– Един от основните признаци на хубавия фантастичен филм е неговата достоверност. Филмът „работи“, ако зрителят вярва в това, което се случва на екрана. Как постигнахте това в „Притегляне“?
– Биха ме по ръцете. (Смее се.)
– Кой?
– Ето тези младите (съпродуцентите на филма Михаил Врубел и Александър Андрюшченко, операторът Михаил Хасая – бел. авт.), но аз, разбира се, съм им простил за това. Те не ми позволяваха да снимам любимите си кадри от долу нагоре, всичките тези dolly in и dolly out (приближаване и отдалечаване на кадъра – бел. авт.), да използвам бифокални лещи, рапиди и така нататък. Тоест всичко, което е дошло от музикалното видео и рекламите, което аз така обичам и за което толкова са ме критикували. Понякога все пак използвахме тези хватки, но в крайна сметка изрязахме кадрите с тях.
Ако трябва да отговоря на въпроса ви за достоверността, постигах я, използвайки ръчна камера, почти документални снимки, а освен това при нас винаги в кадър върви новинарска сводка. Влизахме в Ютюб, изписвахме „Бирюльово“ и гледахме как изглежда всичко на екрана. После взимахме камерата и отивахме да снимаме. С две думи, на супервайзерите по компютърна графика не им беше лесно, за да могат след това към заснетия материал да добавят детайли от извънземния свят.
По-нататък следваше коригирането на цветовете. Аз винаги предлагах да се „засилят“, да има по-голям контраст, но операторът Михаил Хасая непрекъснато ме разубеждаваше, казваше ми: „Хайде почакайте, успокойте се!“.
После изведнъж си дадох сметка, че просто се крия зад тези технически похвати. „9-а рота“ е история от 1989 година, извеждането на войските ни от Афганистан, „Сталинград“ – от 1942 година, Великата отечествена война; сега за първи път ми се налагаше да снимам филм за тук и сега.
До последния момент ми беше страшно да снимам този филм. Когато снимаш за днешния ден, не ти остават никакви „клапи“, помощници във вид на време, което разделя действието на филма ти от момента, в който живееш. И ето че аз се оказах не съвсем подготвен за това пътешествие, имаше твърде много нови неща.
„Притегляне“ – третият трейлър (2017) / Attraction trailer (subtitles) SonyPicturesRU
– А готови ли сте за това, че аудиторията на този ви филм е съвсем нова – не тази, която отиде да гледа „Сталинград“?
– Ядрото на аудиторията на нашия филм действително се състои от младежи на възраст между 12 и 25-годишна възраст. Не бих казал обаче, че съм правил кино за тях като зрители, по-скоро – за тях като субекти на филма. Много ми се ще да го видят и родителите им – възможно е филмът да им помогне да се приближат до децата си, да се научат да разговарят с тях.
Проведохме фокус групи, чиито резултати напълно ме поразиха. Учениците между 12 и 17-годишна възраст са свободни, четящи, умнички, весели, разкрепостени. Но когато завършат училище, се превръщат в страхотни консерватори, нежелаещи да се погледнат в огледалото, разговарящи с думи от телевизора.
Какво се случва с тях? Може би това е част от превръщането им във възрастни хора или пък е някаква защитна реакция, или просто им е комфортно да живеят в свой собствен затворен свят? Нямам отговор. Порази ме тяхното агресивно неприемане на „другите“. И тук вече не става дума за извънземни – просто другите: по цвета на кожата, с обици на ушите, боядисани, брадати и така нататък. Тях те не приемат.
– Вие вече казахте, че „Притегляне“ само формално е филм за пребиваването на извънземни на нашата планета – а всъщност новата ви работа е това, което се случва тук и сега. Кого сте „скрили“ под маската на извънземни?
– Аз не съм автор на идеята за филма. Донесоха ни я в студиото моите съпродуценти Миша Врубел и Саша Андрюшченко. В частност тази история се роди след събитията в Бирюльово (безредиците в южната част на Москва през 2013 година, след като 25-годишният Егор Шчербаков бе убит от азербайджанеца Орхан Зайналов – бел. авт.). Тогда хиляди хора виждаха в своя град и даже в своя дом невероятна агресия; изведнъж районът започна да живее по някакви свои си правила.
В крайна сметка решихме да направим филм не за човечета с дълги ръце и крака, не за конструкцията на техния космически кораб, а за хората и техните сложни характери. Ако погледнем трансформацията на персонажа на Саша Петров, на мене ми се струва, че този агресивен млад човек, когото виждаме в края на филма, живее у всеки от нас, просто ние го задушаваме, крием го зад образованието и хуманизма, които се опитваме да развиваме в себе си чрез възпитанието и религията.
– В Америка научнофантастичните филми за извънземни имат дълга история, но не може да се каже, че сега този жанр процъфтява. В съвременна Русия досега никой не беше снимал филм за пришълци от други планети. Това ли бе предизвикателството, което ви накара вие да го сторите?
– Предизвика ме това, че в съвременния руски мейнстрийм няма филми за днешния ден. Само „Духless“, който всички страшно критикуваха още преди да излезе на екран, и обясняваха, че книгата е остаряла и е опасно да се снима за днешното време. Толкова. Всички големи филми-събития: неотдавнашният „Викинг“ е за далечно-далечното минало; „Сталинград“ за 1942 година; „9 рота“ за 1989 година; „Ледоразбивач“ – за средата на 80-те години, „Екипаж“ стои отделно, „Легенда №17, „Турски гамбит“; „72 метра“, „Батальон“. Всички последни големи продукции са филми за миналото.
– Защо може да бъде опасно да се снима за днешния ден?
– Уточнявам. Аз имам предвид мейнстрима – не филмите за масова консумация, тях днешният ден ги вълнува. Може би за начало трябва да се представи координатната система, в която съвременните герои трябва да съществуват и действат. Каква трябва да бъде политическата или обществената система? Как ще изглежда всичко това? Няма как да заобиколим тези въпроси. Затова у нас не се снима не само за извънземни, но и за реалните съвременни хора.
В съветските времена, доколкото си спомням, са заснети едва три филма: „Соларис“, „През тръни към звездите“ и „Москва-Касиопея“. И става дума за страна, изпратила в космоса първия човек в света, чийто космонавт за първи път излезе в открития космос. Защо? Консерватизъм, страх, вътрешна несвобода.
За мен като режисьор „Притегляне“ действа в две посоки едновременно: от една страна, това са първите извънземни в съвременна Русия; от друга – имаме възможност да поговорим за важни неща, защото през последните години жанрът кинофантастика се промени много.
Както Кристофър Нолан промени филмите комикси със лентата си „Черният рицар“, така и Нийл Бломкамп със своята продукция „Сектор 9“ приближи нас, днешните хора, до фантастичния свят на бъдещето.
От този момент започнаха да се появяват съвършено други филми за космоса, например „Междузвездни войни“ или „Пристигане“. Тези филми не са за извънземните или за междугалактическите пътешествия, те са за хората. Разстоянието от екрана до киносалона се скъсява и колкото по-тясно е то, толкова по-интересно става. Светът се променя, а заедно с него и киното – не разбирам защо това да не ни е интересно.
– Получава се така, че вашите филми определят вектора на развитие на цялата руска кинематография, на цялата индустрия – в стилистичен и технически план; освен това откривате нови актьори. Когато избирате поредния си проект, минава ли ви през ум, че „новият филм на Фьодор Бондарчук“ непременно трябва да изследва нова територия, да стане събитие? Доколко това е осъзнато?
– Вероятно е нескромно да го призная, но да – минава ми през ум. (Смее се.) Когато казах,, че ще снимаме „Сталинград“ в 3D формат, а още по-добре в IMAX, всички решиха, че съм полудял. Ние имаме много консервативен поглед към темата за Великата отечествена война: в идеалния случай филмите трябва да са черно-бели, а още по-добре – съветски. И чак след като заснех пробна панорама на бъдещия Сталинград, не бойна сцена, просто войник, седящ сред руините, успях да убедя колегите си, че може и така. Дали се отнасям сериозно към това, че създавам тенденции? Вероятно не, но се получава именно това.
Спомням си как се отказах от пълнометражните филми след като завърших ВГИК и започнах да се занимавам с реклама и клипове. Бях като във вихър. Да си първооткривател наистина е интересно.
Ето [Евгений] Гришковец – а и не само той – се нахвърли върху „Викинг“ с твърдението, че няма нужда от такива филми. Аз пък смятам, че „Викинг“ е необходим и че е важно да развиваме родната индустрия. Друг е въпросът, че новото кино трябва да бъде самобитно, трябва да се опира на класическата съветска кинематография.
Пътят е сложен, но ето че в Индия успяха да създадат своя национална кинематография. Обичаме балалайките, харесва ни как играят нашите актьори, а въпреки това феновете на англосаксонската школа стават все повече.
Струва ми се, че истинска руска филмова индустрия може да възникне на базата на много близък до нас материал. Затова толкова много държа летящите, суперсъвременно изглеждащи, изчислени на суперкомпютри и направени според последната дума на цифровия дизайн машини да летят именно там.
– От позицията, която имате в руската филмова индустрия, как гледате на проблема с цензурата в културата и изкуството? На чия страна сте в обществената дискусия, която се разгоря след речта на Константин Райкин? (На Седмия конгрес на Съюза на театралните дейци в Русия през октомвриКонстантин Райкин се обяви против цензурата – бел. „Медуза“).
– В този разговор, разбира се, съм на страната на Константин Аркадиевич, не мога да коментирам обидите на господин Залдостанов – това преминава всякакви граници. Винаги ще бъда на страната на твореца, с него съм готов да разговарям, да споря и дискутирам, но в никакъв случай да се държа нагло и да обиждам!
Що се отнася до намесата на държавата в културата и изкуството, според мен държавата не може да диктува, но може и е длъжна да предлага теми. Струва ми се, че цялата тази врява започна именно заради неверните тълкувания на това, което разкритикува Константин Райкин. Да се диктува в никакъв случай не бива, но да се предлага – защо не?
Струва ми се, че Русия успя да достигне някакъв баланс. Честно казано, аз не знам случай, в който – както по съветско време – филмът да бъде спрян или режисьорът да е бил принуждаван да изрязва от филма си някакъв план, реплики или сцени. Да, мнозина обсъждаха „Левиатан“ на Андрей Звягинцев или „Глупак“ на Юрий Биков, но не бяха наложени никакви забрани. Въобще е доста трудно да се говори за цензура в условията на абсолютно свободния интернет.
Показваме „Притегляне“ в Китай, където отрязаха от лентата почти 20 минути филмово време. Ето това признавам за цензура! Когато се сблъскаш с нещо подобно, започва да ти се струва, че си фантастично свободен и можеш да си позволиш всичко, което пожелаеш. Друг е въпросът, че е необходимо да се организират „кръгли маси“, срещи с министерството на културата, с администрацията на президента – да се говори по определени проблеми, да се спори и критикува.
– Защо според вас тонът на всичките тези дискусии е толкова рязък?
– Ние сме агресивни и ставаме все по-агресивни. Включете новините: какъв би могъл да си при тази картина в света? Заснех „Притегляне“ в това число и затова – нужно е да се говори, да се предупреждава.
– Героите ви в „Притегляне“ имат твърде ясна гражданска позиция. Доколко е важно за вас самият вие да имате възможност да изразявате такава позиция в творчеството си?
– За мене е важно да изразявам всякаква позиция: хуманитарна, политическа, културно-историческа. Разбира се, че е важно. Не знам какво още да кажа.
– Съществуват ли някакви ограничаващи ви фактори?
– Само вътрешни. Не бих си направил експеримент със зрителите, използвайки забранени средства. На студентите от ВГИК в първи курс им казват: пистолетът, поставен в едър план на екрана, е забранен похват; съществуват и други инструменти, чрез които можеш да предизвикаш силна емоция. Не бива да се убиват животни в кадър – макар че има примери в историята на киното, когато режисьори психари прибягват до това, за да получат максимална емоционална връзка с публиката.
Винаги си повтарям израза: „От какво се нуждае драматургичният писател? Философия, безпристрастност, държавническо историческо мислене, проницателност, живо въображение, никакви предразсъдъци относно любимата си мисъл. Свобода“. Това е Александър Сергеевич Пушкин.
– Неведнъж сме се обръщали към класиката: за много велики художници, които мислят критично, е съвсем в реда на нещата да са в опозиция на властта. Може ли днес в Русия голям режисьор да води критичен диалог с властта?
– Мисля, че критиката винаги е нещо прекрасно. Възможно е да идеализирам този свят и е възможно това да е свързано с факта, че сега се намирам в преходно състояние – скоро ще навърша 50 години.
Живял съм в една, после в друга страна. Животът ми по принцип се промени през последната година. Но днес се намирам в хармония със себе си, говоря свободно това, което е важно за мен, и критиката, разговорът с властта са нещо нормално.
Аз подкрепям Путин, за мене това е нормално. Казвам това с разбирането, че ще прочета по свой адрес какви ли не коментари! Но аз говоря това от 2004 година до сега.
Художниците, кинематографистите и изобщо хората на изкуството се намират в състояние на непрекъсната критика и неприятности с всяка власт – с това съм абсолютно съгласен. Така ли е в нашата страна? Разбира се, така е. Добре ли е това или зле? Така е било винаги. Та кой друг, ако не хората на изкуството, би трябвало да опонират, да посочват проблемите – дори понякога в сгъстени краски…
– В свое интервю казвате: „Моята позиция е: творците, които са във властта, трябва да критикуват властта“. Променила ли се е тази ваша позиция в този момент?
– Ако беше се променила, щях да бъда разочарован от всички и всичко. Разбира се, че трябва да има творци, които да критикуват властта, всички институции на властта. Естествено, как без това? В противен случай властта би деградирала.
– Не включвате ли себе си към тези хора?
– Вече съм изразил позицията си. Но точно сега за мене най-важното и най-интересното е да снимам, да правя кино. Всичките ми оптимистични изявления могат да се видят във Фейсбук. Сега просто ми е жал да си губя времето за това. Сега много искам да снимам. След година, две, три – ще бъда друг. Тогава ще се заема с критика или пък няма да се заема. Не знам. Но сега – киното. За друго нямам време.
Интересува ме младата кръв, младите кинематографисти. Опитвам се, това, което съм недоучил, недопочувствал, неразбрал – да го споделя с някого. Времето е твърде малко и ми е жал за това. Искам да го споделя с някого, искам да получа удоволствие от професията си.
– Казахте, че през последната година сте се променили много. След всеки филм ли ви се случва такова пренатоварване? Или само сега, именно след „Притегляне“?
– В „Притегляне“ наистина има други неща, които ме теглят към себе си. Животът ми силно се промени, сега се занимавам със себе си и своето кино, което снимам – живота, на първо място хората….
– Важно ли е за вас близките ви да споделят вашите възгледи за живота?
– Това изобщо не ме интересува. Ходя на лекциите на Дима Биков. Мога да отида на гости на Ксения Собчак и да получа своята порция критика. Мога да вечерям със Станислав Сергеевич Говорухин. Не мисля, че демократите и републиканците не биха си стиснали ръцете, срещайки се примерно, на раздаването на Оскарите. Заобиколен съм с порядъчни хора, надявам се и аз да не ги подведа.
Превод от руски: Елена Дюлгерова