома Томов каза, че Тони Блеър и Джордж Буш били престъпници. Не само. Те са и мръсници, и тези след тях също.
Във филма на Оливър Стоун „Взвод“ един от главните герои казва следната реплика: „Твърде дълго раздавахме шутове. Време е и ние да го отнесем“. Това се случва. Няма планове. Няма стратегии. Няма дълги ръце на Вашингтон, Москва, Тел Авив и който си там щете. Има нарастващ хаос в света, породен от поредица престъпления и несправедливости, извършени от Запада срещу държави извън неговия Ойкумен. Хаосът не може да бъде управляван, каквото щат да ви разправят. Сега всички се питат какво ни очаква.
Вчера бившият американски генерал и настоящ писател на военни романи Ралф Питърс, авторът на онази прочута карта на Близкия изток, в която са прекроени държавните граници на всички страни, дори и на Турция, написа следното в електронната страница на телевизия „Фокс нюз“ по повод на опита за преврат срещу Ердоган: „Можем да видим нови неочаквани войни. Безнадеждният, лошо планиран преврат се провали в Турция. Настъпва мракът.“
Автор: Георги Георгиев, в. „Дума“